Кървави книги – 4

Клайв Баркър

195516_b

Баркър, Баркър, колко безсънни нощи си ми докарал, колко подозрителни погледи, истерично пищене в мрака и френетично пръскане на невинни хора с френски парфюм в метрото, поради липса на каквито и да било други подръчни оръжия за масово поразяване. Уж нормални ситуации, съвсем обикновени участници, всичко забавно даже, интересно – и изведнъж бум-тряс-прас – и портите адови буквално, ама съвсем си естествено буквално се разтварят под носа на с нищо невиновния главен герой, и го повличат в кървавите реки от мъка и болка на отвъдното. Вярно, не е Лъвкрафт, който може да разбърка до безумие основните нишки на душите ви, нито Сад или Аполинер, че дори Виан, които ще ви убедят да страните от всяко човешко същество с мръсен блясък в очите, докато животът не напусне окончателно изтерзаните ви тленни обвивки. Но е Баркър. И страхът влиза с него в стаята съвсем не на пръсти.

Вече четвърти сборник радва поклонниците на мрака, разтваряйки кървавите папируси от човешка кожа, и демонстрирайки нагледно поредната гнусна съдба на отнет по величаво – отблъскващ начин привидно невинен живот. Ако въобще може да се обединят под някакъв общ мотив, то разказите ще носят дамгата на предателството, независимо дали осъществено от собственото тяло, от семейството, вярата, лекарите или дори личните демони. Ръцете на корицата ще ви посрещнат, краката ще ги последват, и доверието в самите вас като един организъм ще се разклати до твърде лесните за разрязване основи. После ще ви поеме скитник, който пази тайната за контрол на цялото човечество в няколко възелчета чиста магия, дето никога, ама никога не трябва да разплитате, независимо колко ви се иска. Пътят ще ви отведе в мотел насред дивия Тексас, където Бог и призраците ще влязат в люта битка за каквото е останало живо на Майката Земя. Ще направите и лек завой към дверите адови, но ще почакате отвън в повече от лошата компания на твърде богат човек, търсещ прошката на ангел или демон, без значение. А за финал ще горите от любов, и ще преосмислите така съблазнителната идея за екзотично- горещ и животински секс, в една смущаваща по безкрайно много начини анти – романтична история.

Случва се всичко, което не очаквате, и все пак една частица от вас винаги е примирала от страх пред възможността за нахлуването на жив кошмар в стаята в най-уязвимия ви момент. Няма човек или животно, които да не ви предадат, нито дори собственото ви аз ще е винаги на разположение да спаси остатъците от душите, които го населяват. Дойде ли време за края, нито молитва, нито проклятие ще спестят агонията или ще смутят писъка с утеха. И ако изпитвате и най-малки съмнения относно промишлените количества болка, които ви очакват при битката, завършваща винаги с  неудобен резултат за живите – прочетете една кървава книга на пророк Баркър, и се опитайте да не мислите твърде много за сенките в ъгъла на стаята ви. Защото те са там, и са гладни. И не се заблуждавайте – не можете да им избягате…

Кървави книги том 3

Клайв Баркър

182780_b

Не ми се вярваше , че е възможно, но с всеки следващ том на кървавите книги, Баркър достига до нови и нови предели на страховитото , и на личните ми скрити кошмари, които експлоатира така безсрамно, че ме принуждава да го чета само на силно осветени обществени места в слънчеви безоблачни дни. Представете си всичко, от което някога сте се страхували, и го вижте толкова образно и кърваво описано , че опитите на тялото ви физически да изстърже от себе си злокобните видения няма да закъснеят.

Торбалан е тук, триметров, древен и без кожа на лицето, ядящ хора като пуканки, и победен само благодарение на един древен спомен за утробата на живота, почти победена от любимата ни религия. Ракът е тук, жив и с лице, с мечти и много амбиции, които надхвърлят ограниченията на физическата форма, която можем да предложим на най-актуалната форма за хуманоидно унищожение. Статуите са тук, оживели и влюбени, и се въплъщават в нас, с все душите ни, болката и самотата, и все пак ни завиждат за загубата, сълзите и отчаянието , характеризиращи ни като истински хора. Мъртъвците пък никога не са си тръгвали и никога не ни забравят, ако и ние да ги оставяме далеч в съзнанието си , или заточени в нарочни далечни гробища, които не са място за живите, неносещи в сърцата си тъга и смирение. А духовете с морал и чувство за справедливост са точно толкова готови да  ни изтрият от лицето на земята , колкото и по-социално деградиралите приживе техни събратя.

