Нашите предци

Итало Калвино

1396015350_5

С Калвино не можем да се разберем и това си е. Тази книга изглежда идеалната , смес между рицарски романи с почти автентичност, и фентъзийни приказности с ироничен привкус. И като добавим неоспоримото майсторство на Калвино да създава увличащи с привидната си простота текстове – какво по-хубаво. Но просто не е моята бира, и това си е. Имаме две части на разполовен виконт, всяка от която я дърпа към крайностите на черното и бялото; един млад барон, решил в пристъп на тийнейджърско бунтарство да се засели на дърветата, откъдето всъщност добива доста по-добри управленски качества, отколкото ходещите по пръстта благородници, и един несъществуващ принц, който е доста по-доблестен пример от много други пълни с плът ходещи доспехи, макар че последните не винаги са точно идеалните еманации на смелостта.

Увлекателно написани размисли за войната, природата и човешките емоции през вековете, хуманизма, живота и детския поглед върху реалността – все неща, които биха се харесали на милиони. Освен на мен. Поради някаква причина светогледът ми изключва Калвино като интересен, и това си е. Но това си е личен проблем. За нормалните четци Итало е бог на хартия, и приемам да бъде почитан , както стотици други класици , които така и не разбирам . Пробвайте, вероятно да съжалите ще е почти никаква, да се отегчите – малка, а да се влюбите – значителна. Премерен риск, признайте.

Advertisements

Ако пътник в зимна нощ

Итало Калвино

italo

Страхотно разочарование. Идващо разбира се от очакванията ми Калвино да ме влюбва в себе си непрестанно и неотменимо, независимо за какво пише. Но не е така – и най-великолепният автор, когато пише за неща , които съвсем или никак не ме интересуват, ме губи като лист отронен в буря. За съжаление точно такъв е и случая. Имаме велик литературен експеримент, в който читателят се въвлича постепенно във въртопа на идеите ,свързани с книгите, четенето и вълнението от добрата история, особено когато същата не може да бъде довършена поради обстоятелствата на живота. Нишката на повествованието върви от книга в книга, плюс щипка уж – настояща реалност, която се изродява до още един роман. Още един скучен, неинтересуващ ме, реалистичен роман. Но още един великолепно написан, интелигентен и динамичен по своему модерен роман. Който не ми е по вкуса. Ще оставя спомена за Космически комедии, и ще очаквам някое по-нереалистично калвинично преживяване в скоро време.

Космически комедии

Итало Калвино

Малка симпатична книжка, разкриваща вселенските тайни по детски начин, сякаш Джани Родари ти разказва приказки за сътворението и ти предава квантовата физика на човешки и емоционален език, с който почти разбираш какво толкова правят тоновете „синодални старци“ из усойните кътчета на тайнствения БАН. Лекотата на израза се съчетава със сравнително тежката материя и експлоадира в пълноцветен интелигентен текст, който би допаднал може би най-силно на подрастващи индивиди над средната интелигентност. На мен ми дойде малко наивен, макар и доволно интересен. Всяка частица първична материя при Калвино има лице, роднини, любими, приятели и ежедневни проблеми, от които сътворението е само един от тях. Абсурдността на някои ситуации носи по-скоро усмивка, отколкото гняв срещу явното пренебрегване на която и да е възможна реалност, макар че ако се чете от специалист по сътворенчески науки, може и да му дойде малко обидно недостоверно на моменти. В комедиите се надбягват идеи като древен вариант на смс-и, предавани през милиони години, но за изпращащите ги съзнания са само миг, пътувания на богове между времената и пространствата, яхнали новооткрити вселени, усещанията на първичното нищо в момента , в който започва да става реално нещо, откриването на цветовете и формите за древните съзнания, играещи на облози със събития от вероятностен произход, засягащи ежедневието на всеки един от нас, етичните противоречия между първите ходещи живини и старото поколение на пълзящите, екскурзии до луната за едно малко лунско … Това е книгата на над-божествените създания, прилични на тези, които си играеха със вселени в края на първите Мъже в черно – не точно хора, не точно съзнания, не точно материи, но повече и от нас живи и истински , практически вечни умове и сплитъци на чувства, без да ни дават потискащото усещане за над-биологично превъзходство и дребнота на фона на вселенските проблематики. Определено ще търся още Калвински истории.