Историите на господаря Ли – Мостът на птиците, Легенда за камъка, Осем ловки демона

Бари Хюгарт

Представете си Шерлок Холмс като дивия дядка майстор на бойни изкуства от Кил Бил, за когото далечната младост е била около 90 -тата му годишнина, а доктор Уотсън е най-благочестивия и тъп безврат китаец със звучното име Вол номер десет ( само в неговото родно село очевидно е имало още цели девет хлапета с приказното име Вол, около двадесет Кокошка, тринадесет Свиня, петнадесет Прасе и осем Пиле, и може би поне една Хортензия, тъй като във всяко поселище неизбежно има поне една майка-кифла с претенции ). Изсипвате звездната двойка в един вариант на Китай, твърде далеч от представите ни за обитание на милиард еднакви жълти човекоподобни, каращи колела, ядещи основно ориз и кучета, произвеждащи всякакви стоки за бита основно за еднократна употреба, макар и неофициално обявени за такива, от умерено токсични материали и невинаги летално перорално приложение.

Китай на Хюгарт е магично и много ведро място, където наш’те добри и много умни герои ведро разфасоват и консумират същества от хуманоиден, но не съвсем човешки вид, като ги поднасят в богато меню от дванадесет кулинарни вълшебства на благородни тунеядци, доскоро съвкупявали се в не съвсем зоофилска страст с настоящите си ястия. След това ведро водят битки с хора , зомбита, богове и щекотливи демони, като насред битката ведро посядат върху някой не много насечен труп да похапнат, подлагайки все пак под благородните си задни части някое парче плат, тъй че да не се омесят ароматите на храната с ароматите на разкъсаните дебели черва на бившите си противници.

В света на господаря Ли ведро се разкъсват хора, тровят се, душат се, давят се, но всичко наистина е поднесено много свежо и ненатежаващо. И преди да си помислите , че горката Ана съвсем е здала интелектуално-емоционалния си багаж на чичковци с бели престилки, и е заменила дарк фешън дрешките си с малко широчка риза с ръкави на гърба, ще ви уверя , че единственото произведение на майстора на магически Китай Бари Хюгарт е най-веселата, хитроумна, изпипана до съвършенство ноар детективска история, на която съм попадала скоро, където броя на трупните парчета все пак отстъпва на премерения изключително приятен хумор, интелигентен стил, празнично пъстър и разгулно богат откъм описания свят с почти безкрайно много луди богове, развратни богини, дребосъчести божества от всякакви калибри подредени в педантична бюрократична съвсем по човешки си система, демони, чудовища, призраци, и абсолютно всякаква свръхестествена недружелюбна гмеж.Ще търсите паралел с Китайските загадки на Хюлик може би, но Ли на Хюгарт не е даже умствено близо до Съдията Ди, и общо взето е доста келяв неприятен старик, одарен с гениална хилядолетна глава на пилешките си рамене и тотално отказващ да напусне живота преди финалния китайския вариант на Страшния съд.

Историите в трите книги са абсолютно самостоятелни, но носещи равномерно удовлетворение и задоволство от все по-оригиналните приключения , започващи винаги от особено убийство, в което все се намесват дребнавите интереси на някой позабравен бог, и виновникът винаги е този , който най-малко подозирате. Справедливостта възтържествува, макар и понякога не по съвсем категоричен начин. Китайските Шерлок и Уотсън са готови на всякакви чудеса, за да решат странностите си – дори да се спуснат с цялата си наглост на все още живи еднодневки в усложнен като държавна агенция вариант на Ад, пред който и Данте почтително ще сведе глава или най-малкото ще се плесне с призрачна ръка по челото с плач “Що не се сетих аз за това”, или да хукнат да преследват най-умелите и оригинални убийци в пантеона на китайските демони, или да потанцуват с немъртви зомбита, или да прелъстят жените на откъснали сърцата си императори, или просто да поизбиват неописуеми чудовища из катакомби на покрити с мъртъвци подземия.

Ужасиите се компенсират с почти вълшебна бодрост, редяща стряскащо детайлни описания на бездънни ями , плътно заети от вековни страдащи души, последвани от неочаквано свежа хомо сценка между забравил естеството си приказно красив бог и рогат демон с достойнство колкото дванадесет надарени коня. Ритъмът е безупречен, сюжетът макар и предвидим като във всяка кримка, ненатрапчиво те води до виновното божество оплескало нещата на земните си поданици и те оставя с чувството за напълно оправдано доволство от разрешаването на заплетения случай и оправянето на божествено-човешките отношения още веднъж по лудешки забавен начин. Лошото е, че няма продължения, няма и още от същия автор – сякаш Бари е излял целия си талант и въображение само в тези три малки книжлета, но много писатели на конвейр с поредици от по десет тома и хиляди страници бълвоч могат само да му дишат творческия прах. И да завиждат, също като мен.