American horror story Hotel

which-season-was-the-best-of-american-horror-story-spoilers-385594

Който е гледал дори един епизод от еманацията на американския гор хорър, независимо от кой сезон, с кой сюжет или с кой комплект от вечно променящи си ролите актьори, или се е влюбил със силата на цялата си тъмна душа, зад стените на която пълчища демони френетично драскат по стоманената обвивка на здравия разум, или просто е отвърнал отвратено поглед, отказвайки достъп на вътрешния мрак да завладее така добре тренираните ежедневни мисли. Дали ще познаете от един-единствен път аз от коя порода зрители ще да съм.

Хотелският кошмар е истинската история за вампири, която ще ви вдигне адреналина и освободи всички ваши тъмни воайорски фантазии, особено ако включват неизчерпаеми количества венозна кръв, непотръпващи пред смъртта погледи на красиви хора и купища телесни течности, oмесени с хемоглобинов разтвор в комбинация, която ще завърти главата и най-пацифистки настроения веган, който е отделил една секунда повече взор в капката кръв, пролята в прегръдката на някоя случайно подарена роза.

Лейди Гага играе живота си, или поне онзи, който се случва зад притворените и клепачи, в унеса на субстанции от забранения списък, целящи да унищожат човечността в полза на над-видовото превъзходство на идеалния хищник. Около нея пъплят десетки пълнокръвни призраци, които единственото, което не могат – по ирония на всевеликата съдба – е да кървят. Но виж, да убиват зрелищно всеки, който повярва в тях – успяват винаги. Никой обаче не остава мъртъв за дълго, душите са пленени завинаги в обятията на декадентския хотел Кортес, в който и Великия Гетсби би се чувствал истински у дома си. А може би той е точно там… или по-скоро – все още е там, зад стените, буквално?

Ако се вслушате в леко мързеливия глас на Лана дел Рей, шептяща някакви безсмислици за младостта и красотата, ще усетите, както казва една друга кралица на вампирите, истински разбитото сърце на една цяла епоха. А в ужасяващата визуална вакханалия на екраните ви ще го видите това сърце – туптящо, замиращо, разкъсано и пищящо до висините, ако и без техническата способност за това. Всичко е толкова екстрактирано ужасно, и отвратително приятно, и (не)възможно, а удоволствието идва на давещи вълни от най-неочаквани и неспособни за възприемане източници от един предполагаемо нормален човек. Но докъде се предполага да стига нормалността в нечия фантазия?

Да, добре, да говорим разумно. Сюжетът е предвидим, свиквате героите да са абсолютно безмилостни и губещи човечността си за секунда време, бързо спирате да се учудвате на куража на сърната да прегризе с вълнение гърлото на доста изненадания, макар и за кратко, кръвожаден вълк. Лейди Гага има точно едно лицево изражение, но това е единственото, което ѝ трябва. И дори, ако сте я смятали за принципно доста грозновата и претенциозна лелка, търсеща твърде много медийно внимание, след ролята ѝ на повелителката на болката ще усетите нещо съвсем друго в гърдите си, независимо коя е сексуалната ви ориентация, вид естетика или просто насилен снобизъм на масите. Танит Ли трябваше да доживее да види това, представям си думите, които би създала, и душата ми вие безпомощно…

Лимитирането за предполагаемо приемлива възраст на зрителите над 18 години е доста неслужещо за целите на това да се опази някое съзнание от обективно зловредно влияние, по-скоро трябва да се сложи предупреждение за ниво на човечност, емпатия или просто средностатистичност. В смисъл – ако имате съмнения, че сте различен от общото кротко стадо – моля не гледайте дори секунда от началните надписи. Щото просто се изумявам как не са тръгнали пълчища къпещи се в кръв девианти по улиците, с дилатирани до невъзможност зеници, нахлузили малки остри шипчета на треперещите си от екзалтация показалци. Но това си е май визия за един друг сериал.

Аз лично не смятам никога в живота си да отсядам в хотел, без преди това да съм проверила какво се крие в матрака. Или под леглото. Или зад завесата в банята. На тавана. В огледалото. В коридора. Зад тапета. На ръба на визуалните ми възможности. Ако заспя някога отново ще е истинско чудо… Защото може и да се събудя в хотел Кортес, и после всичко, което ще ми остане да правя до края на вечността е да крещя. Check in, please.

lady-gaga-american-horror-story-front-desk.jpg.fad091088fada961edeb73386b927334

Люси

Lucy hd wallpaper

Как се става Бог?

Какъв Бог имат Боговете ?

Кой Бог ни е създал? Можем ли и ние да създаваме Богове, макар били и те несъвършени?

