Да мечтаеш отвъд

Александър Ненов

Ако сте от почитателите на фантастиката, и особено от онези, които помнят добрите стари времена на класическите бг фантасти, дето вярно бяха поорязвани от цензурата, но все пак творяха и биваха някак естествено уважавани от читателите си, то вероятно си търсите от години някое по-съвременно четиво, включващо нови вселени, космически кораби и пътешествия през времето. Успехът на подобно начинание е меко казано спорен, но понякога, само понякога се намира някое и друго заглавие, заслужаващо вниманието на подвластния на сай-фай магията. И Да мечтаеш отвъд определено е от тези малки съкровища.

Аз, признавам, не съм от почитателите на твърдата фантастика. Винаги ще предпочета комично фентъзи с мечове, магии и пръцкащи дракони, пред някоя сериозна еквилибристика с време – пространството, бластери – мластери и кораби – мораби. Така че не очаквайте една вдъхновена осанна по повода, но доколкото ми разбира главата и читателския опит – Александър Ненов е доста добър в писането, ако и по онзи стегнатия, мъжки начин, с ясни идеи, кратък сюжет и отривистото плясване по челото при финалните акорди на мини космическите си опери. Ще се запознаете с горкия капитан Бжежмек, ставащ неведнъж жертва на доста произволни времеви изкривявания, никога по негова вина; някоя и друга агресивна планета ще се срещне с не по-малко унищожителния ни вид, а разни почти свръхестествено – божествени създания  ще променят някоя и друга малка човешка съдба.

Сюжетите припкат по диагонала от космическо пътешествие до среща на роден терен с неземни цивилизации или изродяване на земните правила. Човешкото е винаги в основата на всичко, и независимо от мащаба на всяко събитие, в крайна сметка там някъде има едно човече, което страда или се радва в личната си вселена, леко побутната от много грандиозните заобикалящи събития. Дори черните дупки или застиналите в космоса парчета скала имат някак далеч повече човещина в себе си, със всичките слабости и жертви на хуманоидната ни природа. И това напълно осъзнато бягство от упражненията по извънземна флора и фауна, в което се хвърлят повечето фантасти от зората на фантазирането досега, или ще ви спечели с бързото си темпо и лесното идентифициране дори и с най-странните приумици на автора, или ще ви накара да мечтаете за нещо иноземно. И в двата случая – добра литература за активни читатели с големи мечти и още по-големи планове от типа „Ами ако…“. Така е и почнал Илън Мъск, все пак, с мечтите за там някъде отвъд, а докъде ще стигне – всички чакаме да разберем.

 

Advertisements

Истории от стара Япония

Алджърнън Фрийман-Митфорд

Малка колекция от злокобни истории от далечните азиатски земи, изпълнени с коварни магически лисици, агресивни язовци с черни души, демони, ненамерили утеха в живота и смъртта, но отново и тук в държавата на изгряващия светлик, където всичко нереално изглежда една идея по-обосновано за съществувание, най-големите хищници са човешката завист и отчаянието пред пречките на личното щастие. Да, дори и елегантните събратя на извънземните с леко дръпнати очи и цвят на зимно слънце се поддават на тъмните страсти и губят своето спокойствие и хладна усмивка под влияние на три капки саке и едно професионално припърхване с мигли. Но е малко обидно английски лорд да рови под завивките на екзотичните си домакини, и да вади оттам човешката страна на наследниците на боговете на зората, не мислите ли.

Не, не липсва уважение към разкриването на най-известните митове на древна Япония – преклонението пред 47-те ронини е явно, макар и да се усеща неразбиране към искрената отдаденост на господаря и примиряването с волята на кръвожадни закони заради едното възпитание; жертвоготовността на едно лисиче семейство, считано за обичаен символ на демонизъм и лошо отношение, но не се поколебало да жертва най-скъпото си – собственото си дете, за да върне услугата на човеци, изпаднали в нужда, е повече от издигната на пиедестал; а благородството на язовеца, отговорил с етично добро на набожността на монах, проявил грижа и топлота дори към най-изпадналото в пантеона на антропоморфните животински богове, е предадено с тих респект. Все неразбиераеми за западното общество крайности на характери и резки обрати в личността, резултатирали в ярки примери за саможертва в името на доблестта.

