Дядо Прас

Тери Пратчет

Пратчет се чете в тежки моменти – когато си болен, когато си тъжен, когато си загубил любим човек, и най-вече – когато си загубил усмивката си. Животът е гадно място, признавам, особено без едничкия ни Пратчет, затова книгите му трябва да се приемат според мен за истинския нов завет на непопулярната анти-религия на щастието. Макар че, един от най-любимите ми преподаватели в университета беше на мнение, че това неща като щастието, тъгата, любовта са си чист хормонален дисбаланс, и ако ги изпитваме, значи не пием правилните хапчета. Е, човекът ни водеше лекции в 7 сутринта, а който е бил в Студентски град знае, че в този час се изсипваш от дискотеката, изумен от свръх способностите на черния си дроб, или се подготвяш за поредния walk of shame от непознато място, но никога, никога не ходиш на лекции. Освен на тези, защото просто си записвахме лафчетата и после се правихме на тогавашния вариант на умни хипстъри. Защото добрият ироничен край е винаги най-добрия край. А най е добре да четеш зимна псевдо-коледна история в горещ ден – усещането за празник е най-силно, когато той липсва. Е, ще го разберете.

Дядо Прас, или тази конкретна година в света на диска дядо Смърт, ще ви донесат каквото сте пожелали, ама наистина пожелали. Но само, ако вярвате в него, защото – знаете – вярата създава боговете, а не обратното. Около Света на диска витаят обаче и външни същества, някои от които с подчертано чиновнически характер, искащи ред и справедливост… и всъщност всички да сме кротки сиви камъни, които помръдват веднъж на милион години. Най-дразнещият логиката елемент във всяко едно измерение се оказва дебелакът с червен костюм и торба с подаръци, който ни посещава веднъж в края на всяка година. Затова какво остава, освен да се наеме един изключително професионален и повреден убиец, с никакви детски спомени, който да подготви изключително сложното отстраняване на дядо Прас от неговата позиция на безусловен разносител на щастие на малките вярващи душички по цял свят. Само че срещу невероятния садист господин Тийтайм се изправя унуката смъртова Сюзън, а този сблъсък е повече от предрешен. Защо още не са си избродирали напомнящи кърпички с надпис „Не се заяждайте с родата на Смърт“, не знам, поне Диблър сам си прерязвам гърлото щеше да е развил доста успешен, и постоянен бизнес, ако не друго.

Та, Пратчет ни въвлича в една почти коледна история, като намесва феята на зъбчетата, таласъмите под леглото, детските страхове, и най-коравата майка на престъпници на света, пред която просто автоматично ще паднете на колянце, и ще наведете глава, изпълнени с омерзение, че съществувате по начин, който не я радва. И, разбира се, магьосниците – хухавели ще се намесят на едро, ще се заиграят с единствения не-вероятен модел на компютър в света си, ще поумуват на тема вяра, и ще се изкъпят там, където никой не трябва да влиза. Което може само да отприщи въображението ви относно щетите, които ще се нанесат на и без това меко казано нестабилния свят, зависещ от няколко слона и една костенурчица.

Една легенда получава своята история и основание, но и смисъл, извратил се по най-хубав начин в нещо носещо радост на алчните детски душици. Смърт се появява в много от сцените, и изкарва най-веселяшкото гробовно ХоХоХо, за което можете да си и помислите и в най-забавните си кошмари-видения. А колкото повече има участие на Смърт, толкова е по-страхотно цялото Пратчет изживяване, което от която и да е гледна точка да го погледнете, е най-върховното читателско удоволствие, което може да си доставите. Забравете успокоителни, болкоуспокояващи, и дори шоколад – Пратчет има всичко за възкресяването на усмивката ви. Изпитано към двадесет пъти, гаранция хелсовска.

Квази

Сергей Лукяненко

Факт, че познавам Лукяненко само от Патрулите, които ще си останат за мен образец за алтернативно качество и причина да се четат повече руски автори, въпреки че последното е по-скоро рядкост в плановете на родните издателства. Но въпреки, че в настоящата книга готини източни вампири няма, а вместо това са налични изключително омразните ми зомбита, това е Лукяненко, и задъханото действие, страхотните реалистични в нереализма си обрати, и, естествено, голямата руска душа са тук, и са онзи вид забавление, от който имате нужда в някои особено драматични в живота моменти. Най-малкото да разберете, че туй вашата драма е едно мъничко нищо в сравнение с инвазия на зомбита, която не спира. Никога. И всеки, който умре ще стане немъртъв автоматично. Вие също. И ще изядете мозъка на малкото си дете, докато е живо. И ще станете квази. С което минавате на ниво съвършен. Съвършено нещастен, съвършено виновен. Съвършено отговорен.

