Изкривени реалности

Коста Сивов

Sivov-midi

Малка, но стилна новела, за която никога няма да си и помислите, че е писана от роден автор, може би и заради някои преднамерено оставени изразчета, напомнящи за преводаческа работа. Но, не, това е най-новото от Коста Сивов, и то не в обичайното му поле на хоръра, а по-скоро във фантастичните измерения със съвсем леки нюанси на ужас, идващи най-вече от мисълта какво ни чака като вид, човечество, че и цивилизация след не чак толкова много време.

Срещаме се с двама привидно напълно различни субекта, чийто живот – наистина неочаквано – е доста приятен сам по себе си – единият е мастит бизнесмен с любящо семейство, другият е човек на изкуството с добри приятели и нова, красива любима. На различна възраст са, нямат физически общи белези, нито са рода, но са повече свързани, отколкото могат да си представят, представляващи лице и отражение на нещо, което трудно може да се дефинира или обясни с наличната ми теоретична подготовка. Стига да кажем, че са намесени пътуване във времето и вероятно измеренията; странни извънземни, които са повече земляни и от нас, и доста спорни като негативност лоши, поставящи за пореден път въпроса прогрес или морал да се избере за бъдещето всечовешко.

Малкият формат прави новелата идеална за четене из градски транспорт, но внимавайте да не си изпуснете спирките, докато сбърчвате вежди под тритонното напрежение кой от привидно противостоящите се главни образи ще заслужи живот според правилата на пресичащите се уж-реалности. Привидно малкият обем е напълно достатъчен, за да разгърне достатъчно героите, за да ви запука за тях; технологичната част е съчетана с достатъчно еволюционен мистицизъм, за да е разбираема и въобще остава едно чувство за задоволство, че видиш ли – добрите все пак победиха лошите, ако и да им помогнаха грозните. Какво значи това ще ви оставя сами да разберете.

Advertisements

Славянски хроники

Коста Сивов

180797_b

Конкурсът Таласъмия винаги е изваждал на свят много талантливи български автори, които освен великолепни фентъзийни истории, могат да събудят и целия пантеон от български, или поне близки до нашите, божества и вълшебни същественца, в които са вярвали искрено нашите предци отпреди , а и по време на масовата християнизация и масовия атеизъм, които на вълни все още вземат пленници във враждуващите относно идеята на сътворението лагери. Но старозагорци винаги са предпочитали изящните кратки форми в годишните си сборници, а романите са били по-скоро изключения в историята на награждаваните. Освен настоящия роман на Коста отпреди четири години, единствено знам за Последния договор на Зайрянов отпреди сигурно десетилетие, и нищо повече. И имайки предвид сериозните трудности в издаването и разпространението на такива бутикови, но брилянтни текстове, а и знаейки как пише Сивов, не можех да очаквам нищо по-малко от страхотно.

Сега, както съм казвала и преди – Коста  се развива с невероятни темпове със всеки текст, и ако сравните Хрониките с да речем последния му сборник разкази – все едно ги дели поне десетилетие, така видимо пред вас зрее един талант и се утвърждава като майстор на словото. Славянски хроники е история напомняща на пътуването на Данте в Ада, само че в нашия случай става въпрос за по нордически разделените три земи на световното дърво, като най-долната събира в себе си поселища на караконджули, вампири, върколаци и… пирати, плюс кръвожадни русалки, пухави леопарди и какво ли още не. Малко изящен нон сенс в сетинга допринася доста за обърканата атмосфера на озовалата се от никъде все още плътска душа на главния герой, който трябва да открие себе си и изхода от Долния свят, както и истината за вселенския ред наред с обичайните хероизми за жанра.