Но освен такива подчертано морални моменти, пред погледа ви ще затанцуват космати чайници, бръснари с пухкави опашки, добродушни крабове и мамещи маймуни, гостоприемни врабци, призрачни кучета, котки демони и котки – пазители на дома и семейството, както и неблагодарни съпруги, кръвожадни любовници, жестоки търговци, непоколебими разбойници, щекотливи богаташи, разглезени самураи, пропаднали девойки – въобще целите животински, човешки и демонски светове обличат златоткани кимона и слагат големите маски с изражения на гняв, мъка и прошка, и изпълняват театъра на източните нрави. Понякога разбираме мотивите, друг път не можем да понесем наказанията, а от това колко буквална е справедливостта на ръба на копието и острието на катаната, на днешните мулти-юбер-хипер анти дискриминационни и толерантни читатели може и да им дойде малко в повече. Но старите истории трябва да се тачат, дори ако не можеш да ги понесеш или осмислиш напълно,щото познанието за едно общество, опитващо се дори и днес да запази своята социална уникалност е най-малкото интересно. За почитателите на източното с широко отворени очи.

Пазителят

Виктор Пелевин

С Пелевин досега имах само някои доста противоречиви срещи, които така и не завършиха дори с едно прочетено след десета страница заглавия. Защо – просто не е моето уиърд изживяване, и такива моменти има. Съдбата на Пазителят вероятно щеше да е същата, ако не беше отчайващо абсурдистичната отдалеченост от абсолютно всичко реално, познато или способно да бъде възприеманo без необходимия един час размисъл над прочетенoто, който ми бе нужен след всяка част на дуалогията за един свят, който може и да е онзи свят. Или мечта на бог, сънуван от друг бог, живеещ в бляновете на трети бог, и така до безкрай.

Сюжетът напомня на Матрицата среща сенките на Амбър, плюс малко Блейд рънър, и много от разни други неща, които са останали само под формата на дразнещи като камъче в обувката спомени без лица или времетраене. Месмер, Франклин и руският цар Павел евентуално в даден момент синхронизират съзнанията си, будейки божествената частица на креативност и създават алтернативен свят, живеещ в сянката на нашия. Илюзията е толкова силна и материална, че въпросните личности избират нея пред ограниченията на първоначалната реалност, и усядат във фантазиите си като в отделно, паралелно измерение, което ние, ходещите и дишащите само каквото ни е дадено, а не каквото искаме, възприемаме горе-долу като оня свят, населен с призраци. Но това, че е фантазия, не значи, че си няма проблеми, правила и ограничения. Просто там са… други.

Технологията съществува, но задвижвана от божествена благодат, като вид енергия, подхранвана от личното щастие. Задоволството е и основната единица за разплащане, което обаче не измества нуждата от разни материални дрехи или уреди за подобряване на ежедневния бит. Е, куртизанките са вариант на био роботи – дистанционно управлявани холографии – игрови режими на изключителни геймъри-фенове на доброто възпитание, забавните разговори и богатите сексуални практики. Кралете на това място са безлики същества с особен произход, който дори и филм на Нолан трудно би визуализирал, колкото и привидно усложнени методи да използва. Времето и пространството се изграждат и контролират, но виж животът си е живот, и може и да се дава, и да се отнема, но не и да се възстановява.

Но като изключим тези нещица – що-годе нормално футуристично-феодално общество с ясни лица на управление, възможности за кариера, щастлив живот и въобще едно положително дишане в задоволителни условия. Или не. Дали светът спира да съществува, когато затворим очи? Дали ние сме богове на собствените си светове, и създаваме всичко около нас като изключително модерни програми в движение, задавайки си интеракции, емоции и сценарии според някое много вътрешно желание? Дали с помощта на собствената си мисъл можем да контролираме какво ни очаква след края, и само лимитите на личното ни въображение ни отделят от най-голямото приключение в подобието ни на живот? Не, тук отговори няма да намерите, но някой и друг допълнителен въпрос, и някое размишление без основание и доказателства, но звучащо толкова дяволски логично – ви очакват в щедри количества. Пелевин определено не е моя вид автор, но в този сюжет има нещо твърде ценно, което вероятно ще ми се разкрие като откровение в някой неочакван момент. Ще си го чакам.

