Дъщерята на Дездемона

image_thumb_600

Майк Ашли

Често чета предишните си коментари по книги, повечето правени преди 3 – 4 години, струващи ми се сега сякаш преди цял един живот. С умиление виждам как емоцията е надделявала над качествата на автори, книги, даже цели поредици, и как животът  е диктувал безмислостно преценката ми. Въпреки това, дори и от сегашната си позиция, не бих се отказала дори от една-едничка дума, която е излязла изпод пръстите ми за толкова години назад. Сега се опитвам да съм по-детайлна, по-обяснителна, и на моменти даже някак извинителна. Дали ставам по-добър човек или просто остарявам? Вярвам, че е второто, Когато бях на около 13, станах почитател на Шекспир ( може и да съм била на 11 или 12, с времето годините ми се сливат ). Четях всичко, което намерех в градската библиотека, и искрено се наслаждавах. Мерената реч, без да е прекалено стихоплетна, се превърна в моето убежище на прага на пубертета. Но явно след отминаването на хормоните, и десетина години още след това, умът ми  вече се изморява от сплетните на Шекспир, от идеите и хрумките, които толкова са ме забавлявали някога, сега … е, просто ми доскучава. Дездемона са разкази от уж почитани на запад автори, опитващи се да допълнят , преразкажат или променят част от пиесите на Шекспир в стандартна проза, но резултата аз лично се опасявам , че не мога да оценя подобаващо. Най-малко защото съм забравила деветдесет процента от оригиналите.  Един – единствен разказ, следващ Дванайсетта нощ, ми се стори интересен, най-вече заради неочаквания направо черен хорър финал, предшестван от опит за странно дамско порно. Но останалото откровено казано ме приспа. Може би някой ден ще дам пак шанс на тази книга, но към момента само половината ме надви безотказно. По-скоро да, за някой друг ден.

Смешно фентъзи

Майк Ашли

Имаше един период, в който имах огромна нужда да чета нещо забавно. Просто трябваше да съм 24/7 твърде сериозна и имах нужда нещо да предизвика тиха усмивка и намек за възхищение пред нечие чувство за хумор, което аз така и не мога, дори и да искам, да достигна. И така попаднах на антологиите на Майк Ашли – нещо доста нетипично за българския пазар, но и доста радващо за тогавашния момент. И се забавлявах страшно. И се запалих по фентъзито, пък било то и сериозно такова. Все пак съм дете, което никога няма да порасне. Вътрешно.
Дебелата антология на адски смешното фентъзи ме запозна с автори, които за съжаление не мога да прочета на български. Като например Естер Фрийзнър, Мерилин Тод и още доста гениални писатели, достъпни само в оригинал през амазон. Не помня конкретни случки – общия ефект бе така разбиващо меките връзки с чик-флик литературата силен, че самите истории ще си спомня с повечко препрочитане. Но това не пречи да препоръчвам страстно. Наистина скъпоценна книга.
Един смахнат свят е даже може би по-добра. Тук е най-великия разказ за елфи, който съм чела, обяснаващ една отдавна подозирана от мен истина, а именно че елфите са мръсни гадни копеленца, които като в Явлението на лудия индиец само чакат да затрият мръсния замърсяващ човешки род. Уникално силна селекция.
Алергия към магия е малко насилена книга, с някои повтарящи се мотиви, но винаги пак от същото , ако това също е великолепно, винаги, ама абсолютно винаги си заслужава. За съжаление този неочакван подарък от българските издатели секна, а съм сигурна , че елегантните фентъзи иронични истории стоят някъде в англоезични книги с гриф Майк Ашли по тях, очакващи някой недалновиден издател да зарадва отдавна отчаялите се за нещо качествено български читатели. Мечтая да работа някога в издателство или да имам свое такова. Дано тогава да мога да променя тази неадекватна политика, от която страдат всички. Кога ли някой ще се сети да създаде истинска издателска култура в България? Или кога аз ще замина за държава, където вече отдавна си имат това, за  което ние само можем да си мечтаем още дълги години – култура във всичко.