Пътешествие в царството на злото, ада на възможностите, кошмара , от който няма събуждане. Баркър е всичко това, и много повече . Овидий на мъртвия мрак, Фауст не несбъднатите мечти, Локи на излъганите желания. За мен кралят на ужаса има различно име от Кинг, и то винаги е било Баркър. Очаквам следваща доза ударен страх, потни длани и разширени до смърт зеници. Дотогава ще избягвам сенките и всичко гледащо ме невиждащо. Тъй като ужасът те чака винаги на отсамната страна- неумиращ, незаспиващ, непрощаващ.

Втъкан свят

Клайв Баркър

weave25wrap

Ако трябва да се посочи дори една причина вездесъщата Читанка да съществува, то е да имаме достъп до текстове, които са пропуснали шанса си за издаване и преиздаване, и са потънали в пясъците на времето и изгубените мечти за качествени заглавия на родния ни език. Втъкан свят е такъв текст, най-вероятно планиран и поръчан на някой добър преводач преди десетина + години, но така и неплатен и неиздаден поради някоя поредна криза в книгоиздаването, където вълните са на ниски и по-ниски резултати, заради… е , заради твърде много причини свързани с остатъчния материал в страната ни, ако слушаме някои вездесъщо нагли политици от заблатената ни управленска система. Лично аз не разбирам как досега Баркър не е издигнат в култ и не са му построени тъмни храмове на зловещи прокълнати места. Не разбирам същото и за Лъвкрафт, Геймън и Ли, но явно светът няма нужда от почти готовия пантеон литературни богове в плът, разхождащи се между простосмърните, от което можем само да изгубим , и то на едро.

Втъканият свят е един от шедьоврите на Баркър, макар че аз не знам той да има дори близка до слаба книга според собствените ми критерии за вкус на думите. Историята ми напомня изключително силно на Никогашната елегия на Геймън – отново пред погледа на дребния нормален човек се раздира тъканта на сътворението и се виждат онези пластове отвъд, които отразяват както най-цветните ни мечти – сънища, така и най-кървавите ни страхове – кошмари. Но ако дори и злото при Геймън е някак обрано и носещо спомен за дух на нормалност или поне разбираемост, то при Баркър детайлните описания на нечовечност и оригиналните способи за разкъсване на дреб ни извеждат на съвсем друго ниво на ужас, хвърлящо кофи кървава пихтия по картината на абсолютното сътворение и разложение в кръговрата на природата отвъд царството на човешките правила. Светове пълни с магия , скрити в книги с приказки и домашни килими, извънземни гиганти с алтер его на ангели – пазители на изгубения Рай, безплътни триединни духове, предизвикващи религията и извращаващи я до потресаващи езотерични ъгли, чудовища без плът и само от плът без форма, знаещи способи за болконанасяне , недопустими за нормално разсъждаващ човек… Въобще адът се пропуква и изсипва посред мръсния индустриален Ливърпул, и изритва сивото ни познато към слузестото непознаваемо на световете не просто отвъд , а встрани и между собствените ни възприятия.

Внимателно описани видения на разрушения и подобия на съзидания от недрата на магията в сурово състояние, неопорочено от кино представата ни за фокуси и размахване на едроглави жезли, каращи ни да се питаме авторът какво точно взема и кога точно това нещо ще му експлоадира гениалния мозък, оставяйки го каша от човешки спомени и вътрешности стегнати в сакче от кожа и кости. Много ърбън без младежко неучтиво пренебрежение пред светите външни сили, добре премерена , но естествена сексуалност и разюзданост между плътните видове, даже и малко любов, но без спомен от сладникавост и ежедневие. Цяла вечност от сънища облечени във форма, която можем да споделим дори и в настоящата си ограничена тленна форма. Баркър разкрива очевидно тайните на съзиданието – как може да го отричаме; как може да обръщаме гръб и приемаме топло осакатените абоминации на истинския текст, създаден само да задоволи най-ниските и елементарни нужди, и да не даде нищо повече; как може да не зададем нито един въпрос, да не открием пътя към нито един отговор.,, Мога само силно да се надявам някой да възприеме истината насериозно , дори и през зашитите си процепи – очи, и да я навре в лицата на неосъзнатите търсещи, поднасяйки още от словото баркърово на още един език. Дотогава ще имам личното удоволствие да гледам през процепа на реалността и да се подготвям за нощта на апокалипсиса на душите самостоятелно.

