Наемниците на Дендарии

Лоис Макмастър Бюджолд

1220_max

Бюджолд е странна за възприемане – за някои е твърде сладникаво – романтична, съвсем очаквано като за политически некоректното женска авторка , а за други – малко грубовато технологична , доста нетипично като за хм… отново женска авторка. Героите и обаче са винаги невероятно оригинални, пълнокръвни и отнасящи глави с неочаквано адекватните си действия , независимо дали са поставени във фентъзи или фантастичен сетинг. И тук случаят е точно такъв.

Майлс Воркосиган – дребен, симпатичен, гениален военен стратег, с огромен късмет, който му спасява благородническия задник в абсурдни ситуации. Печели доверие, приятели, съмишленици за секунди. И разбира се тук идва и момента с любовта – къде разбрана, къде недопусната. Междупланетните пътешествия , космически и наземни битки в някои неземни поселения, оръжията, строевата подготовка и разните му там военни щуротии обаче, вместо да ме вдъхновят по старуорски, ми развалиха впечатлението  от иначе страхотната Бюджолд- просто не са ми по вкуса , и толкова. Ако му бяха връчили  на протагониста ни меч, яздитен дракон и нещо за спасяване , удоволствието щеше да ми излиза през ушите като фонтани доволни дъги. Но засега само ми остава да кимам разбиращо в разговорите, където се споменава Майлс като най-страхотния образ на оцеляващ от всякакви ситуации характер, без да е недостоверен или прекалено насилен да е супер героя на няколко измерения едновременно.

Чудесен приключенско – сай фай роман, разред военна фантастика, идеален за мъже и за жени с вкус, клонящ повече към Междузвездни войни , отколкото към ВНП да речем. Радвам се, че се запознахме, Майлс. Ако се преродиш в някоя планета където няма плазмени лъкове и космически кораби – обади се, ще се радвам да те чета там.

Споделящият нож – Омайване, Наследство, Преобразяване, Хоризонти

Лоис Макмастър Бюджолд

Така и не се успях да се самонавия да налазя уж  най-добрата поредица на Бюджолд за Воркосиган, щото на хартия ми е много тегаво да се вдъхновявам от разни бластери, черни дупки, трансгалактически скокове, уормове и прочие сай-фай елементи. Виж, Стар трек гледам обичайно с фенски телешки интерес, но спец ефектите никога не успяват да се предадат като хората върху нежно книжно тяло. И така се ограничавам до нейните „по-женски“ изпълнения като изящния Шалион и романтичния Споделящ нож. Да, момчета, това е вашият тих, изпълнен с мъжки ужас, фентъзи кошмар, за женско книжле маскирано под неособено плътен слой чудовища и еднолични геройства, блъскащо у всички посоки бляскави размисли върху живота, забременяването, готвенето, плетенето на чорапи и погаждането със свекървата. Главната героиня естествено е жена, и то млада, и то прелестна фентъзийна кифла, хуманоид без особени качества или способности, даже не е и сирак – магьосник – близначка на Люк Скайуокър , гръдната и обиколка не е 120 ДД, и на всичкото отгоре даже не може да пречука някой рандъм разбойник с голи ръце. Ако убива нещо, то е по случайност и с лоши последствия за утробата и. О, да – тук има утроба, спонтанен аборт, менструални болки, сутрешно гадене – всичко, което не искате да научите от фентъзи книга. Но Бюджолд ви подарява знанието с нежно намигане , редувайки зловещи битки със сменяне на дамски превръзки. Историята е типично махленска – млада селска девойка се залюбва с дърт пръч тип капитан Хук, който се оказва обаче нещо като магьосник-войн, така че не е много природо-противно, проблемът идва , че са от хуманоидни, но малко по-особени раси – един вид ромка от Шекер махала се свързва с роден на жълтите павета 17-то поколение софиянец, потомствен наследник- рентиер, – и младата двойка се изправя на морален съд пред двата различни вида, докато междувременно борят чудовища тип пиянска сварка между женска Джаба и граф Дракула, и естествено създават орди добри приятели и зли врагове из широкия бял свят. Ми, това е. Сега идва резонния въпрос – за чий съм прочела 4 тома кифленска история, в която даже не се споменават алтернативните прапрадядовци на Джими Чу или Маноло Бланик? Ами героите са много положителни типажи, едни такива симпатични, ведри, обичащи се, милички. Наглед безсмисленото им мандахерцане по белите пътища и реки на света им изгражда идеалните съпричастни образи – детайлни, плътни и топло-човешки. Е, не са много сложни или многопластови или сиво-сини, но са приятно разнообразие предизвикващо желание да извадиш знаменце с надпис Да живеят Фаун и Дъг, което самоотвержено да размахваш в напрегнатите моменти. Които варират като наситеност от това да се удавят в речна буря върху изтърбушено корито, през това да ги изяде полуразпаднала се злина, да ги ухапе нервна змия, да ги наяде генетично увреден глинен , и финишират в не по-малко страшните семейни сблъсъци между тъщи, свекърви, лели, чичовци,  учинайки, трети братовчеди и подобни релативи обитаващи екзотични схлупени къщурки без канализация и топла вода. Сега, въпреки положителния ми негативизъм не можем да говорим за тип книга Листопад среща Колелото на времето. Най-вече, защото епичния момент го няма никакъв, а семейните моменти са все пак не чак толкова разгулно дозирани между подобието на екшън и драма в света на Споделящия нож. Дали тези книжлета обаче са четими от мъжка аудитория или хардор женска такава? Казвам книжлета между другото, защото Бард тоя път са напечатали нещата на бая дебелишка хартия, и 300 страници изглеждат като 600, ама нейсе. Споделящият нож според мен е за два основни типа хора – активните участници в бг мама, които са изчели всичкия Букай, Коелю и Бушнел на пазара, но някога са прочели заради упорито гадже ВНП или първия КНВ, и странно им е харесало поне малко, или зли феминистични негативистки като моа, които изпитват нездрава и необяснима радост от съществуването на що-годе добри, пък били и те измислени човешки същества. Или просто ви попаднат в правилното настроение, когато ще смелите от Алхимикът на Куелю до Одисей на Джойс с едно и също метафизично упойващо спокойствие. Има и такива моменти. А останалите читатели по-добре да се заемат с Воркосиган или както там му се пише името, чувам че бил добро мъжко удоволствие, приемливо и за активни женски фентъзистки.

