Преобърнатият свят

Кристофър Прийст

Print

Дали шедьоврите се разпознават по това, че докрай не ги разбираш, или обратното – когато приемеш една книга толкова дълбоко в сърцето си, че ти се иска да я предаваш през поколенията, на непознатите и близките с еднаква лекота, както се завещава истинско съкровище, струващо теглото си в злато? Преобърнатият свят е особена книга, крещяща със всяка своя страница за своята непреднамерена уникалност, която те кара да се чувстваш заоблено тъп и да гугълваш разни термини , които евентуално биха могли да те спасят от собствената ти липса на обща култура по въпроси като евклидови измествания на времето, параболично движение на центъра на живота и разни други щуротии, които не съм си самоизмислила като предните, ами подозирам са си истински термини и състояния, за които умните деца, разбиращи от математика биха помогнали повече.

Светът изглежда като преживял Апокалипсис и потънал в алогична антиутопия, където малко сдухано общество се вози от 200 години на дървено влакче , задвижвано от ядрен реактор ,по пет метра местещи се релси нагоре-надолу по планини, долини, и паланки. Времето се измерва в мили, комунизмът на гилдийното разпределение в името на общото благо властва, наред с отвързаните морални норми. Оригинално и замислящо те по онзи тъмноват начин, с който гледаш неразбираемо класическо френско кино. Опасявам се , че не разбрах тази книга, но съм уверена, че е страхотна по същия начин, по който знам че Престиж не бе моя тип четиво, а Машината на пространството бе приказен гилти плежър с интелектуален хинт. А Обърнатия свят е… ами обърнат и неясен, поне не и за неподготвени по темата като моя милост. Ако някога седна с ядрен физик на една маса, няма да забравя да го питам за някое и друго подчертано пасажче.

Advertisements

Престиж

Кристофър Прийст

prestij-kristofyr-priyst

Уф, не че искам да съм все срещу течението, но по някакви неведоми начини все се озовавам напреко на мнението на хора, които харесвам, чета и уважавам заради това , което са постигнали в работата си, почти винаги свързана с книгите като начин на живот.

Престиж е широко обожавана книга, в перфектен превод, чудесно оформление, от изключително добър автор . Машината на пространството , поне доколкото съм прочела мненията на колеги блогъри, е малкото недоносче сред работите на Прийст, а мен точно романтичният наивизъм и фантастичният поклон пред Уелс ме грабнаха много нежно и обично, и оставиха изцяло положителни впечатления, несподелени от твърде много четящи, за съжаление. А Престиж – великолепната, по която даже има и филм, който макар и да съм пропуснала, знам от сигурни източници, че под ръководството на Нолан, в комбинация с изключителната актьорска игра и екипа по спец ефектите, е създал наистина завладяващ продукт; някак ме разочарова, досади и ме накара да препускам между пасажите в първите си 2/3. Изключително силната последна 1/3, където всъщност идват фантастичните елементи като клониращи машини, безсмъртни магьосници и шизоидни близнаци, за съжаление не можа да отмие досадата ми от първите двеста – триста страници, въпреки тяхната достоверна описателност на живот и характери, фокуси, тайни и въжделения – просто главните илюзионисти са си две дребно-морални душици, дишащи само и единствено амбиция да могат да излъжат света по -добре, и да задоволят жаждата си за нещо ново и вълнуващо отгоре на постиженията на конкурента си.

