Търся нещо с… Меч и магия

Многоуважаеми ми читателю, вдъхновена от непрекъснатите търсения в най-голямата фейсбук група на все още четящите – „Какво четеш…“, стигнали на брой някъде колкото постоянните „Вижте ми новата ноктопластика, до която има и някаква книга“ или най-любимия ми отчаян вопъл към бездната „Мнения?!?“, реших да експериментирам с ежеседмичен отговор на великия въпрос – „Чете ми се нещо като еди какво си, на еди каква си тема, с еди какъв си герой, предложения имате ли?“. Та ето, предложения имам. И макар че няма да мога да отговоря с безкрайна точност на искане от типа „Май видях вуйчо да чете нещо в мазата, докато претакаше зелето, дали новия роман на Венета Райкова ще му допадне?“ или „Синът ми е на 15 и мрази книгите, даже си е направил импровизирана клада по Фаренхайт в детската, ама каква шарена детска книжка с картинки да му взема за рожденния ден?“, все пак малко от малко ще съм ви полезна.

Започваме с тема, дето ми е най по сърце, а именно – обичате мечовете, обичате магиите, мислите че сте изчели всичко таквоз на тая планета, но си мечтаете тайно да намерите още от същото. Или ваш приятел не спира да говори за жанра на мечовете, магиите и приключенията, и ви се ще да го зарадвате с нещо, което би го накарало да ви вземе на околосветско пътешествие, ако най-накрая му излезе късмета от тия гадни търкалки на Захари-Бахари и компания? Ето ви моите топ три предложения за заглавия в жанра фентъзи, тип приключения, с много люти битки и диви магии, но най-вече с великолепни герои, вървящи подозрително в балансирани двойки, в които няма как да не се влюбите –

Търся нещо с… Меч и магия

– Кървави песни – приключение в разкази на уникалния екип на Чистника и Шепичката от Димитър Цолов – Доктора:

  Ревю на Кървави песни

– Мечове срещу смъртта – класиката за очарователните Фафрд и Мишелова и градът разбойник Ланкмар на майстора Фриц Лейбър:

Ревю на Мечове срещу смъртта

– Откровенията на Ририя – поредицата  за благородните престъпници Ройс и Ейдриън на Майкъл Дж Съливан, минаваща гранците на приключението и вливащa се в епиката:

Ревю на Откровенията на Ририя

 

 

Реклами

Един аристократ в Москва

Еймър Тауълс

Един необичаен за мен роман в историческия жанр, и то разказващ за най-лошите – макар че днешните дни едва ли ще бъдат приети за по-добри от бъдещите поколения, години на Матушка Русия, каквито са застигнали и клетата ни родина преди около век. Царските нрави биват отхвърлени, аристократите внимателно избити, революцията подава своята грозна глава около войните, смазващи света, и въобще всичко красиво и изящно се срива под строй, създаден само с най-добри намерения, но имащ повече от спорни резултати. И въпреки размирния си фон, това не е военна история, а най-близкото до почти френски романс на абсурда и елегантността, започващ с хитроумен диалог между ерудирания и възпитан в класическите постулати на висшето общество граф Ростов и обвинителите му – цвета на селячеството и болшевиките с мазоли по ръцете. Неочаквано начало на над 30 години приключения зад стените на един хотел. И не, уверявам ви, не става и за миг скучно.

Граф Ростов бива заточен в малка стаичка на покрива на централен московски хотел до живот. Другият му вариант е куршум в главата или сибирска разходка, но поради едно някогашно сборниче с по младежки пламенна родолюбива поезия, му се дава шанс да живурка както и с каквото намери за добре в един удобен, но само за богаташи и чужденци, хотел. Само че съдиите му подценяват както предвидливостта на благородника, така и адаптивността и бързия му ум, с помощта на които уж клетият затворник си урежда доста приличен живот с умерени, но подчертано луксозни забавления. Дори среща любовта в лицето на филмова звезда, става покровител на странно момиченце с особен, преждевременно остарял поглед над живота, и в последствие изживява и съвсем пълноценно бащинството, ако и да не е на дете с неговата синя кръв. Хотелът става негов дом, негова вселена, неговата истинска държава с всичките ѝ хубавини и критични гадости, дето могат да накарат всеки нормален човек да мечтае за полет в нощта от някоя висока сграда. Но граф Ростов притежава онова невероятно качество на адаптивността, но не и примирението към всичко, което животът му поднася, защото красотата в някаква форма може и да не спаси света, но ще оцелее там някъде на всяка цена.