Може би така започва новата квази религия. Но какво е квази всъщност? След като умрете, и изядете нечий мозък, докато носителят му още е в света на живите, се събуждате отново. Кожата ви става в приятен леко антрацитен нюанс; превръщате се в супер силни копелета, които могат да скачат от терасата от четвъртия етаж, за да си приберат литналото пране от дръвчето пред блока; можете автоматично да си правите пластични операции, като си нагласите лицето с ръчички, и се концентрирате в една област до перфектно съвършенство, но ако сте многостранен талант не се знае новите ви некроневрони какво ще си изберат, като обаче нелогичното творчество не се включва в офертата. Новите квази са с хладен ум, точна пресметливост на обстоятелствата, и имат само по един обект на емоция. Е, често емоция всъщност няма. Ако описанието ви прилича на някой бивш шеф – замислете се дали случайно зомби инвазията не е започнала, но моля ви – не посягайте към мачетето. Хм, абе, я си го сложете в най-долното чекмедже на бюрото, че то не се знае.

Постапокалипсис със зомбита е последното нещо, което ще чета с настоящите си читателски вкусове. Но това е Лукяненко – с него всичко добива руския чар на прекалеността, на крайностите, на повърхностния класически екшън с онази над духовна близост, която е напълно недостъпна за отвъдокеанските автори. Квазитата са новия господстващ вид, и ще ги харесате до степен, да се замислите дали от мозъка на особено глупавата ви колежка няма да стане чудесен материал за ъпгрейдване на способностите. Въздигналите се – или иначе казано стандартните зелени разкапващи се зомбита, пък ще съжалите – това чака всички, особено старците, държани в нещо като концлагери – старчески домове, поради обективната възможност всеки момент да започнат да ръфат другарчето си по стая. А обществото, опитващо се да въздигне от пепелта и да се адаптира към новите условия с доста добър успех, ще ви накара да се почувствате горди – това, човечеството, е голяма работа, и вдъхва надежда, че предаването не е опция за вида ни.

Въобще очаква ви едно мрачно Лукяненко приключение, динамично, многообещаващо да бъде филмирано с някой руски Брад Пит в него, дано от Тимур Бекнамбетов, сериозно, друг не става, и връщащо вярата във възможностите на един залязващ свят като нашия. Понякога е хубаво да откриеш подобно усещане на такова абсурдно място – човещината, видиш ли, съществувала, въпреки ежедневните ни доказателства в противното. Е, поне в книгите я има. И да не си забравите мачетето.

Паякът

Има някои хартиени съкровища, които правят от всеки редови читател истински ревностен библиофил. Дали заради спомени, или заради прекрасната идея какви са били едно време книгоиздателските политики, незанимаващи се с разни модерни хубавини като авторски права, минимални тиражи и проблемно разпространение, всяко едно откритие от началото на настоящия ни век лично мен ме изпълва с трепет и удивление, ако и да не са по Амели Нотомб, и се чувствам като същий Индиана Джоунс на книжните тайни. Момент да си прибера камшика (казва се Монстър, между другото, щото е десет сантиметра и е лилав, а такива са всичкото монстри, айде ся, и бие лошо) , и да ви разкажа за най-новото си граалово откритие.

Паякът е началото на поредица от четири книжки посветени на макабрената литература, всяка една заслужаваща си времето и парите да бъде издирена и прегърната с онзи блясък в очите, който би заслепил и горкия Ам-Гъл с неговото жалко търкалце. Книжлето е мъничко, съдържа само разкази, но толкова елегантно подбрани, че създават истинска мрачна атмосфера, пропускаща сиви облаци от мистификация и ледения вятър на ужаса дори и в най-ведрия слънчев ден. Като да отвориш вратата към някое позабравено мазе в непозната къща – винаги съдържа всичко, от което се страхуваш, ще се страхуваш или даже си забравил, че трябва да се страхуваш от него. Майсторска работа, без съмнение, та поздрави на съставителите, които и да са те.

