Интервю с вампир

Ан Райс

153873_b

Ех, помните ли онези прекрасни времена отпреди десетина, че и повече години, когато все още вампирите не блещукаха, не се дърлеха помежду си за някоя изключително отнесена кифла, и просто убиваха, пиеха и захвърляха настрани човешките донори на алена течност с лекотата и финеса на различен биологичен вид, а не на силно депресирани тийнеджъри, цупещи се на вечността? Тогава имаше един филм, по който всяко себеуважаващо се девойче между 12 и 25, и немалко момчета с все още неосъзнати обекти на желание, точеше лиги, и то в литри, колчем погледнеше към дългокосите бледи аморфия с нечовешки очи, изиграни от истинските секс – символи на едно цяло поколение, по настоящем – кротички бащи на многодетни семейства, снимащи се само в някакви докопващи се Оскар социални бълвочи, и някой и друг екшън, правен обикновено в България, за едните мръсни пари. Да, Пит, Круз, Бандерас – привидно млади, свежи, пленителни вампири с познания, харизма и агресивно демонстрирано превъзходство на нов генетичен модел, заемащ най-горното стъпало на хранителната верига в междупланетен мащаб. Та, разбираемо е защо Ан Райс бе наречена безусловната кралица на вампирите. Но… само докато не вземете наистина да прочетете Интервю с вампир.

Книгата е доста по-различна от филма – героите имат различно минало, различни основания на съществувание и причини за поведение. Лестат си има жив баща, което не го прави никак древен; Луи няма жена и деца, но губи брат си при инцидент, а Клодия е само на 5, което прави демоничния и сексапил толкова необясним и насилено педофилски, че чак леко повръщаш при мисълта. Помните ли последната сцена от филма, която героят на Том Круз въздъхва отегчено, че Брат Пит за пореден път мрънка и се оплаква от живота си, а всъщност дотогава повествованието е вървяло доста стегнато, динамично и просто красиво? Е, тук ще можете да прочетете надълго и нашироко за всички терзания, тръшкания и мрънкания на иначе красивия Луи, който мечтае за Бог, изкупление и изгреви, неоценяващ тъмния дар на неизтичащото време. И ще скипвате безмилостно пасажи, страници, може би и цели глави, защото философията на вярата не е нещо, което търсите в един стандартен вампирски роман.

Но защо все пак да прочетете книгата? Можете да я приемете като един вид оригиналния сценарий, директорската версия на маркиращата цяло поколение легенда за вампири, чиято музика все още чувам в особено епични моменти дори в реалността. Ще срещнете десетки герои, безмилостно изхвърлени от действието на филма; ще оцените гениалните режисьорски решения и чист майсторлък на рязане на изходния материал, и превръщането му в класика за конкретен вид зрители. Даже ще проследите едно кратко пътуване из България, където вампирите са просто откачени упири – зомбита, лишени от слово, характер и каквато и да е красота. Е, мъничко обидно, но някак достоверно за онези времена с дивите овчари, башибозуци и обикновени харамии, които ни се струват толкова екзотично мъжествени, а всъщност са повече животни, отколкото хора.

Още малко спойлерни разлики – Арманд и Луи всъщност стават пълноценни партньори, Лестат се мотае тъжен наоколо с ново другарче, а Клодия си умира както си трябва, макар и по различно време от филма. А Крисчън Слейтър накрая ходи сам да си го търси в мрачната, изоставена къща на един от последните вампири в красивия Ню Орлеанс. Поуката е различна, усещането – също. Луи вече не е милия, сантиментален добряк, а самотен агресивен кръвопиец, успяващ да се адаптира към времето; Лестат буди основно съжаление, а Арманд си е все така неустоимо красив, но и доста глупавичък и себичен за живял четири столетия над-вид. Дали филмът е вдигнал твърде високо летвата, или книгата е твърде ниска топка, може да се прецени вероятно само, ако първи е текста, а после визуализацията, което аз пак оплесках в поредността. Но Райс си е Райс, и ако попрелистите богоугодните размишления на пълен с кръв стомах, ще получите доста прилична ноарна любовна история с приключенски уклон, каквато можете да очаквате да речем от Стокър или льо Фану. Което си е чисто определение за класика.

 

Advertisements

Вампирът

Том Холанд

Ето така трябва да изглежда една книга за вампири – без сладникави „о-боже-колко съжалявам , че трябва да пия кръв“ герои, без вълци, кръвопийки и смотаняци в крехка тийнейджърска емоциална и фактическа възраст,  без захар, без розов хепиенд, без – и те живели наистина завинаги все така щастливо… Глупости. Помислете над следните идеи : вампиризмът е  вселенска сила и душевна болест едновременно, вид много тъжна лудост с крайно ясни физически изражения. Вампиризмът и вечността са си занимания самотни, и често потресаващо грозни. И най-великият ум и талант покрити с три слоя кървава боза си се превръщат в …е, хм – кървава боза. Зад красивото лице на вампира стои неприлично уродливия инцест и консумиране на роднините. Превръщането във вампир, не винаги е съчетано с бляскава кожа и остри зъби, ами си е вариант на таласъмене, зомбиране или вечен живот само по преценка на превръщителя, при който има силен намек за особено демоничен и не точно земен произход. Великият Байрон влюбен и изгарящ по великия Шели, в объркана смесица от глад, преклонение и въобще неприкрита , и даже симпатична, бисексуалност. Колко още абсурдно оригинални идеи ви трябват , за да се впуснете в издирване на апокрифната мъжка версия на Интервю с вампир , тъй по-крайна и разтърсваща те в мрачните си сенки, където обичайно те чакат зъби, нокти и  прочие пренеприятни обичайни аксесоари на вечността?