История за времена и места, за които в учебниците ни от някое и друго десетилетие малко унило се мълчи, тъй както преди се разказваше твърде пространно и предизвикващо повръщане с изискването си за детайлно познание на делата на меко казано недостойни хора. Ставаме свидетели на това как се променя едно огромно царство под петата на уж бащиците на народа, и как онези с блесналия поглед, вели знамената на промяната от първите редове на битките срещу статуквото, биват стъпкани до неузнаваемост и заточени достатъчно безнадежно далеч, за да се забрави за всичко преди сега. Русия винаги е била странно място, и ще си остане за мен второто най-плашещо такова след лайняната клоака на Индия, но прашинките красота на духа виреят навсякъде. И в Москва явно също, поне до някое време. Топла книга, изящна – за кой ли път го казвам, но има нещо магическо в истинските благородници, което се е загубило в днешни дни, но в тази история ще го усетите съвсем ясно и вие в цялата му красота. А скоро ще има и сериал с Кенет Брана по нея, а както знаем чичко Кенет не се снима в нищо по-малко от Шекспир и Достоевски. Та – една много добра книга, нямаща общо с нищо познато, но все пак връщаща ми вярата в не-тясно жанровите автори. Дано не е била само единичен изблик на вдъхновение, светът има нужда от подобни приказки за реалността.

 

Досиетата на злото

Чарлс Строс

Ако съчетаете Джеймс Бонд с Матрицата, добавите Ктхулу митологията и всички конспиративни теории, включително най-любимата ми за нацистка база от тъмната страна на Луната, ще получите Досиетата на Боб. Кой е Боб? Хакерче – нърд, от най-класическия тип на асоциалност и социална неадекватност, което дали случайно, дали нарочно, хаква нещо, което не трябва в тази алтернативна вселена, където дори невинният  фрактален скрийнсейвър е заклинание за призоваване на демони. Каквито между другото никак не липсват, винаги са гладни, и от нас ги дели толковa тънка ципичка пространство-време-материя, че е цяло чудо как по вратовете на обикновените минувачи не капят непрекъснато лиги от някое интердименсионално изродище. И както става обикновено – нашето талантливо хакерче бива доставено по бързата процедура на бюрото на някакви бюрократични изкопаеми със съмнителна способност за дишане и общо взето жизнени функции, които му предлагат или да изгние в неименован затвор, или да стане част от великия отбор по спасяване на вселената. Познайте какво избира.

Така се почва една епопея между чистата технология и чистата магия, вдъхновяваща приключения тип Златното око среща Стар трек, като пътьом наминават Некрономикона и Лъвкрафтианския кръг Мисъл. С високотехнологични джаджи, супер заклинания и общо взето много късмет, шепа неособено атлетични гийкове имат да се борят с една вселена суперинтелигентни изчадия, изключително кисели шефки със склонност към безкрайни формуляри и минимализиране на разходите, и добрия стар нагон към любовни истории точно в най-неудобните моменти. Е, Чарли Строс си разбира от работата и всичко бива обяснено доволно подробно и някак смислено – логично, ако и на моменти твърде детайлно, техничарско и признавам – сухичко. Но представете си как учебникът по информатика за девети клас се счепква на лепило и телчета с някое бондско книжле, и резултатът ще са тези досиета – хем екшънести и безумни в обратите си, хем водещи те с ледена твърда ръка в дебрите на непознат свят на нули, единици и пипала зад пентаграми.

На български език имаме само първите две от една не точно къса поредица от що-годе самостоятелни истории, насочени в един или друг край на спектъра на научната фантастика и хоръра, но смазани под петичката на доста реалистичните възможности на една класическа държавна организация, наподобяваща патрулите на Лукяненко, но малко по-бюрократична. Та, ако ви се чете нещо забавно, странно, интелигентно, нърдско, компютърджийско, но все пак – хорър фантастика по всички параграфи – Боб е вашия човек, последвайте го, и внимавайте с пипалата и пентаграмите, да си знаете.