Като всеки храбър до невъзможност протагонист, дължащ смелостта си основно на липсата на памет, нашето момче настъпва по пръстите няколко зли божества, прави добро впечатление на иначе съвсем си невпечатляеми немъртви и неживи ( имало разлика, видиш ли ) , и малко или много забърква една пиперлива революция на верска основа в лагерите на божествените частици с по мартиновски физиономии и характер. И помежду другото философства на едро за сътворението, религията, и правилното и грешното като основни термини на живота. Дали на моменти малко се е пресолила манджата с твърде спорно за общата маса мнение по болезнени за обществото теми – да. Дали размислите на автора , изразени чрез героя са ми близки – съвсем да. Но дали имат място в един иначе приятен и динамичен героично-фентъзиен текст – не съм сигурна. Сякаш са омесени две разнолики книги и две противоположни идеи , които едва ли ще бъдат схванати и оценени правилно и лесно. Знам, че е имало проблеми и разлики между крайния текст на Коста и това , което реално е излязло, но и в настоящата си книжна форма Хрониките е един впечатляващ текст, който пренаписан днес или дообогатен с втора част би бил истински впечатляващ като Пиратите на Сид Майер да речем. Да, обичам NEXT TV 🙂

Та ако по някаква случайно попаднете на това наистина прекрасно малко издание – не го пропускайте, особено ако цените разни неща като оригинални идеи и нестандартно изпълнение, но с добър завършек за уталожване на страстите. Аз ще си чакам кротко следващия роман на Коста, който се надявам все някога да е Лъвкрафт среща Сивов, и да се почват пипалестите-чворести неща с лигите , и хората, и мишките, и всичко дето мърда, на драматични некрономиконски кълбета. Щото трябва да се лей изумрудена кръв, и това е.

Хубави неща, лоши неща

Коста Сивов

kosta-dracus

Колекция Дракус празно няма – всяко заглавие в тази подчертано колекционерска поредица, в идеалния за пренасяне в градски транспорт формат, е истинско бижу, връщащо ми вярата в онова мистично чудо – добрия български писател , особено след разни конкурси, в които журирам, и ми става ясно , и че със най-бонбонено розовите очила не мога да кажа на некадърните словоблудства – обещаващи произведения. И реално не мога , щото след това се отприщва бента от недоволните автори, които псуват котките ми на майка, пожелават ми да се удавя в кенефа или хукват да пробождат мои мини куклички с карфички (не е никак готино, честно) . Но Коста не стига, че е наистина добър автор, ами и е от оная фантасмагорична порода на вслушващите се в градивната критика хора, които не просто слушат , ами и си вземат бележка, с цел да създадат нещо, което е обективно, а не просто субективно качествено в нечия персонална вселена.

Наблюдавам отблизо, така да се каже, работата на господин Грей ( не, не онзи сив ) от известно време, и искрено се радвам на внушителната градация на стила му от текст на текст. Добрите идеи се избистрят, конструкциите стават стабилни, сюжетите се разгръщат изящно, финалите правят така очакваното та-дъммм, а не та…а…ъх ( последното е изключително разпространено при млади автори, които почват да пишат разкази с нагласата , че създават нова мартинова песен , пък после се сещат, че трябва да ударят финала на четвъртата страница, и всичко приключва…мхм… преждевременно, разочароващо и някак нехигиенично. Именно.) Та последният му сборник на Коста е наистина изпипано съкровищенце, като, предполагам, професионалната редакция на Кети Илиева от Дракус също е допринесла значително за това да имате пред себе си продукт с ясен смисъл, ненатрапчива демонстрация на творческа сила и оставящ добри спомени след като затворите и последната страница.

Какво можете да очаквате? Ами почти всичко, с леки нотки на ужас, но и с едно много приятно завоалирано чувство за хумор, което наднича през всяка разтворена паст, криеща се в мрака. Дали ще ни разказва за апокалипсиса , в който еболата тръшва самата Смърт и оттам се гътва и Живота, и след няколковековна разпивка по божественически все пак се намира едно административно решение на въпроса; или за марсианските хроники на обитателите на мистериозните бункери на далеч по-приятното за живеене червено местенце там някъде, където престъпленията са все тъй смущаващи, но в картинката се намесват и тъжни роботи, древни унищожителни инстинкти и отказващи да загинат литературни герои; или за котаракът – детектив Франсис Пол, който разкатава сума ти древни божества, натресли се у нашата действителност, със засукан мустак и издръжлив черен дроб – все ще се учудите, зарадвате и впиете в текстовете с умишлено провокиран интерес. Всичко е разказано с усмивка, мънички порцийки тъга от време на време за разнообразяване на позитивизма, и въобще такава атмосфера има в тази книжка, че зарежда батериите на всеки читател за дни наред.