Флатландия

Едуин Абът

Когато разбрах, че ще издават любимия роман на Шелдън Купър – първо очите ми станаха не на палачинки, ами на болярски баници, след което нададох вик до небесата „Искам!“,  като наистина нямаше значение каква е книгата, за какво е, кога е писана и причие подробности. По дяволите, това е четивото на Шелдън Купър – ще се чете, ако и да е списък на леките жени със сифилис, умрели из тъмните улички на викториански Лондон. Не, не е това, но можеше да е всичко, без значение. А всъщност се оказа изключително странен текст, нещо като трактат за обществото на същата онази леко пристегната от корсет велика Британия на кралица Виктория, нещо като много новаторско фентъзи с безумно дефинирани като геометрични фигури герои, нещо като учебник по математика за 5 клас, с отново неразбираеми, но поне забавни обяснения за куб, сфера и права линия. Така де, на кой му вървеше математиката едно време.

Представете си двуизмерен свят, в който бройката на страните на една фигура определя нейния статут – колкото повече – толкова по-близо до кръг и до местния еквивалент на папа – крал, колкото по-малко – нещо като една страна – толкова по… ами, единствената форма с една страна се нарича жена. Същата е опасна, тъй като като е такава едностранна, и само ѝ трябва да се наведе, за да прониже някой с връхчето си, и затова трябва да издава звуци, за да покаже на мъжките многостранни фигури да се отдръпват. Има си отделен вход на къщата, специални разпоредби за не-мислене, и честно казано не ми стана много ясно как става оплождането, седенето и мърдането като цяло. Но май и на автора тези неща не са му ясни в нашия си многоизмерен свят, та е простимо.

Най-нисшите, е, след жените, са равнобедрените триъгълници, които също могат да убиват с връхче, следват равностранните триъгълници, квадратите, петоъгълниците и така до нещо дето може да се възприеме като кръг. Малките фигурки са доста пъргави – необяснимо как, ядат, пият, пушат, изкарват пари – пак не е ясно как, въобще живеят като неща с крака и ръце, и други работи, даже вътрешности си имат, само им липсва трето измерение. И съответно са поданици на доста свита доктрина, отричаща други форми, измерения и варианти, както и всякакви нюанси на полово равенство, свобода на словото и избор на работа и партньор, извън многостранните ограничения. Да, напомня на твърде много общества, едно малко на юг от нашето собствено гнездо, но толкова лесно за пропускане…

Ако сте фенове на леко философски, леко нърдски, доста научни, но и не малко забавни текстове, писани с изящна британска ирония, без да звучат конкретно и обвиняващо, но все пак памфлетно и свръхинтелектуално едновременно – то Флатландия ще ви достави час и нещо подсмихване под мустак на шегите, които вероятно от двадесет хипстъри в една стая, един ще разбере както трябва. И не забравяйте – това е любимата книга на Шелдън Купър, и да беше поименно изброяване на канибализираните моряци от световното покоряване на парчета земя, случило се някъде около тъмните векове – пак щеше да се чете. Е, не е, но малко по-добро е.

Вампирът Лестат

Ан Райс

Вампирската готика бе красивия гилти плежър на моето детство, когато кръвопийците все още не блещукаха и не се дърлеха за смъртни спънати кобили като тийновете, на които приличат, но не би трябвало да са след стотина – двеста години живот, и все пак не бяха и почти безмозъчните инстиктивни животни, които могат да се нахранят от теб, но няма да оценят потенциала ти на личност като доброто старо приятелче Дракула. Моите вампири бяха изчадията на Ан Райс – красиви до невъзможност, интелигентни, чувствени, невинни и порочни едновременно, обещаващи и отказващи бъдеще с едно много кратко движение, оставащо понякога невидимо за очите. Лестат, Луи, Арман – най-добрите роли на Том Круз, Брад Пит и Антонио Бандерас, по които са се точили дамски лиги в киносалоните в пъти повечете, отколкото по богаташа със садистично предизвикана еректилна функция в нюансите. Но книгите не са филмите, и преживяването минава в съвсем различно платно на усещанията.

