Човекът, който обичаше Стивън Кинг

Бранимир Събев

Издателство Ибис досега не можаха да ми поднесат някой наистина добър автор – нито Стефани Майер-уона-би-то Клеър и нейните ангели, демони или каквото бяха там дразнещи хлапета, нито историите за кифлата Кейт и розовата вампирска сперма, нито сравнително недразнещата сага за сукубуската със съвест и любов към книгите. Не си причиних ужасяващо повторяемите Майер сюжети за тъпото ново момиче в града, което винаги се оказва много специално и главните вампири или демони или каквито и да са там гноми на града/селото/училището винаги, ама съвсем винаги се налюбват с нея за десетина страници време. И сега – изненада, Ибис издават разкази, и то хорър, и то български, и на всичкото отгоре – на млад автор . Туше.

Който посгреши да се разходи из блога ми ще забележи, че аз лично се интересувам силно от млади български автори на фентъзийни неща, и покрай купищата откровена плява понякога намирам и някой многообещаващ автор, по когото не плюя с обичайните си жарки словесни каламбури. Като Бранимир. Първият му сборник си страдаше от обичайните проблеми на първите книги – хубави идеи, но недоразвити, дразнещи елементи, липса на ясна посока и връзка, но все пак демонстриращи потенциал литературни етюди. И вече явно е дошло време на този потенциал да поизбухне, за мой читателски късмет – доста качествено. Човекът… показва огромно развитие в сравнение с предишните му работи, с много по-голямо разнообразие на идеи, финали, герои и места, върху които явно е работено много, ама наистина видимо много внимателно, за да се получи прилично добър краен продукт.  Разказите са наистина всевъзможни, за всеки по нещо, успешен опит за изследване на ужаса из повечето възможни източници и дълбини, като по-голямата част е странно пренесена на наш, български терен. Доста хитър ход между другото, когато главните герои са Иван и Мария, и Ванчо разкъсва с нокти корема на Мимето, а тя на своя страна се храни бавно с очите му, винаги звучи някак много по-възможно, по-близко и определено по-стряскащо. Интересно е и демонстрирането на познания относно характера на българския книжен пазар, книгоиздаване, както и всички хора, заети по някакъв начин с книгите, макар и понякога предадено по доста особен и страховит начин, който едновременно радва и смущава възможните желаещи за среща с младия хорърист.

За да не зазвуча изродски клакьорско – все пак Събев не е Лазаровски, и има още хляб да изяде и бира да изпие дорде стигне Лъвкрафтовския почерк на Адриан, който между другото е страничен герой в заглавния разказ, заедно със самия автор – доста смела стъпка да претрепеш себе си дори на хартия в името на добрия текст. Но точно това се е получило доста добре, признавам. Някои от разказите обаче бяха страшно силни, а други – доста по-бледи и някак недовършени. Липсваше ми и достатъчно фентъзиен елемент, а знам че Бранимир го може фентъзито. Чудовищата в сборника са по равно свърхестествени и плашещо нормални, в ролята на злите са както Фреди Крюгер, така и нормалното пишлеме, което си пие кафето сутрин на спирката. До древните вещици се мъдрят превъртели шахматисти, десетина вида озлобени дяволи се бутат ядно до литературни лауреати-канибали, отчаяни начинаещи писатели на хорър разкази мерят бицепси с повелители на диви котки. Впечатляващо разнообразие, наистина. Но любимият ми разказ ще остане неочаквано красивия Жените на живота ми, напомнящ силно на новата ми страст в сюрреалистичния хорър Танит Ли, за който искрено поздравявам Бранимир. И тупам нервно с краче питайки кога ще направи и един сборник с фентъзи или поне да кандидатства в конкурса на MBG Books за нов български фентъзиен роман. Щото ми се чете още от него.

Advertisements