Вещиците

Ан Райс

Който е чел нещо някога на Райс, е наясно с нейния елегичен, почти умъртвяващо скучен стил, който в контекста на повечето и работи все пак , свързани с древни вампири и вълшебни същества, се приема по-скоро за поетичен и красив. Но този ефект е валиден само когато книжката не надвишава 200-3оо страници, а Вещиците е около 2500 страници чист краен райсизъм… Надявам се схващате намека и тихото предупреждение да отстраните всички остри предмети докато четете Вещиците, особено ако сте по-впечатлителен тип. Действието меко казано би могло да се нарече мудно, поне в повечето време, но оставя впечатлението за преднамереност – точно когато ти се иска да се разпищиш от скука и да накъсаш поредното дебелишко томче на съставните му коли, изведнъж Райс обръща така сюжета, че застиваш от ужас, погнуса или съпричастна ярост, и няма сила на земята , която да те принуди да не продължиш. Но след това те очакват още няколко стотици страници толкова красиво написано нищонеправене, че се самоубеждаваш почти агресивно как Джордан е най-динамичния писател евър , а КНВ е поредицата с най-много действие на квадратен сантиметър . Който разбира какво се крие зад инициалите КНВ , разбира абсурдността на изказването. Даже прекалено щедрите шепи чудовищни инцести и разгулни сексуални нрави на фона на древния красив Ню Орлеанс преди Катрина, те отегчават, а говорим наистина за кошмарно семейно оплитане, където всеки е дядо, баща и брат на бабата, която е сестра, братовчедка и майка на главните герои, и си мислиш, че няма как от този генетичен ужас да не се падат поне по шест глави и осемнадесет крака на човек. Но не – единствените резултати са просто перфектен външен вид и възжелани вещерски способности, плюс купища семейни богатства. Райс много често вкарва в книгите си доста оправдателни намеци за привидната приятност и безобидност на инцеста, което ме кара да се съмнявам кой точно е баща и, и какъв и се пада освен баща… „Полунощ“ е най-дългото умотворение от Вещиците , и следователно най-трудно преглъщащото се – почва като съвременен роман с леко готически елементи, преминава в хроника на развратния род тип Калигула и Месалина, достига до трилър – хорър ужас с леки сай-фай елементи при „Лашър“ и завършва с вълшебна приказка тип ирландските легенди на Скот в „Талтош“, с лек , смирен намек за предстоящ апокалипсис. Главният дух, около който се върти цялата вещерска история,  се изменя като идея от прост несмирим призрак, през почти братовчед на извънземното, което излиза от горката Сигърни Уивър, до вълшеблен древен ший, но така и не става ясно точно какво е , колко добронамерено или зло е, и дали последните му думи не са друг начин да ни кажат – затворете прозорците, че краят на света идва…Въпреки всичко красотата и майсторството на стила на Райс са неоспорими, макар и трудно смилаеми в твърде много моменти. За феновете на по-скоро поетичната проза омесена със съвременни елементи на любовен роман с лек фентъзиен привкус това може и да е прекрасно литературно попадение, но аз си оставам почитател на по-кратките форми на райсизъм – оставят ми по-консистентни усещания, и по-положителни също.

Advertisements