Преображението на г-н Би

Клайв Баркър

MisterBGone

Колко кафкианство има на квадратен сантиметър в творчеството Баркърово? Питайте някой литературовед с хорър вкусове, но за мен има някаква невидима нишка между сънуващата изящност на странния хлебарковиден Грегор Замза и гротескната искреност на демонът Джакабок Бош, или за по-кратичко Господин Би. Баркър тотално е издивял в опита да напише най-откачената си досега книга, пропита  с обичайната му неестествена любов към неживите изроди от отвъд, превръщайки една стандартна история за борбата между Злото и Доброто в личен гримоар – изповед на малък, даже почти несъществуващо незначителен демон, превърнат в думи, хартия и мастило от целия световен ред, обърнал се срещу неговата неподравена нихилистична природа.  Дребният дявол общува с читателя съвсем директно, отправяйки заплахи, обещания, лъжи и откровения тъй достоверно, че мисълта „А може би това е истина“ ако не съвсем фронтално, то поне мимически неоспоримо се завихря около опашната кост, сънуваща истинските демонически израстъци, които са закодирани и изтрити в последствие от човешкия ни геном, да водят свой личен живот точно там, от онова неудобно за споменавано място.

Животът на демоните от деветия кръг на Ада е точно каквото се очаква от една стандартна преизподня, но всъщност не толкова различно от живота в средностатистическо гето на съвременен голям град – побоища, жестокости, осакатявания, дори и смърт криеща се в гърлата на недоизмислени чудовища – тъй като дори и Отвъд си имат своят уж живот след уж смъртта. Разликата между агресивните пишман порастващи, пречукващи се сред тихи писъци в някой училищен двор , и битките между подрастващите демони, чиято философия включва основно разработване на нови методи за болконанасяне, е само в броя на опашките , които се включват в побоя, иначе на ментално ниво вече няма никаква разлика. Е, поне сме подготвени дори и за последния кръг на Ада, където има и по-лошо от това да бъдеш изяден жив – да останеш жив, след като си изяден. Естествено сред купчините адски боклуци няма как да израстне ангел, така че нашият малък демон прохожда по своя естествен  път добре подготвен с адските инструменти за оцеляване, но с малката разлика, че има и доста приличен писателски талант и отношение към словото, било то и посветено основно на брилянтни описания на смърт и мъчения. Може би еманация на Баркър, да? Преминаването му в нашия свят насред тъмните векове не е чак толкова голям културен шок, просто жертвите и насилниците на горния свят умират малко по-бързо и пищят малко по-високо, което ни бива описано детайлно и почти с топлота, както когато умиращия Казанова си спомня за първите си невинни девойчета с хронично – лъстиво примляскваща уста.

Тук не можеш да вземеш страна – и ангелите, и демоните, а всъщност и хората се оказват незаслужаващи дъх същества, срам за създателите и вдъхновителите си, борещи се за достъп до думите, книгите и умовете на дотогава простите в мечтите и злодеянията си хорица. Но историята те впряга в ярема на неоткъсващия поглед, а съзнанието само чете за огнена анихилация, сварени лица, избодени очи, изкормени младенци, вани от кръв и всичко, за което някой някога може да си помисли при споменаването на думата демон. Брилянтен проект, странен, духовит и тъмно – цветен, подарък за фенове на Баркър и почитатели на нестандартното слово и алтернативното поднасяне на история в измислицата. Буквално се чудя дали да не подпаля книгата, както бивам умолявана от всяка втора страница от господин Би. Каква врата ще отвори това ми действие, открийте сами.