Докато Интервю с вампир се преобърна като текст в постоянно мрънкане на тема религиозни и личностни съмнения в живота, то Лестат се концентрира върху есенцията на вампирското очарование – красивите места, хора и усещания, които не могат да се видят за един човешки живот, но за един вампирски е напълно постижимо да се попие великолепието на няколко епохи едновременно. От Париж до Египет, от Венеция до Ню Орлеанс, от дълбините на най-стария и ненаименован свят до ярките прожектори на международната сцена на публичната измама – кръв и болка съпътстват съществуванието на богоравните, сънуващи човешка уязвимост и тленност с ясно предвидим край. Лестат се оказва съвсем не безчувствен и себичен обект, който може само да консумира и използва, без да даде и капка емоция дори на най-близките си компаньони. Запознайте се с истинската вампирска еманация – смел, любопитен, копнеещ, рискуващ, и безумно чувствителен, щом стане дума за истинската му любов към живота и смисъла на всичко наоколо. Ще е най-малкото изненадващо за вампиро-познавачите, или поне тези, които се имат за такива.

Това е неговата история, на едно от лицата на френския декаденс, на разпада, на удоволствията, на чувствеността от ера, в която животът има минимална стойност. И точно там, насред усещането за край, надвисващ от чума, меч, каквато и да е болест, или баналните диви животни, а понякога даже съвсем си подивели хора, вирее чистият френски дух, влюбен в красотата, театъра, музиката, изкуството, и пресявайки хората по тези критерии като заслужаващи или не поредната глътка въздух. Ще бъдете ли учудени, ако разберете, че жертвите на Лестат, с много малки изключения, са само престъпници, убийци и измет от всякакъв вид? Ще му простите ли, ако узнаете, че сърцето му е било напълно чисто и търсещо любов тъй отчаяно, колкото всеки смъртен, познал вкуса на самотата? Ще се натъжите ли с неговата загуба на всичко, което е важно за него, дори, и особено, след като се опита да го спаси?

Пригответе се да се влюбите в правилния вампир, и да попиете неговите размисли за есенцията на безсмъртието и не-живота, които ще ви се сторят меланхолични, архаични, и толкова елегантно неестествени в съвременния битовизъм на ърбън зъбатите истории, че освен ако си нямате едно тайничко специално на ум за разхитително красиви неща, може и да ви се сторят малко прекалени. Но човек понякога… е, не само понякога, е интересно да попрекали с удоволствията, и дори да се остави да го убият, щом трябва, а с Лестат това ще е малко по-буквално, отколкото си го представяте за момента, за да усетите нуждата от глътка живот насред всеобщата апатия и сведен взор пред неумолимия ход на времето. Вампиризмът никога няма да бъде толкова изящно порочен, както някога ни го разказваше Ан Райс, може би защото пороците станаха ежедневие, може би защото скрупулите изгубиха своя смисъл още отпреди няколко отровени души в животите ни, но запазете си, ако можете поне едно островче за тайни удоволствия в съзнанието си, и го запълнете с красота. Вампирска, човешка или друга, но да е красота. И може би някой ден ще си получите нощния гост, който ще ви даде избор, какъвто той никога не е имал…

Две луни

Елена Павлова

Познавате я като Върджил Дриймънд, Елайджа Джауит, Лени Кинг, Ким Нюмън, Кристофър Макдоуел, и вероятно още една шепа мъжки имена с предполагаемо иноземски произход, за които дори всесилната Уикипедия мълчи смутено. Чели сте нейните книги – игри, или великолепни преводи, и като мен сте се респектирали тихичко в ъгъла от уменията ѝ на думосъздател. И сега можете да държите в ръцете си цял нейн сборник, с истории познати и съвсем нови, или поне невидели белия книжен свят, като например малка частица от втората част на Сърцето на скиталеца отвъд, което просто си иска издаване, и то в комплект с първата, станала апокрифно съкровище да не ви казвам за какви пари на черния антикварен пазар.

Двете луни за мен символизират световете на приказното фентъзи с меч и магия, силни женски образи, елфи и приключения в класически Конан стил, и този на фантастиката – на апокалипсиса, на космическите приключения или ърбън действителността под повърхността на привидната нормалност. И двете блестят със собствена, ярка светлина, и ме карат да мечтая за романи, поредици, многологии, особено в частта си с приключенската фантазия, която от Хауърд насам си остава все така горещата ми и никак не тайна любов. Но засега се заровете до лимитите на собствената си издръжливост зад границите на добрите истории, които Елена е уловила за вас и разказала майсторски по нейния си начин.

