Левиатан

 

Борис Акунин

Левиатан е третото приключение на новата ми литературна любов Фандорин, и както винаги е изключително добра книга, заслужаваща си всяка минута, прекарана поне за мен в жалки опити да се разгадае поредната мащабна история, този път разказана в чист Кристи-стил на затворената сцена в един огромен а-ла Титаник кораб, чиито пасажери са еднакво виновни и невинни свидетели на убийства, любов и алчност – трите класически нужни колони на красивите криминални истории.

Работата с героите, прехвърлянето на действието през очите на всички заподозрени, без дори намек за реалната сложност и мащаб на събитията, недразнещото всезнаене на руския ни Шерлок и натягащата се атмосфера на руска обреченост, активна дори сред не-руска публика от обвиняеми и обвинители, са изградени толкова внимателно и изящно, сякаш излезли от учебник, и имат естествено предполагаемото въздействие – чисто читателско удоволствие. Ераст е красивата версия на Еркюл, криеща много мъка зад контешка външност, но с почти сходни качества на остра наблюдателност и неоспорима дедуктивност, правеща го един от най-ярките и симпатични криминални образи, на които съм попадала досега.

Такива книги просто плачат за филмиране, сериализиране и фен-фикширане. Акунин прави изключително добър франчайзинг, който по неведоми причини, поне доколкото знам, така и не се разраства, но предполагаемо по-интелигентните читатели , които са поне според мен, естествения таргет на прелестните истории за царска Русия и най-бляскавите и рицарски поданици, може би нямат нужда от екшън фигурка на Е.Ф. или от плакат с реални размери на същия, по който да въздишат нежния и по-нежния пол непрестанно. Най-доброто разтоварващо и на всичкото отгоре донякъде образователно четиво, на което съм попадала в близките няколко години. Фандоризирането ми продължава…