Сред авторите има и познати, и напълно непознати, е, поне за мен, имена, но талантът си личи, а и преводът, в противоречие с онези смутни години, в които качеството бе винаги за сметка на количеството, не пречи, нито дразни. Франсис Прево разказва за една злокобна книга, която въпреки вродената лична арогантност „Това не може да се случи с мен“, все пак не трябва да се отваря, ако си цените здравия разум, естествено; Мопасан ни води на гробището, където истината понякога излиза от гроба; Амброуз Биърс доказва за пореден път как страхът е по-силен от всичко, дори от реалността; Уилям Джейкъб ще сбъдва желания, но ще иска като порядъчен лихвар и цената за щастието, която винаги е нещастие. Джоузеф Конрад ще ни сложи да спим в истинска страноприемница на ужаса; Феодор Соголуб ще ни разкаже за един малко по-различен и доста самотен върколак; Артър Конан Дойл ще ни върне в класиката за кафявата ръка и призрачните нужди; Ханс Еверс ще си поиграе на влюбване и смърт само от няколко метра разстояние, а финалът се пада на Лъвкрафт и суровата история за магьосниците Пибоди.

Накратко – малко сборниче с много потенциал и страхотни попадения, класическо изпълнение и разнообразие на ужаса в онази му форма, която някак хората намираме за привлекателна. Препоръчвам събирането на цялата поредица, която е просто изумителна в сенките тъмнина, които спуска над читателите си. Така се прави колекция, и се печелят сърца, да си знаете.

 

Ламя ЕООД

Марин Трошанов

Тази малка книжка вдигна страстите наскоро в едно броене за любими текстове, тъй като някой някъде реши, че за нея има твърде много фалшиви вотове. Е, най-вероятно фалшиви гласувания е имало за всички, или не точно фалшиви, а просто изпълнени със сгрешено доброжелателство опити да се помогне на един наистина забавен и силно четим проект да добие повече известност. Но това е минало, а на вас ви предстои да се потопите в едно забавно и леко дори в мрака си четиво, след което минаванията по тъмно из който и да е софийски градски парк ще ви е по-трудно и от това да се изстреляте на пружинки до Марс. Най-вече защото с пълни със страх гащета е малко трудно да се върви, тъй съм чувала.

Ламя ЕООД е фирма за разследване на разни паранормални активности, от които и милата ни родина хич не е пожалена, ако и магията да е отдавна удавена под словете здравословен атеизъм и механично техникарство, задушаващо трептенията на природата. По примера на небезизвестния Дрезден – и тук нашият главен герой е по-скоро неудачник, загубил важен човек при съмнителни обстоятелства преди години, и твърдо решил да намери истината, колкото и абсурдна да е тя, за да не загуби разсъдъка си от мъка. За съжаление няма никакви специални умения, освен доста сериозна упоритост, и способност да омайва разни млади пройдохи да го следват до портите на Ада и обратно. И това се оказва що-годе достатъчно да е сред живите, ако не и печелившите, накрая на играта.

Демони, зомбита, вещици, зли духове, призраци, сили извън всяко описание и разбиране – тук са, всичките, очакващи ви кротко из влакове, паркове, скъпарски домове, тузарски сватби, панелни блокове и изоставени парчета жилище. Жертви са провинциалните и родените на жълтите павета софиянци, и интелектуалци, и студенти, и клошари, и милионери със съмнително минало. Оня свят е почти гушнал нашия свят, и е протегнал своите кошмари като кокалести пръсти към така удобната ни реалност. И ето, че най-обикновените хора с прост инат могат да сблъскат с неведомите пътища адови, и поне частично да оцелеят, плюс- минус някой крайник или парче разум.

Езикът е простичък, четивен, изчистен от сложни форми и целево оригиналничене вероятно с цел да е динамично и лесно увличащо в действието, което е доминиращо над думите, размислите или сложността на героите. То всъщност сложни неща няма, всичко е първично, някак логично случващо се и логично преодоляващо се. Малко напомня на Ловци на духове, ама без техниката, Досиетата Дрезден, ама без магията и Приказки от криптата – с все чудовищата, в едно. И резултатът е забавляващ и разтоварващ, дори с процеждащите се капки кръв между страниците. Чудесна идея за сериал, ако ме питате.

Колеж за магьосници

Лев Гросман

Обичайното обяснение за тази книга е нещо като Хари Потър среща Нарния, но само дето никой не е щастлив, никога, дори след финалните надписи, спасяването на невинната девица, света, времето, или каквото там е задачата на деня. Защото магията е отговорност, малките магьосници губят представа за социално приемливото като категория заради свръх силите си, а и твърде многото понякога идва прекалено много… Дрън-дрън-дрън, извинения, достойни само за децата на новобогаташите, които се депресират от факта, че не могат да вземат решение Ламборгини или Порше искат за 16-ия си рожден ден, и дали да се размажат нелегално в казината на Монте Карло или Вегас за партито си за тогава. Така де, можем да направим всичко, де що има свят в небитието ни е в краката, но сме тъжни, щото…можем. Да, точно толкова логично е.