Целунат от Бога

Явор Цанев

Когато видите името на Явор някъде като автор, съавтор, съставител, редактор, издател, жури или каквато там книжносвързана позиция има за заемане още, можете да сте сигурни, че ще прочетете нещо наистина добро, изпипано, обмислено, издържано и в най-дребните детайли, така че да няма ни един многознайковец, дето си прекарва нощите в броене на запетайки и пълни членове, който да може да се заяде с шест страници фейсбук пост в обемиста група от всечетящи индивиди. Целунат от Бога е колекция истории идеални както да се запознаете за първи път с Явор, така и да си залъжете за малко глада за нова добра българска литература с фантазмено – хоръристичен привкус. Някои от нещата съм имала удоволствието и честта да прочета в списание Дракус или някой от сборниците на клуб Лазарус, но други са ми съвсем нови и изненадващи с оригиналните си идеи, които няма как да предвидиш, но може да им се радваш искрено като сладокусно дете в особено пищна не-веганска сладкарница.

Богатството на хрумванията и сюжетите, обикалящи земното кълбо и няколко паралелни реалности едновременно е едно от нещата, в които ще се влюбите, заедно с изключителното внимание на Явор към чисто практическото си изпълнение, истински комплимент към читателите и чисто уважение към езика и правилата му. Да, и на такива неща се радвам, защото твърде много примери има от другата страна на писателската гилдия, дето са се сбрали любителите на кратките изречения, трите тона удивителни на страница и фриволното пръскане на запетайки, пред което дори и моята творческа пунктуация бледнее. Но какво може да очаквате от тази книжка с привидно леко религиозен уклон? Като за начало да знаете, че капка религия няма, и тази божествена целувка ще боли много и ще оставя следи физически и нетелесни, които нито ще искате да погледнете, нито да почувствате. Както почти всичко, което ще се случи на героите тук.

Дали ще търсят справедливост, възползвайки се от късно въведени, за жалост невъзможни в реалността ни, закони, или ще се възправят срещу чистата лудост, търсеща криво разбрано равновесие, а може би ще предизвикат силите на отвъдното за спасение или богатство, без да обръщат внимание на огромната, непосилна цена за услугите на оня свят – мракът бързо настига по петите всеки бягащ от възмездие, независимо от подбудите. Магия лети из космоса, гладните за души причакват безстрашните, а срещу болката средството винаги е било по-ужасно от невронните писъци на увредените клетки. Драконите търпеливо очакват да се отвори пътя към новото им владение, докато хората сами не се самоунищожат в престъпен мързел, или не се удавят в собствените си сълзи, по силата на велико заклинание от непознат магьосник. Дори децата не са невинни в света на злото, убийците стават жертви, докато търсят поредното кърваво изкупление на слабостта си, а кръвопийците добиват още едно тълкувание в творчески план.

Кладенец помещава последното умиращо зрънце надежда, затвор пък я убива в елегантни дизайнерски мъки, а единствените съратници често са онези, загубили всичко, освен чисто природния механизъм за дишане въпреки всичко, тъй трудно преодоляващ се без достатъчно сила в душата, дори когато същата я има в ръката, ковяща оръжия или държаща ги срещу целия вдигнал се ад. Но най-важното е да искаш да дадеш от себе си, да споделиш това, което имаш с онези, които имат нужда, дори ако на масата стои като единица мерна само живот. Калейдоскоп от истории, сякаш разказани пред лагерен огън насред гори тилилейски, бумтяща камина в готически замък или в малките часове в отдалечена хижа, сбрала в себе си странници с твърде различни цел и посока – ще притихнете, ще се заслушате и ще пуснете мисълта си да странства там някъде, където божиите целувки болят, щом дават живот.