И щото Коста ме „обвинява“, че много го хваля – ами като има за какво – защо да не хваля автор, чието писане ми е влязло под кожата. Когато се лекичко или не толкова лекичко дъни в някой текст – няма да спестя критиката, даже ще съм повечко жлъчна, щото ще го приема като лична обида,  но не виждам защо да не кажа няколко положителни думи за нещо, което просто ме е зарадвало , че го има и е толкова пипнато  и добро. А, и колаборацията с Книжно момиче – една от любимите ми книжни блогърки, трябва да се повтори и потрети – стиловете се смесват отлично и балансирано, и резултатът от междуполовото творческо партньорство е супер свеж, и отваря вратите към потенциална поредица, в която и не толкова хард-кор-хорър феминистичните фенки биха се влюбили. Страхотна работа, поздравления за автора, и за екипа по издаването, и за читателите на Коста Сивов – хубавите неща са се получили определено.

Съ-вместим

Коста Сивов

savmestim

Знам, знам – напоследък можете искрено да ме обвините в почти кощунственото хайпване на български фентъзисти, и тъй  като по принцип независимо от качествата на автора, винаги мога да се заям за някой досаден детайл и да направя поредното почти хумористично текстче с уверен хейтърски уклон на практически всякаква тема, подобно поведение от моя страна си е по-странно от обичайното. Но вероятно годинките ме правят придирчива и вече даже не си и правя труда да пиша за разни посредствености, на каквито повярвайте ми доволно често попадам, като просто запращам същите с апломб през прозореца,  а вас тревожа само с най-доброто или онова, което ме е накарало да си организирам мини клада на терасата. Е, Коста Сивов си е сред любимците ми – бг – фентъзийните автори , така че се пригответе за малко умерен позитивизъм и фенщина.

Не мога да не харесвам автори, които се развиват с всеки свой текст, и също като Бранимир Събев, и Коста постига невероятни резултати и изпипва стила и езика си постоянно, което може само искрено да ме радва като читател. Покрай конкурсите, в които разбира се се боря със зъби и нокти да журая най-вече заради страхотните текстове, които имам удоволствието да чета ексклузивно, името на Коста Сивов доста честичко се набива на очи, и то в положителен смисъл. Настоящият му мини сборник съдържа една страхотна новела, откровен трибют към класическия Хауърд и Джордан, но със толкова мрачно – забавна и героична атмосфера, че ми напомни ярко за причините поради които обожавам жанра фентъзи като такъв. Останалите текстове са по-хорър и съвременно – мистично ориентирани, независимо дали става въпрос за история за призраци , алкохолизирани извънземни или нашественици в типичен син-сити ноар стил, всички са много идейни и запомнящи се като качествени хрумки.

Бих препоръчала обаче на Коста да пише повече самостоятелни неща, тъй като при колаборациите понякога се изгубваш насред стила на партньора, особено ако последният е твърде специфичен, и то не винаги в положителен смисъл на думата. А и сам той може да създава уникални фентъзийни светове, които експлоатират клишето по оригинален и изненадващо приятен начин, в който няма как да не се влюбя по най-фенски начин. Бих искала да прочета още такива текстове, и по-дългички като може – имам нужда от това като отдаден читател на добрите измислици, изкарващи целия потенциал на човека за вършене на ултимативно зло или неоснователно добро, с щипката си релистична достоверност на образите, еротична заигравка между оцеляващите и богатите сетинги, на които се вършат ужасиите между паралелните вселени. И всичко това при Сивов си го има, само трябва малко повече да се развият идеите и да се затворят рамките в по-внушителни обеми. Което си е напълно по силите му.