Магьосниците на Гросман са пасмина егоцентрични хлапета, учещи се в скрито от погледите магично училище, насред изместена реалност накъде в Америка. Имало и по-интересни колежи по цял свят, но за тях ще получите има-няма две изречения. Едно от които е, че са по-интересни. Толкова за логиката, отново. Новопостъпилите са до един практически гении – защото средностатистически тъпаци, дислектици и аутисти явно нямат достъп до магичното изкуство, което и е ярка форма на дискриминация откъдето и да го погледнеш. Като се замисля, май не срещнах и ни един чернокож, азиатец или латино, но явно това се пази за филмовата версия, каквато най-вероятно ще има, защото сценарността си е тук.

Проследяваме пет години колежански истории, защото това, че можеш да работиш със силите на вселената, не значи, че не ти се пие, не ти се прави секс, и не ти се правят простотии свързани с трошене на училищна собственост. Само дето тук всеки номер раздира дупки в материята на естеството, и пуска разни месоядни демони на свобода, срещу които и целият училищен съвет е безсилен. Но не е кой знае какъв проблем в края на краищата. Между другото има една нишка със свят от книги, подобен на Нарния, в който току-що завършилите колежани, след като се отегчават от абсолютно достъпното море от пиячка, бело и леки девойки в реалния свят, се навират между шамарите, водени от някаква бледа амбиция да станат крале и кралици, но най-вече да свършат нещо по-различно от това да материализират дванадесет различни вида упойващи вещества в хола си.

Вече вероятно сте надушили основния проблем на книгата – няма истинска завръзка, няма някаква проследима фабула, а героите са криви келеменца с твърде много възможности. Сега, може и от завист на неспециален човек от миманса да е, но да имаш сила не значи винаги да е комбинирана с тотална безотговорност, понякога всичко си опира до слаб характер и посредственост на душата, каквито елементи у гросмановите магчета бол. Чудесни идеи без отличаващ се с нещо стил – лесно четимо, ще се гледа на филм, но да продължа поредицата – по-скоро бих си спестила мъката.

Флатландия

Едуин Абът

Когато разбрах, че ще издават любимия роман на Шелдън Купър – първо очите ми станаха не на палачинки, ами на болярски баници, след което нададох вик до небесата „Искам!“,  като наистина нямаше значение каква е книгата, за какво е, кога е писана и причие подробности. По дяволите, това е четивото на Шелдън Купър – ще се чете, ако и да е списък на леките жени със сифилис, умрели из тъмните улички на викториански Лондон. Не, не е това, но можеше да е всичко, без значение. А всъщност се оказа изключително странен текст, нещо като трактат за обществото на същата онази леко пристегната от корсет велика Британия на кралица Виктория, нещо като много новаторско фентъзи с безумно дефинирани като геометрични фигури герои, нещо като учебник по математика за 5 клас, с отново неразбираеми, но поне забавни обяснения за куб, сфера и права линия. Така де, на кой му вървеше математиката едно време.

Представете си двуизмерен свят, в който бройката на страните на една фигура определя нейния статут – колкото повече – толкова по-близо до кръг и до местния еквивалент на папа – крал, колкото по-малко – нещо като една страна – толкова по… ами, единствената форма с една страна се нарича жена. Същата е опасна, тъй като като е такава едностранна, и само ѝ трябва да се наведе, за да прониже някой с връхчето си, и затова трябва да издава звуци, за да покаже на мъжките многостранни фигури да се отдръпват. Има си отделен вход на къщата, специални разпоредби за не-мислене, и честно казано не ми стана много ясно как става оплождането, седенето и мърдането като цяло. Но май и на автора тези неща не са му ясни в нашия си многоизмерен свят, та е простимо.