Да мечтаеш отвъд

Александър Ненов

Ако сте от почитателите на фантастиката, и особено от онези, които помнят добрите стари времена на класическите бг фантасти, дето вярно бяха поорязвани от цензурата, но все пак творяха и биваха някак естествено уважавани от читателите си, то вероятно си търсите от години някое по-съвременно четиво, включващо нови вселени, космически кораби и пътешествия през времето. Успехът на подобно начинание е меко казано спорен, но понякога, само понякога се намира някое и друго заглавие, заслужаващо вниманието на подвластния на сай-фай магията. И Да мечтаеш отвъд определено е от тези малки съкровища.

Аз, признавам, не съм от почитателите на твърдата фантастика. Винаги ще предпочета комично фентъзи с мечове, магии и пръцкащи дракони, пред някоя сериозна еквилибристика с време – пространството, бластери – мластери и кораби – мораби. Така че не очаквайте една вдъхновена осанна по повода, но доколкото ми разбира главата и читателския опит – Александър Ненов е доста добър в писането, ако и по онзи стегнатия, мъжки начин, с ясни идеи, кратък сюжет и отривистото плясване по челото при финалните акорди на мини космическите си опери. Ще се запознаете с горкия капитан Бжежмек, ставащ неведнъж жертва на доста произволни времеви изкривявания, никога по негова вина; някоя и друга агресивна планета ще се срещне с не по-малко унищожителния ни вид, а разни почти свръхестествено – божествени създания  ще променят някоя и друга малка човешка съдба.

Сюжетите припкат по диагонала от космическо пътешествие до среща на роден терен с неземни цивилизации или изродяване на земните правила. Човешкото е винаги в основата на всичко, и независимо от мащаба на всяко събитие, в крайна сметка там някъде има едно човече, което страда или се радва в личната си вселена, леко побутната от много грандиозните заобикалящи събития. Дори черните дупки или застиналите в космоса парчета скала имат някак далеч повече човещина в себе си, със всичките слабости и жертви на хуманоидната ни природа. И това напълно осъзнато бягство от упражненията по извънземна флора и фауна, в което се хвърлят повечето фантасти от зората на фантазирането досега, или ще ви спечели с бързото си темпо и лесното идентифициране дори и с най-странните приумици на автора, или ще ви накара да мечтаете за нещо иноземно. И в двата случая – добра литература за активни читатели с големи мечти и още по-големи планове от типа „Ами ако…“. Така е и почнал Илън Мъск, все пак, с мечтите за там някъде отвъд, а докъде ще стигне – всички чакаме да разберем.

 

Истории от стара Япония

Алджърнън Фрийман-Митфорд

Малка колекция от злокобни истории от далечните азиатски земи, изпълнени с коварни магически лисици, агресивни язовци с черни души, демони, ненамерили утеха в живота и смъртта, но отново и тук в държавата на изгряващия светлик, където всичко нереално изглежда една идея по-обосновано за съществувание, най-големите хищници са човешката завист и отчаянието пред пречките на личното щастие. Да, дори и елегантните събратя на извънземните с леко дръпнати очи и цвят на зимно слънце се поддават на тъмните страсти и губят своето спокойствие и хладна усмивка под влияние на три капки саке и едно професионално припърхване с мигли. Но е малко обидно английски лорд да рови под завивките на екзотичните си домакини, и да вади оттам човешката страна на наследниците на боговете на зората, не мислите ли.

Не, не липсва уважение към разкриването на най-известните митове на древна Япония – преклонението пред 47-те ронини е явно, макар и да се усеща неразбиране към искрената отдаденост на господаря и примиряването с волята на кръвожадни закони заради едното възпитание; жертвоготовността на едно лисиче семейство, считано за обичаен символ на демонизъм и лошо отношение, но не се поколебало да жертва най-скъпото си – собственото си дете, за да върне услугата на човеци, изпаднали в нужда, е повече от издигната на пиедестал; а благородството на язовеца, отговорил с етично добро на набожността на монах, проявил грижа и топлота дори към най-изпадналото в пантеона на антропоморфните животински богове, е предадено с тих респект. Все неразбиераеми за западното общество крайности на характери и резки обрати в личността, резултатирали в ярки примери за саможертва в името на доблестта.