Кървави книги 2

Клайв Баркър

kyrvknigit23

Когато една книга стане събитие, веднага се усеща – имам чувството, че всеки блогър, чиито писания уважавам, вече си е дал мнението за втория том ужас и карантиийки на Баркър, та съвсем естествено и аз се нареждам на опашката от хайпващи колко точно добър и ужасяващ е този човек всъщност. Новите кървави книги са още по-отчайващи и задълбаващи в личните и съкровени страхове. Има някакъв тих влудяващ ритъм на надстрояване на напрежението, в танц с демони, дяволи и просто нормално извратени човешки същества, които освен от разрушение и смърт, от друго почти не разбират.

Всичко започва ударно с Ужас – потресаващ разказ за чисто човешкото измерение на жестокостта и лудостта, доказваща , че най-страшното чудовище, от което трябва да се страхуваме, обикновено е симпатичния младеж на бара или тихия чичак в метрото. Мизантропията и социопатията обичайно се крият зад нежни усмивки, а топлият поглед твърде често е последната гледка на поредната жертва на новия вид хищник – човекус откаченикус.

След този парещ под пръстите старт, Баркър ни повежда в Адска напревара, където нищо неподозиращи атлети се борят не за поредното тенекиено медалче, а за балансът на силите между непоявяващото се добро и твърде отчетливо материалното зло. Картини за респектиращо тялоразпадане под влияние на противоестествени адски сили се менят с още по-стряскащите образи на всезнаещи деца, опитващи се закрилят невинните си родители. На моменти сякаш слузта протича между страниците и прогаря пътя си до скритото ни сигурно тайно място.

Едва отърсили се на косъм от загуба на съзнанието на олтара на Ктхулу – уона би демоните,  се срещаме с Джаклин Ес – истинското въплъщение на вечната Тя на Хагард, погълнала всички х-уомани и свъхдоминантни социопатични превръщенки с неясен произход, от които сме тръпнели в близо до сладостен страх в онази книга или онзи филм. Истински чувстващ демон – господар на физическите форми, прекрояващ тела и души с една мисъл усилие, влюбващ в мощта си за секунди и опожаряващ ментално всяко същество, добрало се на едно докосване разстояние  до ходещата богиня – смърт.

Ако преодолеем треперенето в крайниците си и усмирим нервното шумолене на страниците, биваме въведени в пустинята на реднеците, където живеят истинските предтечи, съчетание на обич, дух и звук, който гнусните хуманоиди преследват и опитват да унищожат в Кожите на бащите. Изключително силен , плътно маниакален и смущаващ на безкрайно много нива текст, с неочакван феминистичен дух и потиснат вик – преклонение пред истината на вековете – хилядолетия скрити тайни на сътворението.

И всичко приключва с пътешествие по улица Морг, където маймуните са вече повече от хора, а човеците се самоубиват милостиво , неспособни да погледнат новия свят, в който животът е твърде надценена стока, а справедливостта не е характерна за хомо сапиенс и прилежащите му видове. Духът на По е излязъл от бутилката, но тук добър край липсва, няма надежда, нито смисъл или логика в настоящата реалност. Затваряме последната корица с тремор в дясното слепоочие и насочваме ужасен взор към огледалото, където може би се крие следващата кървава книга на душите ни.

Дано Колибри по-чевръсто продължат с книгите на Баркър – творчеството на този човек открива толкова много влудяващи вселени, че просто е трагично нужно да ги разкрием сами точно сега, преди да са ни погледнали няколко тъмни очи върху шепа свистящи пипала от мрака. Може би е критично важно, ако си отворите вътрешния взор навреме.