Това е Люси. Последната ходеща богиня по земите човешки. Или най-актуалната такава. Или една от многото. Да речем от няколко милиарда. Чували сте за божествената частица, която виси кротичко и релаксира у всеки един от нас. В 99,9 в безкрайност процента от случаите, уважаемата частица си прекарва курортно през целия ни кратичък животец. Но понякога, по силата на случайността, или волята на същества далеч по – различни от всичко, което може да ни побере съзнанието, някои частици се разгарят до степен на Първичен взрив, който променя правилата и дава отговор на най-екзистенциалния въпрос на поколения от мислещи индивиди, а именно – Защо сме тук.

Не очаквайте Люк Бесон да ви отговори, той само ще ви даде една посока за размисли, които може и да ви помогнат да активирате някой и друг процент от несъвършената си церебрална нервна система, или да махнете с ръка и да си кажете Брат, каква беше тая простотия, бе. Не издребнявайте за специални ефекти, за обичайната бесоновска екранизация, включваща задължително преследване с колички и русокоса мацка с големи патлаци и нинджа умения. Не търсете инсепшъна и въртящите се пумпалчета на Лео ди Каприо, не се почесвайте мудно в опит почти да включите на втора скорост уморените си летни умове. Просто оставете идеята да попие, и я сънувайте. Ако е писано, може и да го разберете.

Люси е от онези филми, които или ви покоряват под кинематографическата си петичка, или ви оставят леко разочаровани , най-вече от самите себе си, че не сте разбрали баш идеята, но подозирате, че е било опит за разказване на нещо голямо. Ще ви се иска да сте делфини. И все пак ако се замислите, че най-умните същества на тази планета се ловят и избиват безмилостно от приматни последователи с акъл наполовина на рибешки бозайник, колко ли време би прекарало едно същество двойно по-умно от Ум белия делфин живо в нашата височайша компания?

След такива истории аз лично се чувствам безпространствено тъпа, и ярко унизена от мисълта , че ако случайно кацнат някои инопланетянски братовчеди с по-разгърнат умствен потенциал, най-вероятно ще ни избият поголовно, тъй като хич и няма да схванат , че ние сме господстващ мислещ вид, както и ние няма да направим разлика между гол охлюв и воден червей, и ще смажем всички таквиз под върховенството си  , щото нали – какъв е смисъла да се хабим да се разбираме с въглеродни субстанции толкова по-нищожни и неполезни за нас.

Люси не дава отговори, но поставя въпроси в ежедневна , бих казала и злободневна ситуация на наркодилъри с малко работещ ум и много алчност, които дори пред тежкия поглед на ходеща богиня се опитват да я насилят, пребият и разпарчетосат , защото просто така им се иска днес. Нелогичността на героинята в страшно много моменти има едно лесно обяснение, ако си го позволите – тя престава да бъде човек след преминавате на 10-я процент човечност , така че каква човешка логика очаквате, моля. Самото усещане, че ние , хората , има огромна вероятност да не сме разбрали и трохичка от правилата на Вселената , е способна да потопи гемиите и на класически егоцентрично себеобожествяващо се съзнание като моето, а това си е постижение.

Опитайте се да гледате този филм без очаквания. Макар че това вече е малко невъзможно, нали… Аз ще го гледам поне още десет пъти, за да мога да разбера проклетия смисъл на живота, вселената и всичко останало, като междувременно трябва да си отворя и Галактическия стопаджия, тъй като истината е някъде там по средата. Не, не е в кемтрейлите, рептилиите и хаарповете, а в това , какво е човешкото, и дали то е възможност, или ограничение.

Аз съм капризния отегчен зрител

Обичам киното. Но онова особеното. Което само аз и още двама човека в киносалона разбират. Е, понякога са само двамата човека в киносалона. Но поне се опитвам да разбера. И това не е малко.

Ето и няколко от моите най-гледаеми филми

Да ви посрещам или сами ще се ориентирате?

Моля отбележете вдясно уникалната собствена библиотека на г-ца Ана Хелс с над 600 подбрани и платени от малкото и прокъсано джобче заглавийца, от които поне половината са обективен боклук, а другата – субективен такъв, но пък са забавни.

Малко по-вляво ще се запознаете и с наистина протяжните и малко изкуствено напудрени опити на г-ца Ана Хелс да твори от суб-аза си – отделете им внимание, колкото да не е без хич, че ми е малко обидчива госпожицата…

А надолу по коридора вляво от творческата работилничка, ще видите и мини кино салона на г-ца Ана Хелс, където последно споменатата се прави , че гледа възвишено кино, а има тайно имплантиран чип, прожектиращ Семейство Симпсън директно в главата и – всички сезони плюс пълнометражните филми.

За всичко си имаме добро извинение, но го забравихме.

Нямаме никакви претенции за изчерпателност, още по-малко обективност. Viva la субективността, егоизма и изкривения читателски поглед ! Пък може и да е приятно … накрая 🙂