Писма от Дядо Коледа

Дж Р Р Толкин

pismaotdqdokoleda3

Най-красивият празник, най-топлият празник, най-семейният празник. Коледа. Не за всички, не от сърце, не винаги. Но някога, понякога, този ден е бил тъй вълшебен, смислен и да, пълен с подаръци, но и с обич, и уют, и онази атмосфера, която в днешно време по-скоро може само да се изиграе във филм. Децата са сядали още от лятото да пишат своите писма до дядо Коледа, не просто изпълнени със списък желания, а описващи тях, и деня им, и добрините, които са сторили, или поне, ех, опитали са се да сторят. Поне така е било с децата на гранд мастера на фентъзи жанра Толкин. В продължение на повече от 20 години Дядо Коледа прави немислимото – пише обратно на своите малки почитатели, разказвайки им за своя живот, естествено изпълнен с приключения, смях и битки, сякаш вдъхновили онази епичната в Шлемово усое. А когато коледния дух и Толкин се съюзят не очаквайте нещо по-малко от легендарност.

Книжката в ръцете ви е истинско произведение на изкуството с белоснежната си луксозна хартия, твърдите корици и пълноцветните илюстрации от самия Толкин, разказващи както за забавните моменти от живота на Северния полюс, така и споделящи ни фантастичните писма и пликове, украсявани очевидно със седмици с цялата обич на гениален човек с творческия потенциал на божество, искащ да зарадва децата си с това, което може най-добре – да думосъздава и то по удивително красив начин. Някои писма са дълги и разказват истински фантасмагорични и комични епики в миниатюрен размер, запознавайки ни с Полярния мечок, гоблините, елфите, снежните деца, пингвините, тюлените и кой ли още не, пристигнал за големия коледен купон, траещ в далечните зимни земи по цяла година. Други са някак смущаващо къси, тревожно питащи ни какво ли се е случило тази година, че няма време за шеги и закачки. Но винаги има много любов, дори и в едно изречение повече, отколкото в цяло томче лирика на някои псевдо поети.

В крайна сметка обаче децата порастват, забравят да сложат чорапчетата си, не пишат вече писма, вярата малко по малко се топи. За това помага и една война, която изпразва складовете на Дядо Коледа, убива куриерите му и мести неговите най-верни клиенти далеч от топлите им домове с коледни камини. И всички свършва в един момент, въглените в нощния огън догарят, коминът е пуст, по покрива не се чува трополене на копита. Но, както пише в едно от последните си писма, той не забравя за нас, дори и ние да забравим за него. След последната страница изведнъж осъзнаваме защо няма повече, и как едно така желано порастване е убило вероятно последната действаща магия в света ни…

И сълзите неусетно ни задавят, а думите „аз все още вярвам в теб, Дядо Коледа“ някак сами излизат от отдавна съзрялото дете, скрило се умело дълбоко в нас. Магията може би е все още жива, и поне една книга успява да разгори мъничкото пламъче на надеждата в абсолютната щедрост и топлота дори за няколко часа време. А може и за повече. Стига само да вярваме, може и тайно, може и само насаме, но кажете си поне тази Коледа тихичко под мустак „Аз вярвам в теб“, и кой знае, може би чудесата да са все още възможни за сърцата, способни поне да мечтаят за доброта. Най-топлата книга за сезона, за годината, за тази част от живота ви. Препрочитането ѝ лекува и най-големите песимисти, или поне им подарява по една искрена усмивка. А това не е никак малко, никак малко, повярвайте ми. 

Другият сън

Владимир Полеганов

203548_b

Модерната литература е странен звяр – харесва се на всеки, или всеки не я харесва. А понякога и двете са едновременно верни. Моят ум често работи на съвършено различни от обичайното честоти и не открива красотата там, където е широко прокламирана като видима, достъпна и упойваща съвременния мозък. И затова се старая кротичко да се лимитирам до локвичките и блатата, които познавам, без да претендирам за познания по висша модерна океанска литература. С което се превръщам в необоротен и доста тясно профилиран блогър, на който никой никога не му предлага по една торба пари за положителни ревюта. Не, че познавам и един блогър на който да са му предложили и 2 лева, но градските легенди ни държат мотивирани в мечтата ни да бъдем някога нещо подобно на професионални читатели, нали.

И сега ще се опитам да зазвуча като нещо доста противоположно на обичайния примитивен профан или кокошка в чизми, опитваща се да кълве букви, докато си мечтае за кариера в KFC, както обикновено ми се случва щом изляза от зоната си на комфорт. Защото Другият сън е модерен роман, сложна структура, не особено леко позициониран текст, като блок от странен по твърдостта си камък, с гравирани повече от непознати символи по повърхността му, четими само с ниво на сетивност от свръхчувствителност нагоре. Историята е вдъхновяващо различна, наполовина изключителен по мащаба си фантастичен роман за вселените вътре и около нас, достъпни само на една мисъл разстояние, и наполовина фикция на личността, пътуване в тъмните кътчета на душата, затворени зад дебели врати от сюрреализъм, криещи есенцията на творческата лудост и способност за виждане на допълнителни измерения в привидно плътната и уж стабилна реалност.