Но освен такива подчертано морални моменти, пред погледа ви ще затанцуват космати чайници, бръснари с пухкави опашки, добродушни крабове и мамещи маймуни, гостоприемни врабци, призрачни кучета, котки демони и котки – пазители на дома и семейството, както и неблагодарни съпруги, кръвожадни любовници, жестоки търговци, непоколебими разбойници, щекотливи богаташи, разглезени самураи, пропаднали девойки – въобще целите животински, човешки и демонски светове обличат златоткани кимона и слагат големите маски с изражения на гняв, мъка и прошка, и изпълняват театъра на източните нрави. Понякога разбираме мотивите, друг път не можем да понесем наказанията, а от това колко буквална е справедливостта на ръба на копието и острието на катаната, на днешните мулти-юбер-хипер анти дискриминационни и толерантни читатели може и да им дойде малко в повече. Но старите истории трябва да се тачат, дори ако не можеш да ги понесеш или осмислиш напълно,щото познанието за едно общество, опитващо се дори и днес да запази своята социална уникалност е най-малкото интересно. За почитателите на източното с широко отворени очи.

Пазителят

Виктор Пелевин

С Пелевин досега имах само някои доста противоречиви срещи, които така и не завършиха дори с едно прочетено след десета страница заглавия. Защо – просто не е моето уиърд изживяване, и такива моменти има. Съдбата на Пазителят вероятно щеше да е същата, ако не беше отчайващо абсурдистичната отдалеченост от абсолютно всичко реално, познато или способно да бъде възприеманo без необходимия един час размисъл над прочетенoто, който ми бе нужен след всяка част на дуалогията за един свят, който може и да е онзи свят. Или мечта на бог, сънуван от друг бог, живеещ в бляновете на трети бог, и така до безкрай.

Сюжетът напомня на Матрицата среща сенките на Амбър, плюс малко Блейд рънър, и много от разни други неща, които са останали само под формата на дразнещи като камъче в обувката спомени без лица или времетраене. Месмер, Франклин и руският цар Павел евентуално в даден момент синхронизират съзнанията си, будейки божествената частица на креативност и създават алтернативен свят, живеещ в сянката на нашия. Илюзията е толкова силна и материална, че въпросните личности избират нея пред ограниченията на първоначалната реалност, и усядат във фантазиите си като в отделно, паралелно измерение, което ние, ходещите и дишащите само каквото ни е дадено, а не каквото искаме, възприемаме горе-долу като оня свят, населен с призраци. Но това, че е фантазия, не значи, че си няма проблеми, правила и ограничения. Просто там са… други.

Технологията съществува, но задвижвана от божествена благодат, като вид енергия, подхранвана от личното щастие. Задоволството е и основната единица за разплащане, което обаче не измества нуждата от разни материални дрехи или уреди за подобряване на ежедневния бит. Е, куртизанките са вариант на био роботи – дистанционно управлявани холографии – игрови режими на изключителни геймъри-фенове на доброто възпитание, забавните разговори и богатите сексуални практики. Кралете на това място са безлики същества с особен произход, който дори и филм на Нолан трудно би визуализирал, колкото и привидно усложнени методи да използва. Времето и пространството се изграждат и контролират, но виж животът си е живот, и може и да се дава, и да се отнема, но не и да се възстановява.

Но като изключим тези нещица – що-годе нормално футуристично-феодално общество с ясни лица на управление, възможности за кариера, щастлив живот и въобще едно положително дишане в задоволителни условия. Или не. Дали светът спира да съществува, когато затворим очи? Дали ние сме богове на собствените си светове, и създаваме всичко около нас като изключително модерни програми в движение, задавайки си интеракции, емоции и сценарии според някое много вътрешно желание? Дали с помощта на собствената си мисъл можем да контролираме какво ни очаква след края, и само лимитите на личното ни въображение ни отделят от най-голямото приключение в подобието ни на живот? Не, тук отговори няма да намерите, но някой и друг допълнителен въпрос, и някое размишление без основание и доказателства, но звучащо толкова дяволски логично – ви очакват в щедри количества. Пелевин определено не е моя вид автор, но в този сюжет има нещо твърде ценно, което вероятно ще ми се разкрие като откровение в някой неочакван момент. Ще си го чакам.