Забравените кралства на отвъдните земи

The_Sundering_Series

Forgotten realms е място за вдъхновение; Вселена, която всеки автор би се чувствал привилегирован да насели с имагинерните си отрочета; мечта, придобила много повече от материален, финансов или духовен образ в сърцата на буквално поколения читатели, играчи и всичко между тях по цял свят. Не мога да кажа, че съм пребродила дори една десета от великолепните и поселения, но поне съм мернала в някоя таверна със съмнително реноме поне половината от най-личните и обитатели, докато подготвят поредното си епично пътешествие за спасение на поне няколко свята едновременно. И ви каня да се потопите в магията на забравените измерения поне за малко, като за надъхване можете да зачетете, заредени с оптимално възможното ви чувство за хумор, следната ми умерено кратка, вербална вакханалия за хардкор фентъзийци:

Фентъзи романите по Forgotten Realms

Advertisements

Книгите и игрите – любов необяснима

books-vs-video-games

Как се решава да се прави игра? Идея си нямам. Как се решава да се пише книга? Това вече го знам. В повечето случаи те удря музата на таланта по главата с телефонен указател от ’84-та, и ти казва, че трябва да извадиш демоните от главата си на белия лист, иначе ще си завършиш тихия живот в малка, мекостенна килия, омазана с различни кафяво-жълти субстанции с твоето днк-а. И ако между двете от любимите ми забавления има някаква връзка, то вероятно ще трябва да обвиним за някои от най-великите геймърски творения  пикселовите дяволи, които предполагам се обаждат посред нощ дори и на изключен телефон на разработчиците от някое произволно студио, и им шептят „Знам какво направи миналото лято в лозето със стрина Пенка, и човеко – беше тооолкова гнусно, че целият ад още повръщаме при мисълта. И ще пуснем записа в интернет, ако не направиш нещо мега яко, на което да разцъкваме с нефилимите при някоя почивка от Великата Война ТМ“. 

Но между фентъзи литературата и игрите има една дълга и сложна интимна връзка, понякога раждаща изключителни колаборации, покръстващи я в четенето, я в гейминга, хиляди почти невинни съзнания, обречени да започнат да ползват мозъчния си капацитет за нещо повече от запомняне на новия хит на Джена, или изчисляване на това колко точно малки фалшиви уискита могат да ти спечелят русата мацка на бара, и ще ти останат ли пари за такси след това. За да подкрепя както винаги леко хаотичните си мисли, съм ви приготвила едно малко обзорче на някои от най-добрите вдъхновители на игри в книжна форма, имащи на всичкото отгоре и всички ценни качества, на които и най-киселият и позапечен литературен псевдо – критик като мен не може да се цупи твърде дълго. Къде ли? Разбира се, че в Лимбо, мястото на всички хубави хора 🙂 

http://limbo.bg/books-to-games

Фентъзи авторите – дизайнери, вдъхновители и убийци на игри

Ruby1_1

Трудно е да се определи до каква степен историята в една игра има наистина, ама наистина значение за зачервилия очички, подпухнал от монстърчета и позеленял от недоспиване почти професионален геймър, какъвто ви изниква на първо време при идеята за човек, който доброволно виси пред някой монитор с часове, преследвайки син заек в лилав храст, само и само за да може да вдигне нивото на леко краставо изглеждащия елф, дето се брои за негов аватар в поредното странно визуално приключение на новия вид интелектуални хедонисти. Някои студиа вземат насериозно мисълта, че на някой може и да му пука какво всъщност мотивира пършивия дракон да си пази 100к златен ресурс само с някакви си 200к живот, или как грозното конярче със сцепената уста всъщност може почти достоверно да заеме роля на спасител или обезчестител на девици, според ръкава на повествованието, което играчът реши да поеме на база личния си (съвсем съмнителен, разбира се) морал.

Та, същите хорица с паричките, или просто с идеите, и поне една дългокрака мацка за PR, която да води спонсори на лъскави яхти да им обяснява за бъдещето, младите и технологиите; понякога, не много рядко, наемат истински си автори, а не просто възлагат на свития, некомуникативен, бъдещ сериен убиец в ъгъла да нахвърли няколко идеи защо аджеба играч Х си умира да откъсне мечетата на играч Y, докато играч Z се мъчи със всички сили да помете всички катерички от екрана с огнехвъргачка. Мда, заместете мечета и катерички с каквото ви душа иска, аз съм добре възпитана млада дама, пък. И доброто желание свързва някои наистина визуално смазващи игри с истински добри писатели, за които след като научите в кредитите след особено кървав финал, може и да се замислите дали пък не си заслужават четенето, след като са скалъпили нещо ставащо дори за разказване при зададен геймплей с мечета и катерички, и много, много черва, откъснати носове и други проявления на касапския ген във всеки от нас.

