Две луни

Елена Павлова

picture_1775

Познавате я като Върджил Дриймънд, Елайджа Джауит, Лени Кинг, Ким Нюмън, Кристофър Макдоуел, и вероятно още една шепа мъжки имена с предполагаемо иноземски произход, за които дори всесилната Уикипедия мълчи смутено. Чели сте нейните книги – игри, или великолепни преводи, и като мен сте се респектирали тихичко в ъгъла от уменията ѝ на думосъздател. И сега можете да държите в ръцете си цял нейн сборник, с истории познати и съвсем нови, или поне невидели белия книжен свят, като например малка частица от втората част на Сърцето на скиталеца отвъд, което просто си иска издаване, и то в комплект с първата, станала апокрифно съкровище да не ви казвам за какви пари на черния антикварен пазар.

Двете луни за мен символизират световете на приказното фентъзи с меч и магия, силни женски образи, елфи и приключения в класически Конан стил, и този на фантастиката – на апокалипсиса, на космическите приключения или ърбън действителността под повърхността на привидната нормалност. И двете блестят със собствена, ярка светлина, и ме карат да мечтая за романи, поредици, многологии, особено в частта си с приключенската фантазия, която от Хауърд насам си остава все така горещата ми и никак не тайна любов. Но засега се заровете до лимитите на собствената си издръжливост зад границите на добрите истории, които Елена е уловила за вас и разказала майсторски по нейния си начин.

Освен невероятно симпатични герои, въоръжени с меч, или автомат и амуниции от дневна светлина, така подходящи срещу болни вампири, ви очакват и колоси на невъзможното, самостоятелни еко-системи, над-организми и светове сами по себе си, очакващи да ни приютят в нечие далечно бъдеще; дракони – верни приятели и бойци срещу мрака и неговите пълчища, а и самите демони, изпълзели от бездната, очаквайки възнаграждение за новия си тленен живот. В сенките дебнат вампири, самовили и бродници между световете, дошли за малко в нашия, и оставили следи като цяла монополизираща религия или надежда за децата в един и същи зимен ден за дар от нечия божествена еманация. Зомбита се вдигат, машините чувстват, а времето се изкривява за поредното необмислено приключение. И смъртта понякога е напълно оправдана, а друг път – просто трябва да бъде избегната на всяка цена, дори и ако е насочена към нашите уж врагове, и то с цел да ни спаси.

Колекция разкази, които заслужават гордо да разперят лунни криле над нощното ви шкафче, нашепващи идеи, спомени и съновидения, каквито трябва, просто трябва да имате в живота си. Защото само така нощта е малко по-светла, а денят – малко по-вълшебен от сивата материя наречена реалност. Повярвайте ми – бучица магия отваря очите за нови цветове, и вероятности, и мечти. А миг без нова мечта е почти загубен.

Наследникът на Сивият път

7533.max

Ако и вие като мен познавате Нарви основно като преводача на великия Толкин, и създател на няколко прекрасни приказки за лека нощ, отдалечаващи се значително от основните постулати на приказността, но и все пак достатъчно класически, за да не разстройват стандарното детскоградинско възпитание, то ще се учудите и доста зарадвате на внушителния проект Сивия път. Който нека се опитам да обясня като възхитителна сплав между научна фантастика, философия, приключенски роман и класическо фентъзи, завихряща сякаш милион сюжетни нишки в безумен танц, чийто изход ми е напълно неизвестен. А аз, признавам, обичам да не знам какво ме очаква в света на книгите.

Ако очаквате Толкин в Космоса – не, не е това, макар че ми се стори един Ам-гъл да прехвърча наоколо върху метеорит, но може и да съм се заблудила. Усетих Дюма, усетих Лайбовиц, може би Пруст, и Тома Аквински, и Шехерезада, Джойс, Казандзакис… Като се замисля, оказва се съм видяла препратки към почти всички класически произведения, които са ми някак познати, и вероятно съм пропуснала десет пъти повече. Текстът е като сложна плетеница от алюзии и намигвания, улавяйки ме в безброй клопки на привидна сигурност, че най-накрая съм разбрала къде съм и какво правя. Но винаги греша. В един момент говорим за тераформиране, Ланс Армстронг, роботи, изкуствен интелект, холографски карти, в следващия – пред погледа ни се изсипват наследниците на малкия народ, вълшебни остриета се излъскват, а кралски интриги между враждуващи родове в стил Игра на тронове ме връщат в доброто старо лоно на магията. И видях поне двама бога, които имат твърде много имена, за да не са истински. Но истината е винаги в средата.

Накратко – в неособено ясно дали е далечно или не бъдеще – хората развиват технологиите си до толкова висши нива, че преоткриват магията и канят боговете на чай. Прецакваме родната Земя, и изхвърляме излишъците от бликнала лава и надигнали се океани през принципно магически портали към Луната, която се тераформира и става място за живот, по-красиво и от най-райския сън. На нея скоро заживяват твърде много раси, половината неестествени или нереални, но събудени в една война с великия Магед – Ар-магед-он , ако не сте се досетили. Следва сложна теософска постановка, в която не съм сигурна кой е бил добрия, но нещата се разминават с цената на обичайните няколко милиона жертви, и животът закипява все така интересен. И интригите, приключенията и големите предсказания за междугалактически спасители със звезди на челата (или пръстени, мечове, каквото там е стандартната героична екипировка), се започват и увличат и най-скептичния читател, озовал се в една Страна на чудесата между звездите.

Препоръчвам силно фантазията на Нарви на всички, които обичат умните и създадени с много любов и майсторско вълшебство книги, и подкрепям с всичките крайници на Ктхулу проекта Сивия път, като се надявам да имам шанса да проследя и занапред живота на Ланс, Линда и Финеган – едва три от яркото съзвездие запомнящи се и оставащи в сърцата герои на Нарви, станали ми откровено симпатични по силата на характера и спомените. Защото не мога да не се усмихна на книга, която ми напомня с хитро намигване за други любими истории, с които съм намерила своето местенце в света. Е,  те това си е истински майсторлък.