Нишките се преплитат, сюжетите се омотават около времето и понятието за тук и там. Един мъж живее два живота, но въпреки очевидната фантастичност на втория, не може с лесна ръка същият да се определи като фикционен или допълващ истинския. Въобще думата истина тук не работи напълно в условия на изтънели до почти техническа невъзможност воали между вероятностите. Поради някакви вероятно разбираеми само за мен причини, онзи другият сън на реалността, който ни изглежда горе-долу обективно малко по-нереалистичен, ми напомни като фантазия от Малкия Принц – някак разбираема, логична, криеща под думите онази истина, която ще осъзнаем след време. Реалността си е уж нормална по характер, но ако живеете във вселена на объркана материя и неприложими антифизични закони, вероятно сънищата ви щяха да са подредени, суховати и тихи. Като днес и сега. Животът е странно нещо, когато го живее някой друг.

Интелигентно писане, замислящи идеи, модернизъм и дъх на диаболичност. Е, последното може да го забелязвам, понеже познавам Владо и търся подсказки от добрата мила ноарност във всеки негов  текст, като съживяване на стар, топъл и умен дух, който буди фантазията, но не задължително я убива в порой от кръв и детайлно описана жестокост. Един попораснал Малък Принц, живеещ паралелно и отдалечено, търсейки логиката вероятно на една цяла вселена. А може би вие ще видите нещо друго, калейдоскопите често провокират спомени и позабравени идеи, които може и да не са наши. Сложността е добро нещо, просто се опитвайте да вярвате в не съвсем лесно обяснимото.

 

Досиетата Дрезден

Джим Бъчър

smyrtopasnost2burenfront2bezumnaluna2

Ако много ви се иска някое леко четиво, където имате главен герой неудачник, който не е обичан от никого, ама от съвсем, съвсем никого, и е преследван от буквално орди призраци, вампири, ликантропи, черни магове, демони и още една плеяда от много гадни същественца, дето много обичат да отхапват човешки главици за закуска, и заспиват с парченце далак за лека нощ в устенцата, то поредицата на горкия Дрезден е вашето идеално, разтоварващо, ободряващо сетивата и ума нещо. Но не очаквайте шедьовър, уникалност, не-сценарност – като за книжен плъх съвсем неочаквано ще ви препоръчам – гледайте сериала, поне ефектите са доста на ниво, дори и със сериален бюджет отпреди ХБО.

Но какво точно не ми харесва… Има много екшън, динамика, магични битки, все някой е по петите на нешето момче, приятели практически няма, и добри и лоши го гледат накриво, а той си стои сам и си чопли ноктите с пентаграма, докато чака да го озари деус екс макината и да помлее злото навред. Невероятно странно е главният протагонист да е по-силен, поне като потенциал, от всички присъстващи, и да не разчисти авгиевите обори от ектоплазма още от началото, вместо да чака сюрия нечовешки дупенца да допълнят ароматните купчинки наоколо с повече цвят и присъствие. Да има силата да превърти света на 180 градуса, и да си кеси мирничко в ъгъла, опитвайки се да не гледа в душите на хората, и да не разкрива вселенските тайни, докато си седи кротко на бидето… Ами, натъжавам се от толкова съсипан божествено – феичест прах, признавам си.

Все пак, не мога и да отрека забавлението, което поредицата предлага. Самостоятелни, но все пак умерено свързани приключения, включващи обичайния пантеон от свръхестественици, плюс някое и друго специално включване от отвъдния свят, най-вече под формата на някой и друг роднина с много лошо мнение за кротичкия Дрезденчо. Ще има много бой, повечето от които го изяжда нашето момче, ама и връща удара подобаващо; има красиви мацки, които в някаква част от времето тичат разголени наоколо под влияние на една или друга магия, а на финала всички си събират поизпадналите чревца в шЪпа, и продължаваме напред. До следващия ден, когато приятелите ще те предадат, любимата жена няма да вдига телефона, а парите в портфейла са очевидно изядени от месоядни молецолаци. Твърде унизителничка съдба за богоподобен маг, оставете сивата незначителност за човеците без блясък в съдбата, моля.

Войните ги започват неудачниците

Вадим Панов

voingizaponeud3

Руснаците го могат тоя почти магически номер да ми направят такова ърбън фентъзи, че хем да не принизят вълшебните същества до нашето противно мъгълско ниво, хем да им вменят такава обосновка на действията, че и за човешките възприятия да има някаква логика, плюс че динамиката на сюжета на братушките е винаги в пъти по-прегаряща индикатора за екшън и вълнение, с който разполага и най-обръгналия на хамерикански изродщини читател. Та очаквайте нещо като Лукяненковите патрули, смесено със Амбъровите сенки на Зелазни, експлоадирайки ви в лицето като най-добрия Бонд срещнал в интимна близост Мисия невъзможна, под режисурата на Тимур Бекнамбетов. Пеперудите тръгнаха на ята в коремчетата ви, нали?