Най-нисшите, е, след жените, са равнобедрените триъгълници, които също могат да убиват с връхче, следват равностранните триъгълници, квадратите, петоъгълниците и така до нещо дето може да се възприеме като кръг. Малките фигурки са доста пъргави – необяснимо как, ядат, пият, пушат, изкарват пари – пак не е ясно как, въобще живеят като неща с крака и ръце, и други работи, даже вътрешности си имат, само им липсва трето измерение. И съответно са поданици на доста свита доктрина, отричаща други форми, измерения и варианти, както и всякакви нюанси на полово равенство, свобода на словото и избор на работа и партньор, извън многостранните ограничения. Да, напомня на твърде много общества, едно малко на юг от нашето собствено гнездо, но толкова лесно за пропускане…

Ако сте фенове на леко философски, леко нърдски, доста научни, но и не малко забавни текстове, писани с изящна британска ирония, без да звучат конкретно и обвиняващо, но все пак памфлетно и свръхинтелектуално едновременно – то Флатландия ще ви достави час и нещо подсмихване под мустак на шегите, които вероятно от двадесет хипстъри в една стая, един ще разбере както трябва. И не забравяйте – това е любимата книга на Шелдън Купър, и да беше поименно изброяване на канибализираните моряци от световното покоряване на парчета земя, случило се някъде около тъмните векове – пак щеше да се чете. Е, не е, но малко по-добро е.

Чудатите деца на мис Перигрин

Рансъм Ригс

Представете си Изкуплението Шоушенк, Изборът на Софи или каквото там се сетите кинематографично чудо, посветено на злите нацисти, избиващи безжалостно малки еврейчета, опитващи се да се спасят в тайни местенца по цял свят от гневът Хитлеров. Сега, да приемем, че не всички деца са еврейчета, само едно-две, и имат специални сили – някои летят, други са необикновено силни, трети са родени реаниматори на мъртъвци, четвърти подпалвачки, пети – господари на животните, и прочие интересности от рандъм пътуващо фрийкшоу. Фашагите ще ги наречем гладни и гадини, но ще имат що – годе същата функция – искат да избиват малки дечица, щото им е кеф. Е, имат и друга, значително по-основателна и логична цел, но какво ви пука – нали искат да избиват деца. Само дето децата са живи от около столетие, и са просто старци, заключени за цяла вечност в детски кожи, но това не им тежи, както на детето – вампир Клаудия, да речем. До тук с разбираемата достоверност. Та – подредете си така нещата – и ви очакват чудатите деца на мис Перигрин.

Поради липса на познания относно филмовата версия, не мога да правя паралели, освен един – изключително крийпи хлапетата, облечени в стил мини ку-клукс-клан не участват много в книгите. Толкова и за хорър елемента. Останалото е тинейджърска драма на фона на втората световна, бомбардировките в Англия и разни други хитлеристки неща, за които на мен лично не ми се чете. Твърде лесно е да се спечелиш вниманието на читателите си с елементарни паралели с реалността и разни тийн страсти, доста по-трудно е да направиш оригинална мрачна трилогия, основана на извадени от контекста снимки, които биха могли да разкрият цяла паралелна вселена в стил Геймън около нас. И то е ясно кой път е избрал Рансъм Ригс. Освен в третата книга, която е много повече това, което си мислите, че поредицата трябва да е – леко викторианско по дикенсовски, зловещо, грозно и опасно, с варираща система за ужасности от дизинтерия, през ръждив нож в бъбрека до тотална анихилация на света при евентуална победа на Лошковците, играещи си на доктор Менгеле среща Айнщайн. Само че е малко трудничко директно да се метнете на нея, без подготовката на предисторията в другите две… Хм, трудно, но не и невъзможно. Като се замисля от сегашната си купчинка познание – бих ги чела в обратен ред, защото едва в третата можете да се влюбите поне малко в света, а не да очаквате непрекъснато да дойде онова невероятното.

Подобни книги са вълнуващо събитие само, когато са обект на внимание на гениален режисьор, който от един простичък текст с доста диалози и интересни костюми, може да направи визуален шедьовър – Тим Бъртън е бил доста логичен избор, естествено. Но за четене са по-скоро допълващи кинематографията фенски материали, отколкото някак по-стойностно в оригиналността си книжно чудо. Ако искате просто екшън със странни герои, поиздишаща концепция за добри и лоши, макар и ясно дефинирани от страница 1, и въобще нещо, с което да убиете някакво време някъде – то Перигриновите дечиня са извор на лека приятност с достопочтени тъмни краски, колкото да се натъжите на маркираните места при загубата на едно или друго чудаче. Но дали сърцето ви ще остане в този свят? Не. Дали ще ви се иска да се пренесете в него? Не. Дали ще си мечтаете за продължения? Надявам се, че не. Но пък поредицата е с фантастично добро оформление, и е прекрасен повод да ви заговорят в метрото. Останалото ще си го прочетете в някои други книги.