Книжка за зайчетата – самоубийци

Анди Райли

product_138

Една от най-безумните книжки, за които не бихте си и помислили, че съществува. Незнайно защо отчаяни безпределно от живота пухави зайчета полагат изключително творчески методи да се самоунищожат, по възможно най-кървав и болезнен начин. За щастие съществува минималистичния черно – бял комиксов стил, иначе щяха да текат течности по страниците. Нека само спомена някои от най-фрапантните хрумки – да стоиш под гигантска лупа в жарка утрин, пробивайки си бавно черепа с концентриран слънчев лъч; да пикаеш в студена нощ върху електрифицираните релси на метрото; да създадеш собствен механизъм с тирбушон и ластици, за да си отвъртиш главата и извадиш мозъка си на показ; да комбинираш цедка и боулинг топка в система за силово изчервяне; да се натъпчеш под стола на разсеян дебелак; да сриташ в топките враждебен извънземен; да се подслониш под пробит галон със сярна киселина и още десетки причудливи начини да загинеш бавно и разкостващо във светлия бял ден. Нямам представа от смисъла на подобни проекти, но за любителите на черния хумор предполагам е неоценим подарък. Скоро ще има и втора част. Аз май ще пропусна, поне докато разбера защо за бога има такива неща.

Астерикс и Обеликс

Госини и Юдерзо

product_111

Да уточним нещо – аз от комикси не разбирам, поне не и от някаква псевдо – полу – около професионална читателска гледна точка. Досегът ми с илюстрованите истории спря безславно на около стотния брой от разни хамериканси шаренийки, тогава много модерни ( сещате се, преди хилядолетия ) като Мики Маус , Доналд Дък и Бамсе, и после тъкмо пораснах, и започнаха да навлизат или поне да се дочува по-масово за мангите , супергероите и Сандмена – хардкора и истината, пътя и живота на баш комиксите. Но мен вече вятър ме вееше на хергеле бежови зебри, та интересът ми се загуби с годините. Докато не се срещнах с тандема Госини и Семпе преди известно време, и съпреживях отново  връзката между прекрасните леки истории и забавните разсейващи картинки около тях. Да, Малкият Никола не е никакъв графичен роман, просто хубави текстове и около тях нацвъкани весели шаржове, но комбинацията поразпали малко заспалите ми спомени за подобни съчетания, радващи ме на няколко неразбираеми нива. Поредицата на Госини вече е прочетена и внимателно прибрана за поколенията, или за времето, когато ще имам викторианска библиотека със стотици метри махагон, очакващ да приюти безкрайната ми книжна колекция – което дойде по-първо, и не , не се знае кое ще е .

Но от Госини има нещо ново за пазара ни ( е, не точно ново, по-скоро издадено в нова форма ), където ни разказва в съвсем графична форма за познатите Астерикс и Обеликс , шашавите френски образи – алтернативи на нашия Хитър Петър и магарето му, влезли в битка с доста симпатичните и достойни за окайвани римски центуриони, много близки между другото и до филмовата версия, която мен лично ме усмихва съвсем непринудено , ако ще и да е смятана за прекомерно дебилна , макар и по френски. Артлайн започват издаването на кратичките забавни приключения на смехотворните образи, които обаче нямаше да са толкова добри, ако не бе наистина усещащата се подкрепа на Госини, знаещ както винаги с какво може да разсмее малките , че и попорасналите си читатели, а художникът е засял хиляди мънички нахилени допълнителни нещица, които откриваш с периферията на зрението си, но остават задълго в центъра на вниманието ти като златен брадат виц от детството, на който си се хилиш с часове в тоалетната. Не можем да говорим за някаква литературна и висша естетска стойност тук, макар че има и такива, които смятат комиксите за изкуство. Просто е свежо и отпускащо, някак по детски скришно и вълнуващо неподходящо за попорасналата мен. Но нека, колко източника на усмивка все пак  можете да си позволите да пропуснете с лека ръка.