Зуу сити

Лорън Бюкс

Чудели ли сте кои са хората, които пишат онези сърцераздирателни истории за негърски принцеси, чиито ужасни нови и напълно нелигитимни правителства им блокират милиардите, и те имат нужда от съвсем малко ваша помощ под формата на сметката ви, за да се промъкнат покрай закона, и да живеят отново щастливи и доволни, за което разбира се ще бъдете възнаградени щедро; или за горките сирачета, осакатени от някакви други военни хунти тип развилнели се черни ледени зомбита, за които има осигурени милиони, но нямат достъп до средствата си, освен ако вие не се съгласите да им предоставите някакви сметки или скромни суми, за което ще бъдете възнаградени щедро; или която и да е история с негроидни жители на мрачната Африка, за която повечето от нас знаем, че там все се бият за нещо, поголовно измират от СПИН и са вечно недохранени, но посмъртно не можем да направим разлика между нигериец и чадец, а ако добавиш и зимбабвиец, конгоист или местен юарец (не от европейския бял вид), то работата опира до бой на негри в тъмна нощ, и горките ни бели мозъци блокират разпознавателния софтуер до краткото „едни черни там“. Та ето ви фентъзи за едни черни там.

Независимо колко расистко звучи, всъщност е доста интересно и новаторско да се работи от гледната точка на истинските жители на Африка, поставени в откровено фантастични условия. Зуу сити си е доста суров ноарен ърбън, нещо като Филип Марлоу на особено странни хапченца, и то ако същият беше супер готина и нахакана мацка, бивша журналистка, бивша наркоманка и по стечение на обстоятелствената – убийца на брат си, за което не се говори много. В света на Зуу, когато убиеш някого, към теб бавно, но сигурно се запътва животно, което може да е пингвин, газела, пеперуда или хлебарка – ще дойде, ако ще от другия край на света за едно денонощие, и ще ти напомня до края на дните, че отнемайки живот дамгосваш собствената си душа завинаги, много по-трайно от което и да е наказание, което някоя съдебна система по света може да наложи. А сещате се, че в недрата на Африка – е, признавам, тук действието се развива във футуристично упадъчен ЮАР, който се пада някъде в петите на същата; такива неща като съд, присъда, затвор, са доста леко намекнати и бързо отичащи се в канализацията на полагащото се време.

Та нашето тъмно момиче живее в копторите на своя град, работи, спи, прави любов и се опитва да води някакво достойно подобие на живот, но не ѝ се получава особено, тъй като нейният грях има формата на всъщност доста симпатичен ленивец, с който са в плътна телепатична връзка и когато може животинката помага, но в повечето време я кори, като призрак на претенциозна леля, дето докато си жив ще ти опява да си срешеш косата, да си смениш тениската и да ядеш нещо здравословно, и то завинаги току иззад рамото ти. Зинзи има една специална магия – която също идва с проклятието на анималистичната съвест, и в нейния случай е, че може да намира изгубени предмети, а идея си нямате колко добър профил можете да направите на един човек само по информацията какво си е позволил да загуби в живота си – книга, химикалка, оръжие, дете, себеуважение…

Затова и особеният ни частен детектив се занимава с издирването на изгубени пръстени, замотали се дечурлига или забравени ключове за колата, докато наистина бива въвлечена в огромна в мащабите и злокобността си криминална схема, в която участие имат не просто разни баналности като наркотици, трафик на хора, побой, фалшиви пари или някое и друго убийство на свидетел, ами се намесват и много тежка черна магия, жертвоприношения на хора и животни, заиграване с един от основните силови потоци на смъртта, идваща да прибере анимализираните и покрай тях всичко наоколо, и въобще океан сурова невъзможност, която дори и бъдещата нереалност трудно може да преглътне без да се задави.

Зуу сити е криминален и мъничко любовен, но по много обран и отчаян начин, имайки се предвид къде се развива действието, роман, който ужасява, огорчава, отвращава, но занимава ума, карайки да се замислиш – да, това е доста объркана история, с толкова шантави елементи, но като махнеш нереалното, това което остава е меко казано смущаващо за всички обичайно бели и прилежно научили се на антидискриминация, толерастия или простичка емпатия към ближния, поради модата, не за друго, и е… ами, възможно, и вероятно достоверно. Не, че ще хукнете да дарявате за гладните сомалийчета, изпосталелите угандийчета или нещо друго болно, накацано от мухи и с изпъкнало коремче, но ще се усетите за малко неудобно от това колко много имаме заради едната локация и цвят. И се молете, ако дойде моментът за анимализация някой ден, да не ви се падне нищо по-малко от ротвайлер, че в затвора законът на джунглата придобива доста еротични нюанси като в пошъл виц за слон и мравка. Мда, точно този.

Advertisements