Тайните на безсмъртният Николас Фламел

Майкъл Скот

Да, това си е детско фентъзи, съвсем детско, айде , добре – тийн фентъзи, тип всички богове и чудовища от всеки рандъм пантеон околовръст идват на земята и съвсем „неочаквано“ две обикновени хамериканчета откриват , че са полу-богове и спасяват света. Точно, клишенце върху клишенце на клишенце. Ама е писано от Майкъл Скот. За съжаление повечето читатели го познават само като автора на настоящия Николас Фламел, но това му е най-лошата работа досега, ако питате мен – из блога съм си постнала няколко осанни излияния на тема Ирландските му легенди – изключително добри, изящни крийпи разкази за страна, безумно близка до отдавна забравените вълшебни наши земи, както и страхотната му Келтска одисея , която просто трябва да се прочете, за да се оцени абстрактността и богатството на фантазията и познанията на Скот. Фламел е недоносчето откъм качества в тази компания, но си има и своите добри страни – кара подрастващите да гугълват разни именца като Гилгамеш, Прометей и Скатах, като помежду другото обогатяват обичайно пустинно бедната си обща култура. Има напоследък някакво такова псевдо-образователно течение при фентъзистите – било то Скот, или Риърдън, или Клеър – изкарват примерно Марс як мускуляга със секси син поглед, и девчонките се избиват да му търсят снимки из нета, в резултат на което безволево попиват  разни факти, които биха им били полезни за някое бъдещо издание на Стани богат или за някоя виртуална кръстословица ( ако все още се решават такива след судоку манията в последните години ) или просто за класното по антична литература в май осми или девети клас. Не ми се мисли какви чудесии четат учителите по подобни теми напоследък. Но нека спомена и нещо за книгите. Ми, приличат много на тийн щуротиите на Касандра Клеър, макар че ни е слава богу спестен вехнещо -розовия момент на вечната любов припламваща между 15-годишни ритарди със свръх способности. Интересното е, че всичките 6 книги ( досега излезли на български 5 ) се развиват в рамките само на няколко дни, тъй като г-н Фламел и половинката му( за потърците познат като пича с философския камък ) умира без книгата си за вечен живот и разни други вселенски тайни, писана от истинските туата де-данан, така че му е много натегнато да си я върне и да спаси света по време на рекламите. Всичко е доста кинематографично екшънесто, наситено с разни очовечени наизлезли от световната митология образи , но все пак и малко повърхностно дразнещо – ама може и да е от таргета. Главните герои са хлапета на по 15-16 години, близнаци, като мъжкото е отчайващо тъпо и агресивно, а женското го осеняват набързо с конска доза хилядолетна божествена мъдрост, и в някаква част от времето поне се държи малко от малко с акъла си, но не постоянно, разбира се. Ами, това е. В интерес на истината ще си взема и шестата книга, очаквана другата година, щото все пак е Скот, и все му се надявам да ме очарова с грандиозен алтернативен финал, но отсега го подозирам в холивудски бляскав хепи-ендинг, че му е много подходящо за филмиране отрочето, и едва ли ще го погуби с някой прелестен ноар особнячески завършек. Ммм, жалко.

Advertisements

Ирландски вълшебни сказания

Майкъл Скот

Книгите на Скот никога не са просто напосоки събрани съчинения. Това е роман , разделен в много части, в много епохи и със страшно много посоки. Ако следваш сказанията едно по едно ще видиш бледата , но плътна връзка между нивата на времето – костите от един разказ се разхождат в плът в друг, мечтата от едно сказание се превръща в молитва след няколко хилядолетия, вълшебното създание припкащо в края на книгата се оказва прокълнат човек от преди зората на времето… И така нататък… Авторът ги няма за нищо понятия като време и пространство, всичко сякаш се случва сега, едновременно и следващо се в ритъм, който е просто нечовешки невъзможен да бъде проследен. Историите му са повече от мрачни, вариращи между готически разкази на ръба на действителността до спорни по хиляди начини приказни оди за отдавна забравени богове. и герои. Целият този мрак, разпрострял се на може би най-красивата земя – о, да, след края на книгите му винаги оставате убедени , че Ирландия няма как да не е най-красивата и вълшебна земя на света за всички възможни времена оттук до безкрая – те кара да мечтаеш наяве и да почти да си стегнеш багажа и да се обадиш на най-близката агенция за един билет някъде до Ирландия, където да седнеш на най-калната полянка, а очите ти да виждат елфи и богове, седнали на по чашка скоросмъртница, кротко обсъждащи времената, които никой не помни. Разбира се , че да.

Ирландски митове и легенди

Майкъл Скот

Доста подвеждащо заглавие, а и анотация. Не, това не е книжка с детски приказки, това са разкази , пропити с мрачната и болезнена атмосфера на древните ирландски легенди. Половината книга е повест за древния герой – полу-бог Кухулин, издържана абсолютно в неповторимия жесток стил на Келтска одисея. Останалите са логично свързани истории, които създават неповторимото усещане за цялостен мрак, лъхащо на възголемички талази от книгата. Прииска ми се да се изгубя във вълшебните поля на Ирландия и да призова бога-котка, и да му родя малки сладки котенца… Напълно да за автора, едва ли с него ще сгреша, каквото и да създаде.

Келтска одисея

Майкъл Скот

Много добра трактовка на Омировата Одисея, много по-мрачна и жестока, но все така интересна , непредвидима, нереална и изненадваща от всяка следваща страница. Бях единствената в целия си клас, а може и в цялото ми училище, която прочете „оригиналната“ Одисея съвсем доброволно. Въпреки мерената реч, с която се свиква за около 50-ина странички, бях погълната от невероятното фентъзи на Омир, и почти същото изумително усещане на наистина интересна находка ми донесе и Келтската одисея.

Изумителното, и подозирам поне малко болно въображение на Скот , праща Майлдун сред наистина абсурдистични същества и места, внушително описани световни митове и богове на цели цивилизации, които няма как да не впечатлят. И научих изключително интересната информация, че викингските войни често са си били съвсем хомосексуални по време на дългите пътешествия, което променя представата за мъжката нежност, дори и в тези силни, рогати, немити пирати. Имайки предвид , че обратните герои във фентъзито се броят наистина на пръсти, всяка такава пикантна историйка кара сеирджийската част от душата ми да запръхти доволно. И допринася съвсем положително за общото ми отношение към книгата.  Винаги да! А за Пейдур си има отделни книги, за съжаление непреведени, но не мисля, че ще ги пропусна дори и така.