Освен невероятно симпатични герои, въоръжени с меч, или автомат и амуниции от дневна светлина, така подходящи срещу болни вампири, ви очакват и колоси на невъзможното, самостоятелни еко-системи, над-организми и светове сами по себе си, очакващи да ни приютят в нечие далечно бъдеще; дракони – верни приятели и бойци срещу мрака и неговите пълчища, а и самите демони, изпълзели от бездната, очаквайки възнаграждение за новия си тленен живот. В сенките дебнат вампири, самовили и бродници между световете, дошли за малко в нашия, и оставили следи като цяла монополизираща религия или надежда за децата в един и същи зимен ден за дар от нечия божествена еманация. Зомбита се вдигат, машините чувстват, а времето се изкривява за поредното необмислено приключение. И смъртта понякога е напълно оправдана, а друг път – просто трябва да бъде избегната на всяка цена, дори и ако е насочена към нашите уж врагове, и то с цел да ни спаси.

Колекция разкази, които заслужават гордо да разперят лунни криле над нощното ви шкафче, нашепващи идеи, спомени и съновидения, каквито трябва, просто трябва да имате в живота си. Защото само така нощта е малко по-светла, а денят – малко по-вълшебен от сивата материя наречена реалност. Повярвайте ми – бучица магия отваря очите за нови цветове, и вероятности, и мечти. А миг без нова мечта е почти загубен.

Наследникът на Сивият път

Ако и вие като мен познавате Нарви основно като преводача на великия Толкин, и създател на няколко прекрасни приказки за лека нощ, отдалечаващи се значително от основните постулати на приказността, но и все пак достатъчно класически, за да не разстройват стандарното детскоградинско възпитание, то ще се учудите и доста зарадвате на внушителния проект Сивия път. Който нека се опитам да обясня като възхитителна сплав между научна фантастика, философия, приключенски роман и класическо фентъзи, завихряща сякаш милион сюжетни нишки в безумен танц, чийто изход ми е напълно неизвестен. А аз, признавам, обичам да не знам какво ме очаква в света на книгите.

Ако очаквате Толкин в Космоса – не, не е това, макар че ми се стори един Ам-гъл да прехвърча наоколо върху метеорит, но може и да съм се заблудила. Усетих Дюма, усетих Лайбовиц, може би Пруст, и Тома Аквински, и Шехерезада, Джойс, Казандзакис… Като се замисля, оказва се съм видяла препратки към почти всички класически произведения, които са ми някак познати, и вероятно съм пропуснала десет пъти повече. Текстът е като сложна плетеница от алюзии и намигвания, улавяйки ме в безброй клопки на привидна сигурност, че най-накрая съм разбрала къде съм и какво правя. Но винаги греша. В един момент говорим за тераформиране, Ланс Армстронг, роботи, изкуствен интелект, холографски карти, в следващия – пред погледа ни се изсипват наследниците на малкия народ, вълшебни остриета се излъскват, а кралски интриги между враждуващи родове в стил Игра на тронове ме връщат в доброто старо лоно на магията. И видях поне двама бога, които имат твърде много имена, за да не са истински. Но истината е винаги в средата.

Накратко – в неособено ясно дали е далечно или не бъдеще – хората развиват технологиите си до толкова висши нива, че преоткриват магията и канят боговете на чай. Прецакваме родната Земя, и изхвърляме излишъците от бликнала лава и надигнали се океани през принципно магически портали към Луната, която се тераформира и става място за живот, по-красиво и от най-райския сън. На нея скоро заживяват твърде много раси, половината неестествени или нереални, но събудени в една война с великия Магед – Ар-магед-он , ако не сте се досетили. Следва сложна теософска постановка, в която не съм сигурна кой е бил добрия, но нещата се разминават с цената на обичайните няколко милиона жертви, и животът закипява все така интересен. И интригите, приключенията и големите предсказания за междугалактически спасители със звезди на челата (или пръстени, мечове, каквото там е стандартната героична екипировка), се започват и увличат и най-скептичния читател, озовал се в една Страна на чудесата между звездите.

Препоръчвам силно фантазията на Нарви на всички, които обичат умните и създадени с много любов и майсторско вълшебство книги, и подкрепям с всичките крайници на Ктхулу проекта Сивия път, като се надявам да имам шанса да проследя и занапред живота на Ланс, Линда и Финеган – едва три от яркото съзвездие запомнящи се и оставащи в сърцата герои на Нарви, станали ми откровено симпатични по силата на характера и спомените. Защото не мога да не се усмихна на книга, която ми напомня с хитро намигване за други любими истории, с които съм намерила своето местенце в света. Е,  те това си е истински майсторлък.