Повече по темата ви очаква в материала ми за любимото местенце на всички добри дечица – геймърчета : http://limbo.bg/fantasy-authors-game

Невероятните приключения на Ван Хелсинг

The-Incredible-Adventures-of-Van-Helsing-PC-Cover

Ох, този тежък екзистенциален избор – имам само няколко свободни часа на ден, и не знам на какво да ги посветя – на любимото ми рпг геймене, или на още по-любимото ми рпг четене, водещи до един и същ логичен завършек, а именно – безапелационно затъване в дълбоки фентъзийни светове… Опитвала съм да ги комбинирам, да ги подредя в режим – час игра, час четене, но нищо не става – човек трябва да се отдаде или на едното, или на другото, тъй като проклетото време се изкривява и изчезва буквално за секунди, когато съм в илюзорните измерения на нечии писателски или гейм-дизайнерски фантазии, настъпил е отдавна разумния час за лягане, и предвкусвам трудното ставане и тежък работен ден след поредния ми личен фентъзи запой. Та в такова едно състояние на духа, ми се видя напълно разумно да ви разкажа за една учудващо добра като атмосфера и сценарий рпг игрица, която ми изяде не една и две вечери в опитите си да прекарам сина на именития Ван Хелзинг през един свят населен със стиймпънк машини, канални мутанти и всички русалки, таласъми и упири от съседните славянски държави, в опит да… ами да спася света, какво друго .

В ролята на антагониста имаме зловещия професор Фулмигати , който се настанява в освободената от татко Ван Хелзинг столица на кралство Борговия, криещо се по скромните ми географски познания някъде между Румъния и Унгария, току- що лишено от старостилните вампири и превзето от твърде амбициозни учени и изследователи. Но истинския лошковец е едно друго зло съзнание – безименен злокобен гений, който хващаме да смее дълбокомислено чак в последната сцена, тъжно прекъсваща геймплея на откровено едно такова никакво място; и тогава става ясно, че светът не е сигурно и спокойно място завинаги, а само за мъничко. Докато стигнете обаче до малко обезсърчаващия финал, напомнящ леко на усещанията след всяко поредно убийство на чича ви Диабло, който не ще и не ще да мре гадината, ще преминете през доста красиво нарисувани гори, пещери и технологични инструментариуми разположени на всякакви странни места, в които естествено ви чакат на гюме поне едно петдесетина твърде гадни на вид и на характер чудеса от легендите и фантазиите, изразяващи в по-голямата част от времето подчертано негативно лично отношение към геройчето ви.

community_image_1401974693

Като говорим за лично отношение – играта силно се отличава от повечето диабло клонинги точно по специфичната комуникация на Ван Хелзинг младши със всички служебно назначени лица около него, като диалозите на моменти ще ви събарят на земята от хилеж, особено ако включват Лейди Катарина – личната призрачка на героя ни, доста симпатична вятърничава русокоска, която като изпадне в рейдж става доста неприятна, летяща харпио-сирена, с много остри нокти и плашеща скорост на атака. Същата е обаче и едно постоянно мрънкало, коментиращо всяко правилно или неправилно действие на партньора си, проявяваща изключителна стиснатост и реагираща на всеки харч с непрестанни молби да и вземете пони, нова рокля или поне по-хубава крипта, че старата вече за нищо не става. И винаги натиска големите червени бутони, на които пише не натискай, или поне те омотва да си свършиш сам това, в почти всички случаи самоубийствено, действие, и то не от злоба, а от  направо болестно състояние на отвъдно любопитство. Меси се във всички дейности съвсем неадекватно, и просто придава една щипка пиперлива неяснота за изхода на всеки куест и онази конкретна доза на лично отношение, която прави от играта наистина приятно попадение.

За качествата на играта като такава – най-вероятно в любимото ми предаване NEXT TV  ще направят някой ден разбор на третата част, но за мен е доста приятно хак енд слаш – или в моя случай бум-бум-и бягай много бързо оттам в кръг – рпг игра, с много приятна графика и интелигентни противници, които не ме смилат от бой като Dark Souls, но все пак са си предизвикателство, и death rate ми е някъде към стотина, като половината се събира от точно две места, в които ми взеха кръвта за около две секунди някакви бъгасяло-добри гада. Бойната система е заложена като привидно сложна хрумка включваща комбота, но аз лично си го карах по близардски с удари и магийки, без да акцентирам на допълнителните възможности – все пак не съм про играч, и търся кроткото масово убийство, вместо твърде детайлните единоборства, доказващи наличието или липсата на някакви конкретни геймърски умения. В моя случай ще е липсата, мда.

Въобще – прекрасно забавление по мой си любим начин, с напоследък силно впечатляващите ме стиймпънк елементи и оригиналност, които ще ме накарат да следвам поредицата, ако не толкова ревностно като вездесъщото Диабло, то поне с положителния интерес на заинтригуван почитател на жанра.

Книгите vs Игрите

heroes_of_diablo_3_by_frontl1ne-d31dh82

Ако се чудите защо не пиша толкова често като преди – обвинявайте един рогат с червени бузки, викат му Диабло 3 ( на картинката аз съм оная най- вдясно ). И въпреки негативното мнение на хардкор феновете – на мен ми е страшно сладко да го играя в този му вид. Ето малко повече размисли върху книгите, игрите, и хората, които ги консумират.

Play, read, now!