Майстора и Маргарита

Михаил Булгаков

 Единствената книга, след вездесъщата Пипи, естествено, която след затварянето на последната страница, отворих отново отначало, за да изживея за пореден път едно от най-забавните, изкусно съставените и несъдържащи ни една излишна сцена или ред, книги в живота ми, която съвсем честно мога да посоча като една от трите ми любими на всички времена, наравно с Замъкът на Лорд Валънтайн и практически всичко на Танит Ли. Да, знам че това прави малко пренаселена призовата стълбичка, но когато става за книги – как да избереш една, или три, или даже сто – повече си трябват, винаги.

Ако не сте чели никога Майстора и Маргарита, вероятно е, защото някой ѝ е сложил досадния етикет класика, и то руска, и то абсурдистка, и то някаква такава странна – накратко цитирам разни мнения на рандъм хора, за които Булгаков е нещо тежко поне колкото тройната влакова композиция минаваща през мозъка наречена Достоевски, или винаги отчайващо плашещата обемност на твърде многословния Толстой. Нищо подобно. Е, не казвам, че познавам Булгаков в детайли, но Майстора… е изключително забавно сатирично фентъзи, за което не ви е нужна никаква историческа подготовка, макар че ако сте от нърдския тип ще ви се иска да прочетете туй-онуй и да схванете някоя дълбока алегория, ама и без нея ще си прекарате чудесно в компанията на един голям черен кот, един странно зловещ тип с кучешки зъб, един кариран разбойник с много лошо чувство за хумор и ТОЙ, ОНЗИ, дето е всъщност доста читав и справедлив.

Озовавате се в дребнавата Русия, където всеки се бори за службичка, за жителство в столицата, за малко валута, за някоя рубличка под масата – въобще дребни, дребни, жалки хорица се мотаят наоколо, прецакват взаимно, задушават творческите личности, погазват добрите души, и въобще – случва се една нормална и за днес реалност. Един автор, обаче, от онези отхвърлените от местната цензура и подлизурковщина, напипва сюжет – странен и недопустим в анти-религиозни времена – а именно една алтернативна история за някой, който твърде много напомня един конкретен божи син, макар че никога не заявява, че е такъв. История, толкова логично звучаща, че замисля за това как за две хилядолетия е напълно възможно няколко достоверни изречения да се потопят в безкрайната логорейна муза на някой творец, и така да се стигне до най-продаваната книга на всички времена, дето е всъщност според някои най-продаваното фентъзи на всички времена. Но това според някои.

Творческата искра, най-накрая разделила есенцията на истината от допълнителната плява „за обем“, приковава вниманието на тъмната страна на сътворението, която естествено е одарена и с огромно и много, ама много черно чувство за хумор, и тъй Сатаната и неговите приятели кацат в Москва, и я обръщат с хастара навън, от което само ползи ще има. Със забавно руска  „деликатност“ биват наказани по най-меко казано разкикотващ начин всякакви позьори, мазници, измамници, досадници, спекуланти и въобще всякаква гмеж, която по заобиколен начин може да унищожи една душа отвътре, започвайки с това да ѝ отнеме вярата в човещината. Добри герои трудно ще намерим и с лупа, но тъй е и с добрите хора – нищо неправещите просто зловредят по друг начин, знаете.

В иронията на Булгаков има нещо от сатирата на Пратчет – и знам, че такова сравнение може да се нарече и богохулствено, но като се замисли човек над емоцията – тя е същата, усмивка през зъби, поклащане на глава и задоволство след преглъщане на поредната доза горчивина, че поне там някъде нещата могат и да са различни. Ще летим на метла чисто голи, ще се къпем с русалки, ще яздим летящи шопари, ще присъстваме на бал за всички обесници от древността до наши дни. Ще подпалваме сгради, ще обезглавяваме излишества на трамвайните линии, ще застрелваме поне временно злите по душа, и ще пращаме мъничките по душевност по всички точки на матушка Русия, за да не пречат първо на себе си, а после на другите. Ще подмамваме елита на столицата да търчи по бельо наоколо, или съвсем да изчезне, или да походи малко без глава, или без някои и други части. Но всичко ще правим с една огромна усмивка, саркастична, иронична, тъмна и оптимистична наведнъж, че някога някъде нещо може и да се случи, и колкото е лошо, толкова е и за добро.

Прочетете Майстора и Маргарита с отворено и жадуващо справедливост сърце, без путинистични предразсъдъци, без очаквания за висока литература, но и без да си мислите, че това е четиво за плажа – не, не е. Ако искате след това се разровете из разни спекулативни теории тип Какво е искал да каже автора, макар че отговорите на вашите въпроси са вече в главата ви. И не, не призовавам да е поклоните на Тъмния, но пък имиджово книжката доста спомага същият да се поизчисти от разни религиозни дребнавости свързани с рога, копита или просто киселяшки характер. Ръкописите може и да горят, но виж идеите – те не изгасват никога, и все някога и някъде ще осенят правилния човек, и Воланд, Фагот, Азазел и Бегемот, заедно с прекрасната червенокоса вещица Хела – ще са там, и ще подредят поне една времева линия както си трябва. Просто ми е нужно да вярвам в това.

Майстора и Маргарита

Михаил Булгаков

Тази книга не е това , което изглежда.
Тя не е соц боклук, който трябва да ни учи на нравствени норми или да ни разказва за общество, което не ни вълнува.
Тя не е част от задължителната програма по литература в някои училища, еднакво скучна и неразбираема за нормални деца на всякаква възраст ( изключвам преждевременно гениалните, те разбират всичко твърде много и твърде често ).
Тя не е просто издание на библиотека Световната класика, която едно време се е купувала с 200 килограма отпадна хартия.

Не е това.

Тази книга е забавна.
Тази книга е фентъзи.
Тази книга се превърна в моя безспорен литературен фаворит. Но самата книга. Все още не ми идва отвътре да пипна по-сериозно автора.

Заглавието е крайно объркващо за потенциалната публика. Имайки предвид , че самите Майстор и Маргарита се появяват едва към средата на книгата. По-уместно би било да се нарече Балът на сатаната примерно или Шегите на сатаната , защото тази книга е твърде забавна за толкова сериозно заглавие, подтикващо невинния читател да я подминава с уважение към дебелината, автора и рецензиите на гърба и. На мен ми отвори очите едно момче, което предполагам по задължение я е прочело, но пък отзивите му бяха така изумяващо ласкави, че изкушението бе просто непреодолимо.
Не казвам, не смея, дори и не искам да твърдя , че съм разбрала и една стотна от алегориите, сравненията и податките на автора – човек явно ерудиран до степен на приятна творческа циничност, но пък не ми и трябваше. Добрата книга може да бъде ценна по хиляда начина. За мен страшно забавните герои и ситуации по ръба на абсурда ( понякога и падащи от него, но така весело, ех… ) бяха наистина изненадващо съкровище. Не знам как подобно величаво творение може да се направи на филм, или още по-малко на пиеса – просто мащаба на абсурда с десетина човека не може да се постигне, книгата се убива по този дребнав псевдо творчески начин, наблягайки на скучната личностна драма, гротескна упадъчност или мега умни заключения тип видиш ли, хората сме страшни мижитурки. Така че няма да експериментирам с производните творения – просто ще си изям шапката от яд. Или по-скоро ще искам да имам шапка, която да ръфам ядно.
Няма какво точно да се обяснява повече. Магията е в книгата. И в черните котарачища, които искат да се возят на трамвай.