Кървави книги

Клайв Баркър

Книгите за страха винаги вървят на пазара, желаещи да потръпват от ужас се намират постоянно, и степента на уплашаемост се вдига с всеки изминат ден. Може би е за добро, следващото поколение ще е изцяло от корави дребни копеленца , за които и реки от кръв, и планини от черва, плюс орди демони и пълчища адови създания няма да правят повече впечатление от обичайните чудовища по абитуриентските балове. Клайв Баркър работи точно в тази посока за убиване на всеки атавистичен инстинкт за самосъхранение, което практически е физиологичния страх. Първият том от неговите кървави книги е само загрявката , нещо като предверието на преизподнята, където можеш да срещнеш най-много някой коварен данъчен или корумпиран катаджия. Но е добър начин да се влезе в необятността на страхотиите от ума на Баркър. Разказите му за съжаление не впечатляват толкова стремително , колкото наистина любимия ми Абарат, но носят своите неоспорими златни качества издълбани с отверка по челата им. Имаме древен ужас и почти безсмъртните му човешки слуги, возещи се из метрото, артистични зомбита се подмятат в Шексипиров ямб, човекоядни свини се гушкат с малолетни престъпници, весели демони експлоадират улични котки, откачени сърби се избиват с хиляди, мъртви духове проявяват креативност върху шишкави самозванци. Съветвам ви да прочетете и всичките предговори, приемете ги като малко по-длъжко предупреждение тип Надежда всяка тука оставете. Баркър е почти класик на ноар-литературата, и макар да не е Лъвкрафт, все пак за мен е по-добрия Кинг. Силно се надявам Колибри да издадат всички разкази на чичо Клайв, пазарът има нужда от кратка форма, и то качествена. А колко великолепни почти фентъзийни романи от Баркър чакат внимание … Окървавете се книжно без страх.

Абарат

Клайв Баркър

Който е определил тази книга като детска е пълен идиот ( или собственото му дете е нео-готик ориентирано тийнейджърче със силно изявени социопатски и мизантропски наклонности, от което трябва да се крият ножовете и редовно да му се правят тестове на кръвта, урината и на всички останали телесни течности преди да е влязло въобще през прага на къщата ). Ако на примерно 10 години бях чела тази книга, щях и досега да спя на светло. Е, не може режисьора на Хелрейзър да ми пише за зайченца и пиленца нали – той ще пише за мутирали изроди създадени само и единствено за да унищожават други мутирали изроди плюс петнайсетгодишна жертва на домашно насилие, рожба на средностатистическо откровено проблемно семейство.
Идеите на Баркър, че се движи пространството, но не и времето са си ужасно удобни за поддържане на поне милиард сюжетни линии, които стават едновременно във всички възможни часови пояси и въпреки това те са едновременно както минали така и въобще неосъществени от логическа гледна точка. В главата на Баркър се случват наистина смутни неща – пред него останалите така наречени класици на хоръра са си просто симпатични , леко притеснени от някои средно свръхестествени явления и свидетели на малко по-крайни прояви на  жестокост от страна на средния американец чичковци. А Баркър е класически изрод, под леглото му най-вероятно има колония от чудовища, които той прилежно храни с мляко, сладки и страхове всяка божа нощ. Талантът му е несъмнен, художническите му способности са по всякаква критика, но и аз да имам такива образи в главата, по-красиви няма как да ги нарисувам, защото те просто не влизат в никаква дефиниция за красив или поне естетическо приемлив вид.
А иначе и добри, и лоши герои измират на килограм, обикновено сдъвкани от друг подвид на Абарат – изроди да ядат изроди сигурно е морално и природно оправдано. Принципа на смъртта е крайно произволен – ако си набележеш някой интересен герой, който очевидно има потенциал за много заплетена история около себе си, то вземат че го набучат с игли за плетене, сдъвка го някой подобен на червей дракон или просто си пуква нормално в битка, наред с второстепенните лошковци. Злите пък са разкъсвани от необичайно нежни чувства, които в известна степен трогват моето бивше нео-готик сърце ( хайде сега, че кой го няма), но в най-неподходящия момент развалят всичко с недодяланата си изненада, че добрите все пак побеждават.
Скоростта, с която прочетох и двата Абарата е показателна – Баркър е крайно откачено копеле с невероятен талант. И ако някой ми каже, че това е детска приказва – не ща да раждам деца, които биха приели спокойно този свят и после да заспят сладко в легълцата си без да проверят всички ъгли за гадни старинно-епохални изпълнени с древна жестокост същества.
И съм на мнение, че някой трябва да пречука бащата на Кенди. Точка. Да го изядат, удавят, разкъсат – все ми е едно – смърт за човешките плужеци, които струват по-малко от торба с кал. Ужасно е, че и най-големия абаратски изрод струва повече от човешки плужек – поне за природните изроди има извинение, но за станалите такива в последствие аз лично нямам милост.
Някой трябва да възкреси идеята за семейството. Спешно.