Захапи за врата

Тери Пратчет

Вампирските истории основно са два вида – в единия всички блещукат и са вегетарианци, във втория са безмозъчни животни, дето имат нужда от стотина литра добра балканска кръвчица на ден. Никой никога не отговаря на разни важни въпроси от това дали вампирите развиват диарийка или запекче от разните задръстени от боклучава хранителна диета видове кръвна плазма; защо нивгаж вампир не се секне или подпръцква в полет, а още по-малко дали съществува такова нещо като дневна полюция и въобще кръвният поток като такъв как стига до някакви определени местенца на интерес от страна на любопитни малокръвни девойки. Пратчет за съжаление също не вдига много дантелените перденца над тези екзистенциални въпроси, но пък отваря вратите към познанието какво става като събереш на едно място модерни вампири, старомодни вещици, пазители на вярата и киселите алкохолизирани братовчеди на пиктите. Мазало, ако се чудите.

Вампирите се модернизират, интересуват се от управление, малко олигархия, мода и обществено здраве. Наясно са, че за храната си един кръвопиец трябва да се грижи, да уважава, да забавлява, но най-вече да менажира със здрава ръка и студен интелект, неподвластен на всякакви анти-вампирясващи методи като светена вода, свещени предмети и символи, и разни зеленчуци със съмнителен аромат. Така от едно жадно за червени коагулиращи течности животно, модерният вампирясал субект става безмилостен мениджър на ресурси, който е способен да се сприятели с екипа си и да обучи консумационната си база в среда на разбирателство и взаимно уважение. Всеки може да се лиши от някой и друг литраж кръвчица от време на време все пак, даже е полезно за метаболизма и имунитета, нали. Само че в света на Пратчет вече има едни лидери на обществено мнение, наречени вещици, дето някак не обичат никак, ама никак новите порядки, и това създава проблем за новия острозъб мениджмънт на Ланкър. А за страничните наблюдатели като нас носи тонове необуздани пристъпи на хилеж и кикот насред задръстения градски транспорт.

Все още съм в онази част от творчеството на Пратчет, когато книгите му са по-малко послания, повече забавление без грижа и отговорност към света наоколо. Пестя си ги като рядък швейцарски шоколад с трюфели, златни парченца и кафе от цибетки, защото този вид интелигентен хумор няма много последователи, надарени с талант, усет за идеален баланс между смешното и замислящото, и просто онуй женесекуато, дето не можеш да го определиш какво е, но винаги знаеш когато го има, и когато липсва. Като блясъкът в очите на истински обичаната жена, звънкостта на смеха на истински щастливото дете, ореолът от спокойствие в истински добрите хора. Да, рядкост са истинските истински неща, и Пратчет бе сред тях. Но ни остават вещиците, кралете, свещениците, вампирите, троловете, върколаците, дребния народец и Грибо за всички опечалени, дето ще забъркат най-голямата каша на света с голямата лъжица, и после половината вселена ще трябва да се евакуира бързичко, защото ще има бум, ще има бам, и накрая както винаги ще оцеляват тези най-близко до черните островърхи шапки.

Реклами