Приемете за момент, че цялото онова мъмбо-джъбо за древните цивилизации е вярно, и то не просто древни в смисъл на Атлантида и Му, ама тия преди тях. Да, сериозно, наистина ли толкова тесногръдо и тунелно вярвате, че ние сме единствените във Вселената, Галактиката или даже на собствената ни планета? Простата сила на еволюционната логика и обичайната ни каръщина ме карат да вярвам на техно-теософите, твърдящи че истината за произхода на вида ни се крие в нечия лаборатория плюс щипка късмет, вместо по волята на едно необяснимо същество… Макар че двете теории не се изключват въобще, ако вземете да се замислите едно по-задълбочено. Стар трек и Вавилон 5 си остават най-елементарните обучителни модули за междувидова етика и открехване на миниатюрно процепче към истината за нещата. Оригиналите, естествено, новите версии са си… нови, за консумиране и забравяне в тоалетната. Но това е друга тема.

Да се върнем на собствената ни земя в що-годе настоящото време. Останки от старите господстващи цивилизации се крият в сенките и управляват всичко, което сметнат, че им е интересно за управление. Не, не е целия свят, защото е скучно и не го заслужаваме, ние, човеците. Над-човешките раси са се окопали естествено насред сърцето на матушка Русия, където е най-забавно и уважително към величието им. Хората сме слепи и глухи около тях, заради класическия ефект на гламура, ама ако ме питате мен – и заради обичайната човешка страхливост, която прилежно извръща очи от всичко, което изглежда дори малко опасно и съмнително, и има непосредствена възможност да ни се запали д-то от него. И насред нашата реалност истинските господари на света започват война заради власт, магия и… любов, отхвърлена, измамена, неудовлетворена. Винаги търсете жената, независимо от биологичния ѝ вид.

Покрай магиите се отварят още една купчина криминални нишки, в чийто свръхестествен произход не се и съмнявайте, макар че на чудовищност имаме какво да научим старите си братовчеди от другите генетични комбинации на приблизително човекоподобния вид. Героите са малко, и по правило – безкрайно симпатични, безразсъдни и най-важното и отличителното от всеки американски протагонист на тяхно място – много, ама много искат да са герои, дори с цената на живота си. Ето това е най-уникалното на руските протагонисти – те удрят меки задни части в тавана пред предложилата им се възможност да са уникални или дори да се докоснат до уникалността, а не се свират като англоговорящите си събратя под масата, жалостиво мрънкайки „Ама защо аз?“. Сериозно, вие от кои сте? 

Моля, моля, не бе обвинявайте в русофилство, путинизъм или други заразни болести от почти сексуално – венерически произход. Във времена, когато да знаеш руски е не просто рядкост, ами даже обвинение и причина за експедитивно разпъване на кръст под сурдинка, аз скърцам със зъби от яд пред планините великолепни руски автори, от чиито трудове мога да различа само тъпата дума за моливче. А знаете ли колко често се използва? Точно, на никой фентъзиен герой никъде никога по никой случай не му е притрябвало моливче. Затова отварям винаги едни ей такива огромни очи като паници, сякаш съм наизлязла от някоя история на Братя Грим, и се нахвърлям необосновано жестоко на всяко руско фентъзийно чудо, защото почти без изключение си заслужава, и то много.

Конкретно за Войните трябва да благодаря искрено на Temz Arabadzhieva, която ми отвори очите и ми помогна да не пропусна едно по майсторски изпипано, фентъзийно – ърбанистично, модерно и все пак – по руски класическо четиво, което ми докара онази специфична усмивка на преяла пчела – майка след срещата ми с наистина добра книга. Да, усмихват се пък. Това е книга и за почитателите на бързите книги, и на вълшебните книги, и на екшъните, криминалетата, комедията и даже – любовните трепети. От всичко има в перфектна пропорция, раждащата чисто и просто гениалното чудо „Добра книга“. Стискам огромни палци да видим и останалите части от света на Тъмния град, които не се съмнявам ще отвеят отново предразсъдъците ми към магичното в реалността, щом са написани от правилния по мислене автор. И си търся магия за мигновено научаване на руски език, ако я прочетете в някой древен манускрипт – не бъдете зли, споделете с тъжното малко момиче, знаещо само какво е тая проклетия карандаш… 

Интервю с Колибри

Продължаваме серията интервюта с издателства, занимаващи се с фентъзи . На предна линия излизат  Колибри , които са малко „новаци“ в жанра, но пък са изпълнени с огромни амбиции и чудесни идеи, и заслужават внимание . Късмет и дано да видим скоро всички фентъзисти от секция Очаквайте на книжни , а и надявам се на електронни тела .
Интервю

Виждате, че не хапя лошо и не съм Венета Райкова на фентъзито , така че ще се радвам и повече издателства да се включат в поредицата интервюта 🙂