Килимените хора

Тери Пратчет

kilimeni

Първият ми сблъсък с Пратчет не завърши никак добре – тъкмо бях излязла замаяно влюбена от магическата поетика на Землеморията, и се фраснах в първата си пратчетка, където не стига, че текстът се оказа  брутална, макар и интелигентна ебавка с жанра, като всичко на дядо Тери, ами и посмяха да ми говорят за магическо училище така копиращо всевеликото Роук, че ми призля за едно петнадесетина години. По същата причина – заради откровеното копиране на мотива с обучението на невръстни магове, все още не мога да се разбера и с Роулинг, но всичко се надраства, нали. И сега , вече поостаряла, макар и да не ми личи, и помъдряла, макар че това пък хич не ми личи, дораснах най-накрая за магията Пратчетовска.

За мен лично Килимените хора е прекрасен начин да се почне нагазването в блатото с ултимативното ебаващо се с фентъзийния жанр фентъзи, което с циничния си поглед и все пак – с по някакъв начин стиловата си отдаденост, ми импонират най-адекватно на настоящите читателски вкусове. Историята няма общо със Света на диска, но пък гарантирано ще ви кара да погледнете с повдигната вежда към домашни черги, и за поне един известен период от време да избягвате да стоварвате фрейските си стъпала върху предполагаемите цивилизации по шарките им. Защото точно това е вселената на килимените хора – нечие парче тъкан текстил в дневната, очевидно не особено посещавана, имайки предвид видовото многообразие и феодалния строй, успели да се зародят между нишките му. А аз си мислех, че само акари могат да се въдят в платнените спасители от студени подове. Но пък от друга страна – дай на всеки биологичен вид достатъчно време и суровини, и ето ти – еволюция.

Килименият свят си е чист фентъзи сетинг – с все джуджетата, елфите , орките, драконите и хората, макар и с различни имена, видовите характеристики са си там, е , вярно поразкривени и поударени с боздуган тук-таме, но разпознаваеми по един топло усмихващ начин. Пратчет е забавния чичо, който разказва за привидно ординарни събития като за най-якото време в живота ти, и това си е то творческия талант. Самата книжка, писана и редактирана от два варианта на всеразвиващата се личност Тери, е хем разтоварваща и нахилваща, хем мен лично ме върна в далечното ми детство, когато мога да се закълна познавах някой и друг килимен човек, участвал в безкрайните ми игри с картички по подовете на дома. Ако ме питате какво е игра с картички – това е еманацията на свръхсамотното, свръхинтелигентно и творителско начало във всяко едно дете, чието бъдеще е обречено да се обвърже с фантазия и реалност на нередовни дози. Кой разбрал, разбрал.

Имаме империя, в която племената не се познават кой знае колко добре, но се подчиняват на общата велика ( уж ) личност нарисувана върху монетите, въпреки че ни помощ, ни зло са усетили от него. Имаме и неясно природно чудо, което унищожава на рандъм принцип грижливо изградените поселения на камара видове и междувидия. Разбира се, клечат наоколо и тайфа лошковци със завоевателски мераци, заедно с шепа мистични , гледащи през миналото и бъдещето друидоподобни симпатяги, и някой и друг привиден магесник за цвят. И цялата сган разбира се влиза в еволюционен конфликт, който освен доволно кървав си е и напишкващо забавен. Нима някой може да се сети за по-гениална комбинация между отсечени крайници и безкрайно духовити и умни забележки, преведени брилятно от Комата? Ако можете, сигурно пак е нещо на Пратчет. И скоро ще ви разкажа и за него.