Лявата ръка на мрака

Урсула ле Гуин

Не съм голям почитател на истинската фантастика с всичките му кораби, междузвездни пътувания и грандомански проникновения в необозримо бъдеще. Не ми харесват псевдо опитите за разкрития на вселенски истини, изумителни технологии и междупланетни контакти. Но „каквото направи дядо все е хубаво“. В случая заменяме дядото с ултра феминистичната магьосница на фантазията Урсула Ле Гуин, и получаваме чисто великолепие.

Лявата ръка на мрака са два сборника с по-кратки от обичайното новели, лесно минаващи и за романи. Някои от тях са доста силни, други – откровено отегчителни. Както винаги.

Едноименния роман е странна, определено транс-сексуална история, за безполови индивиди, които имат чудатата природна дарба да минават през двата пола на рандъм принцип, общество където твърдо заявената сексуалност се счита за извратеност, планета на откровени хомосексуалисти с особен прочит на ежедневието. И всичко това в сетинг на вечна Антарктида, където лятото е на 7 юли от 12 до 1 часа примерно. Определено странна и тежка история, която има съвсем малко от така дразнещите ме фантастични елементи, а по-скоро удря на едно социално и морално ниво, с подсилен фентъзи фон. Брилянтно. Как може веднъж да не успях да я прочета не знам. Това си е книга за определена възраст може би, за определено ниво на болка и освободеност. Радвам се, че съм го подостигнала.

Светът на Роканон пък е съвсем стандартно фентъзи в по-голямата си част, с няколко капки фантастика , разтварящи се в вкусната елегична супа на Роканон. От тази книга би могло да се развие наистина доста силна фентъзи поредица, която да забие твърде дълго мислени за класики опити за опити да се твори в областта на приказките за възрастни дълбоко в забвението, където им е всъщност мястото, но… Това не се случва. Елегантното , но кратко повествование е единственият спомен, който остава. А аз съм винаги идеалист по отношение на упражненията по стил разбира се.

Планета на изгнаници е все още чисто фентъзи, третиращо обаче напълно расови проблеми. Времето на написване и горещата активистка природа на авторката си казват винаги думата – черните тук са великата, супер адвансната раса, принудена да живее сред белите диваци на ниво хунски племена, на които някой някога е забранил да се мешат с иноцветните. Ако има жанр социално фентъзи, то ЛеГуин е неговата откривателка. Самата идея как човек може да бъде отдаден на кауза и заповеди на хиляди години някак странно напомня на съвременната истерия по религиозни постулати изгубили своето значение преди твърде, твърде много време. Нещата се оправят, когато хората започнат да вярват основно във себе си. И силата. Където и да се намира.

Градът на илюзиите е още едно маскирано фентъзи, напомнящо ми учудващо на Селото на Шамаялан или както му беше името на лудия гениален индиец. Пътуване през елегантен детайлен свят с препратки към събития отпреди хиляди години, споменавани сякаш помежду другото. Тази магнетична мащабност на израза просто мачка всички останки на възприятия за време и пространство, които съм си създала в недългия си опит на фантазиен читател. И още едно мое съмнение е потвърдено – висшата раса, дори и върната на по-ниско от начално ниво, винаги се проявяв. Ех, тази моя склонност към уникалност…

Освободеният бе най-отегчителното в цялата история, капката катран в бурето с високо качествен урсулски фентъзи мед. Твърде, твърде социално, твърде, твърде фантастично. След една анти-социалистическа редакция книгата би станала доста по-читаема и приятна, но и в този си вид не е чак толкова удивително ужасна. Дори и лоша, тази книга е далеч по-добра от доста „шедьоври“, на които съм попадала. Просто тук са попракалили с шафрана, както се изразява един приятел, опитващ се да се развива като готвач, но освен лафовете, друго особено не може. Но това е книга на времето си, сега просто е… неуместна.

Светът се нарича дъбрава завършва цялостния цикъл на Хейн. В интерес на истината не я препрочетох в новото издание, но имам доста прилични спомени от нея и възможността да се твори света, който не можем да променим само, защото не вярваме, че можем. Пак твърде много фантастика и морал за вкуса ми, но достатъчно приятна, за да ми създаде ценни спомени. Ле Гуин е безспорна майсторка – и списъка за покупки най-вероятно си го пише със завиден майсторски замах. Който го може си го може.

 

Advertisements