Шалион

Лоис Макмастър Бюджолд

За малко тази книга да попадне в секция „Не винаги златната среда“ и коментара ми да започва със „За малко тази книга да попадне в секция „Книгите, които наистина харесвам“. В последния момент обаче се запитах – защо да не ми харесва точно пък тази поредица? Книгите не са никак лоши, стилът е лежерно описателен и емоционално дамски, героите почти винаги успяват да са симпатично-емпатични, тогава какво? Е, какво, какво – проблема си е в мене. Напоследък нямам усещане за вкус на читателско-естетското си небце. Подозирам скорошен неприятен обрат в личността ми и трансформацията ми от сноб-интроверт, с подчертано супериорна гледна точка върху откровено недовършения човешки свят в краката ми, във ..хм, обикновен човек. Брррр, даже самата мисъл ме влудява. А където има по малко творческа лудост, нормалността не идва, нали? Нали?
Поредицата за Шалион е наистина великолепно написана и абсолютно читаема като самостоятелни книги. Нишката между първите две е напълно подлежаща на откровено пренебрежение, а третата пък въобще не се вписва в общия историческо обвързан мотив. Но стилът си е същия – бавен до бекрайност, тромав в началото и достигаш до уморен раван в края си, просто една безкрайна разходка край самотно езеро в английската провинция в близост до поне шест родови имения на лица с титли от лорд нагоре… Очевидно ми е време за Джейн Остин, и то в оригинал…Та за Шалион говорихме…
Великолепен стил на писане – просто стила – мечта на снобарската ми душа. Принципно почти никакви битки, но и никакви кой знае колко сладникаво-романтични истории, голяма купа с дворцови интриги подплатена с наистина уверено създадена чисто нова религиозна основа на цяла една цивилизация. И да, няма кьорав елф, джудже или гном, нито сирака-скитник спасяващ света. Хората си работят на доста по-локално ниво – спасяват страната си. Това е един от особените елементи на поредицата – няма я грандоманщината, милионите паднали в битки, жертвоготовността, драматично разкъсваща ризата си на голо поле, но за сметка на това има много женски финес на изказа, нежност в изграждането на героите поделени съвсем разномерничко на мъже и жени и буквално стелеща се магичност превръщаща Шалион не толкова във фентъзи, колкото в готически роман.Какво да не му хареса човек?
И не, няма да се подведа да прочета фантастичната поредица на Бюджолд , за която всички казват , че била на космически нива над фентъзи опитите и. И не, няма да се откажа от поредицата за Споделящия нож, уж да не ми се развали доброто впечатление. Важна е посоката, а не пътеката. Шалион определено бе приятен път за разходка, който препоръчвам на всеки с достатъчно кротко конче и гигантска шапка с пера. Джейн, идвам…