Одисеята на Пенелопа

Маргарет Атууд

penelopa

За тази книга много съм чела, все положителни мнения, все от достатъчно интересни, за да бъдат обективни четци, но както винаги много обичните книги на мен някак ми присядат в кривото гърло, и не щат и не щат да ми допаднат и да станат новото любимо. Атууд пише добре, признавам, лично, поетично, леко иронично, интелигентно. Темата по принцип има доста хляб в нея, но тук е представена твърде нормално, тъжно, депресивно, с поглед от Ада така меланхоличен, колкото и от прозореца на пръстената куличка в Итака. Жената, която чака, която не може, която не иска. Пенелопа. Антипод на щастието, противовес на веселието, абсурд на красотата. Излишна плът, безмислен живот, безцелно съществуване. Предмет за обмяна, излишно вярна съпруга, досадна и в отвъдието. Да, да, и пълнокръвна, многопластова и антигероична до плътна реалистичност. Бляк.

Като си помисля, че съм срещнала най-не-моята книга, все изнамирам някоя, която ме издразва с темата си , или по-точно с начина по който е представена, а и толкова много хора си падат ужасно много по нея, че индивидуалът в мен вдига повсеместна революция, която този път му се получава. Ами, така ще, когато всички тръгват вляво, аз ще поема надясно, и то не от криворазбрана различност, ами от обективна неадекватност към що-годе разбираема ситуация. Дали и Пенелопа на Атууд е от моя емоционален псевдогенотип? Може би, може би. Ще ми се да мисля за себе си като за една Елена, но вероятно едва ли ще стигна по-далече от някоя от обесените робини. Такава е съдбата, тя.

Advertisements