Без характери , които да ме грабнат, лица, които да ме завладеят, съдби, които да ме разтърсят, за мен преживяването беше като да чета иначе чудесен сценарий, който обаче получава голяма част от достойнствата си само когато е оживен е качествени актьори, на идеални декори и с великолепен режисьорски поглед. Както се е случило и с филма, макар и същият да има сериозни фактологически разлики с книжната си версия. Може би книгата е допълнение на филма, още един поглед, още една паралелна реалност, неизказана тайна, скритата карта в ръкава. Предполагам усещането на удоволствие от двойния книжно – зрителен продукт би било наистина убийствено силно, но донякъде май лично сгреших, започвайки и свършвайки само с книжната версия на историята. Въпреки всичко това Прийст е уникален автор, и последните стотина страници го доказват със все сили, разтваряйки завесата за абсолютно непроизносимата и немислима истина зад магията, довеждайки до екстаз брилянтни идеи и неописуеми ситуации. Някак ми липсваха още поне толкова страници от същото, за да се обърне общия ми светоглед за битието на псевдо маговете. Може би в друг момент, малко по-хайпнат и приповдигнат от разлистващия се живот навън, бих оценила нещата и по-височайшо, но засега само ще прибера красивата черна книжка с тъжновато мърморене за по-добри времена.

Машината на пространството

Кристофър Прийст

dda0971bcf5ffaa7db7d5089be5d8e3c

Увличането ми по класическите фантасти, които не са се осъзнавали като такива за времето си, е повече от явно, за тези , които са посгрешили да бъдат между мрън-мрън-сетте ми редовни читатели, но това е първия своего рода фен-фик по темата, на който попадам, и то написан не от прохождащ ентусиаст, ами от небезизвестно име като Кристофър Прийст. Та позволете ми малко да потанцувам на петички от удоволствието в досега с изключителен пример за псевдо-класика на фентъзийните умотворения.

Машината на Прийст се врязва като неочаквано парченце пъзел в може би най-знаковите работи на Уелс – Машината на времето и Война на световете, водеща ни малко преди, малко встрани, и малко отгоре на действието на Уелсовите фантазми. Пространствената машина е прототипа на времевата такава, и освен напред – назад във времето, действа и като доста приличен невидим летателен апарат, захранван от странна субстанция, движещ се из всите измерения като виенско колело, което отвежда двама луди-млади в корсети и вратовръзки , попрекалили с чашка и половина портвайн, не просто на разходка в гората, ами в поробения почти Джон Картъров Марс, минус симпатичните рошльовци с триста реда зъби. Очарователно е да наблюдаваш как двама представители на глътналото ръбест бастун време, отърсващо се от викторианските пристягания в кръста и преминаващо към технологичния прогрес на електричеството и по-развихрените поруменели нрави, се опитват да се придържат към някакво изкуствено насадено и ненужно приличие, докато са целите детайлно омазани в извънземна кал и подобни субстанции,  и се молят на всички земно-марсиански богове що-годе да преживеят нощта, без особена надежда за по-дълго оцеляване. Романтичната наивистичност на развихрилите се за петнадесет минути време, но претендиращи за вечни любовни трепети, умилява със своята абсурдна достоверност на романтизма на уж-целевия си период, като тук идва и една от най-големите разлики, но в никакъв случай в негативен смисъл, между Прийст и Уелс – докато по-модерният вариант залага на човещината отблизо с топъл уклон, оригиналният класик разглежда човешките характери на дисекционен принцип, с капка жлъч и много технически обяснения.

Работата на Прийст се оказва много елегантно допълнение към архаичните за някои , уморазбиващи за други, творения на чичко Уелс, давайки много разяснения на зейнали въпроси от оригинала, и осъвременявайки мъничко от днешна гледна точка твърде усмихващите космически теории от същия. Разбираме повече , макар и не твърде много повече, за мазните извънземни в триподите, за смисъла на специфичния звук, познат от всички вариации на книгата във филмова форма, запълваме дупки и правим мостове към доста повече книги посветени на Марсианските дебри, и срещаме самия Уелс в момента на възникване на хилядите идеи , които предстоят да занимават умовете ни десетки, а не се и съмнявам някой ден стотици години сред поколенията ни, със същата омагьосваща сила, както и днес. Имитацията на ритъм, надежди и послания е изключително точно въздействаща, носеща посланието на пътешественика през време-пространството само с леки емоционални изменения, но ексцентричното изискано удоволствие от думите е тук, за да остане завинаги във фенските сърца, размахващи копринени кърпички, а не дантелени сутиени в прехлас пред величието на създаващия ум. Забавление за нърдове с прецизен литературен вкус.