Тара

product_10820 product_10821

Софи Одуен-Мамиконян

Хич и не знам защо си купих тези две книжки, а именно първите от поредицата за Тара Дънкан на някаква световно неизвестна френска писателка очевидно омъжена за арменец – страшно детско оформени, в размер на първолашки буквар, безвкусно шарена корица с отвратителен дизайн, слабо представяне на задната корица, герои на по 12 години… Отврат просто, направо човек би предположил, че съм жертва на ужасяващо мозъчно заболяване или съм се напушила в гигантски количества генетично модулирана трева. Но книгата се оказа наистина много забавно четиво. Опасявам се обаче, че няма да срещна много съратници в това си изказване. Ето защо.
Героинята е феминистичния апотеоз на Хари Потър. Нека подчертая – аз мразя и в дълбоко увредените си дълбочинно нервни черва дребния рошав очиларко и отвратния му свят на мъгъли и немъгъли. Знам, че това е равносилно на изплюване в лицето на папата за страшно много хора. Но истината не бива да се премълчава. Хари е олицетворение на варварския комерс в литературата, и все още недоумявам как русата му създателка се отказа още на 7-мата книга. Не го вярвам просто. Убедена съм, че чака оферта за следващите и книги, която да е поне двойна на последната такава, която уверявам ви не е никак, ама никак малка, а направо си е ужасяващо огромна според стандартите на султана на Бруней. Но както и да е, чуждото богатство не ми купува книгите.
Тара е нещо като готин Хари, и е французойка, нечовек и притежава всичките характеристики на пичовете от сериала Герои заедно с почти недразнещи наченки на пубертет. Държи се що годе адекватно в абсурни ситуации, но все пак не го раздава тип „мега желязна и винаги в час с всичко, което не познава войн-магьосник-свръх същество-мацка“. Просто момичето е доста забавно хлапе, макар че на истинските илюстрации към книгата си изглежда поне на 20 с всичките атрибути на хипер можеща манга свръх героиня. На нашите изглежда като забито малоумно отроче на кръвосмесителни френски родове, ама това си е друг проблем. На изродските художници тире убийци на маркетинга. Ррр.
Книгата се чете страшно леко, нищо че заради оформлението се чувстваш къмто първи клас , но откривам с трепетно задоволство , че инфантилизмът крие в себе наистина неподозирани розово приятни усещания. Клишковане на образа ( да бе, не клиширане, тука всички требе да е хубавко и сладичко ) – бол, ама забавно.
Изводът е : или съм страшно депресирана и търся утеха в леката захаросана сладост на 12 годишни супер героини, напомнящи ми на собствените мечти от недалечното детство ( ще ми, ха, недалечно … ) или книгата наистина е страшно отморяващо забавление. Въх, то май ситуацията обхваща и двете. Дано Фют ( забележете докъде изпаднах ) продължат издаването на поредицата, че иначе ще трябва и французки да проговарям. Пълен шит. Или мерд, там каквото беше.