 

До ада и назад

antologia

Според моето широко споделяно мнение българският пазар изпитва огромна нужда от разкази, антологии и всякакви събирачества на кратки форми. Особено , ако нещата са писани от наши си родни гении, и то не нереални теми. Покрай няколкото конкурса, в които добри хора ме поканиха да журирам напоследък, изчетох стотици разкази на начинаещи и не толкова прохождащи фантасти от всякаква  възраст, пол и занимание, и учудващо – нивото е по-скоро добро. Е, да , абсолютно нечетими боклуци от хора без талант , писмена култура или приемливо за стомаха ми вдъхновение не липсват, но има и много, много добри неща.

„До ада и назад“ събират точно някои от най-добрите български разкази на тема, която бих разбрала и оценила – а именно хоръра във всички му разновидности – от социални ужасии, заради които  предпочитам да си стоя вкъщи, отколкото да социализирам с морално деградирали хуманоиди, през апокалиптични нирвани, които карат дори анти-фен на края на света като мен да чете с удоволствие, до класическите истории с чудовища не – от – тук, занимаващи се основно в ежедневието си с кормене, дране и смучене на телесни течности. И всичко бе на изключително добро ниво, с няколко редки изключения естествено, които блестят по-слабо, само защото се съревновават с някои истински свръх-нови. Доказателство за качеството е , че изчетох книгата за 6 часа без прекъсване, освен за разните му там непреодолими физиологични нужди. Което значи че съм змей – четец от една страна, но и че книгата наистина си заслужава, честна хелска.

Най-добрите са : естествено Лазаровски и неговите социални апокалипсиси, които ме накараха да почувствам една сродна душа между думите, която не се страхува от трите тона мрак, дето я заливат през порите, Роджър Дох ( или както му се произнася името ) с неговите Старици – най-гротескния , абсурдистки, сюрреалистичен кошмар, който ми е гарантирано да сънувам още тази нощ, кратките творчески страхотии на Иван Атанасов, участващ с цели 5, и то страшно добри разказа за творци-убийци, зомбита с чувство за хумор, марципанени човекоядци и не точно оцеляващи в страшни игри полу-хора, както и еротоманско-извратеняшките истории на Иво Казар, който попада в топ 10 списъка ми на хора, с които не бих пила кафенце след мръкване – толкова тъмно и ужасяващо пише, че е просто вербална катастрофа, която няма как да се насилиш да не четеш и да не оцениш подобаващо. Особено приятно впечатление ми направи и Коста Сивов с неговия разказ за хищници и плячка, които си разменят местата – много добре структуриран, дори и да не е свръх оригинален, достави ми истинско удоволствие на читател, който познава и по-старите му работи. И разбира се не мога да не спомена с особено добро и Бранимир Събев и неговото Необичайно предложение – социален, с леки комични елементи, но и може би с най-много фентъзи уклон текст в сборника, изключителен завършек на цялата книга.

Бих искала да спомена всеки разказ с по нещо, въпреки, че може би това ще отприщи вратите адови над бедната ми главица, но ще се опитам да задържа еуфорийната ми доброта, нападнала ме посред нощ. Единствената дама в колекцията е Венета Въжарова с нейната Вещица – усетих малко стил а-ла Лукяненко на моменти, но все пак има още доста да се поработи да се стигне нивото на руския гений, и въпреки това доста добре се е получило, макар че бих предпочела малко повече флаш-бекове за историята от предишните животи и любовта на ангела и вещицата, за да мога да усетя малко повече героите. Спасимир Тренчев участва с Дама Пика – един от малкото положително завършващи разкази, с добра история в историята, но може би малко ми липсваше гранд-финала. Валентин Сунгарски и неговата Коледа е може би текста, който най-малко разбрах, но по-скоро това се дължи на тежките сай-фай елементи, които аз не консумирам активно, обаче ако бях фен със сигурност щеше и да ми допадне трактовката за извънземния Дядо Коледа. Ивайло Иванов и неговите Тайни на гората пък показват красивото лице на норвежката чума – изключително оригинална идея, но пък защо така слашърски изпълнено, очаквах повече мистицизъм, минали истории, смисъл на действията с тежест през вековете. Но  така си е все пак достойно модерно. Като говорим за слашъри тук е момента да отбележим Ужас в Уилбъри на Георги Пехливанов ,  Анин на Алскесандър Перентидис и В очакване на Георги Пехливанов – макар че кръвта и реалния ужас в първия бяха доста поспестени, а във втория – малко прекалено агресирани, а в третия извънземният да имаше нужда от малко повече характер, все пак на почитателите на масовите убийства ще се хареса. Подобни като въздействие са и Бебето , което не плачеше на Мартин Дамянов – нова трактовка на Екзорсиста, но в сънищата и без въртенето на глави. За сънищата и често събуждането в паралелни реалности говорят Някъде другаде на Валентин Десков, Пробуден в мрак на Благой Иванов и Съдбата ни преследва на Ерджан Бакир , чието послание е ясно – ако се събудите в свят, който не ви напомня по нещо на нашия, просто се гръмнете, тъй като или ще бъдете разкъсани, или ще полудеете окончателно, или просто Дявола ще ви дойде на гости. Всичко друго ще е много по-лошо от обикновеното гръмване, вярвайте на авторите. Доста добри и стряскащи трактовки за, надявам се, невъзможностите на паралелните вселени. Надявам се, честно. Интересни са и разказите ситуирани в български градчета, където старите фолклорни мотиви от песните като лами и проклятия придобиват доста космически ужас в нещата на Александър Драганов и Донко Найденов. Най-жестоки са обаче социалните разкази за ужаса от бездушието и лудостта на нормалните хора, като еротичната асфикция в думи на Симеон Трифонов или домашната изродщина, преяла с реализъм на Петьо Ангелов или модерната бърза литература за обречените меланхолици на Циничния елф. Вампирските истории не липсват – имаме шотландските отчаяни кръвопийци на Марин Трошанов и анонимните вампирски лордове с писателски таланти на Александър Перентидис – много приятни за четене текстове, носещи ужаса от насилственото кръвопускане по коренно различни пътища. За десерт оставяме Божидар Грозданов и неговия а-ла Матрицата текст, който е задължителен за всички дълбоко вярващи в конспирацията на по-високо ниво.

Дано да видим скоро и други антологии – на фантасти, фентъзисти или ърбън модернисти с фантазиен уклон – ако подборът е толкова добър, няма как да съжалявате и за секунда за избора си да прочетете български автор. И за тези , които плюят корицата – това е най-плашещото изображение в библиотеката ми, и нарочно няма да си го оставя до главата да преспи – чета и крия в най-тъмния шкаф – не знаех, че дори многоцветието на дъгата може да е толкова смущаващо. За неразбралите идеята на картинката – обърнете книгата наобратно – чудовищата спят в умовете ни… А аз сега как да заспя?

Време във времето


Коста Сивов

Книжката ми бе предоставена от самия автор, тъй като нямам и не ща да имам фейс акаунт, а това беше изискването, за да си я закупя. Самият автор е доста разбран човек, с интересни идеи и амбиция да следва творческите си мечти – нещо ,за което мога само да му завиждам. Книжката си е типична първа книжка – компилация от проекти на новели и разкази, писани явно с огромна любов през годините, но за щастие са все пак минали през професионални редактори и коректори, както си трябва , ама са си първи неща, и си носят  пълноценно негативите. Разказите са по-скоро хорър фантастика, а мен точно този жанр не ме вълнува, ама въобще. Въпреки това го попрегледах, прочетох по-фентъзи нещата, и съм по-скоро с добри впечатления. Обаче липсата на професионализъм си е видима отвсякъде – разказите са сякаш чернови, начала на нещо по-голямо, недовършени като постройка, хаотични като идеи, макар и интересни идеи, като си личи откровено интелигентността на автора от всяка дума – изказът е стегнат, динамичен, грамотен и наистина умен, навява мисли за една широка обща култура у автора,макар и изразяваща се в на моменти прекалено многото философски размисли, натъпкани в гърлата на героите му. Усеща се някакво влияние от Кинг, а аз Кинг не обичам, ама хич. Но пък Кинг си е продаван автор, и желая на Коста и той да го стигне поне в парично изражение.

Не знам дали му трябва друг редактор, по-скоро му е нужен съавтор, някой който да го балансира, подрежда и развива, абе направо – някоя муза си му трябва. Късмет!