Железен карнавал

Серж Брюсоло

Поради някакви непреводими за мен причини си бях наумила, че това е сборник с фантастични хорър разкази на един от френските откачалници на словото Брюсоло, лично на мен по-ми познат като Акиро Сузука. Ама не бяха разкази, най ми беше нещо като роман – а-ла Лорд Валънтайн на Силвърбърг блъснат в стомахчето с железен ритник от неестествено ведър апокалиптичен Хелрейзър в добро настроение. Ммм, историята върви добре, макар и пренебрежимо гнусно и неотявлено дразнещо на ниво тотална липса на емпатия към близките хуманоидни раси. Имаме пътешествие през свят изкаран най-вероятно съвсем буквално от потна серия кошмари на автора, плод на нездраво храносмилане и сексуални неудовлетворености. Ще ви дам само малко примери, които биха накарали всеки рандъм психолог да вижда къща във Фиджи през погледа на морния си пациент – моретата не са пълни с вода, а с безусти джуджета, хранещи се през краката си, и пренасящи товарни лодки на ръце. Сещате се какво става с удавниците – джуджетата са и вода, и риби, и акули. А размножаването не беше много детайлно изяснено, и слава богу. Най-веселият град е въртележка на откачените самоубийци, водещи война на принципа избий до края възможно най-шарено всичко различно от човек, а и не само, с най-изобретателните и мъчителни способи. Боговете са им бивши престъпници изменени генетично в растения, животни и всичко по средата, подложени на толкова близко странен променлив прогрес, че те хваща страх от намекнатата възможност за ГМО способностите в царевицата за обяд. А описанията са повече от смущаващи. Смут е главната дума, изпреварваща с малко погнуса и поне с обиколка ужас. Анти-социално и не-хуманно постапокалиптично създание на особено  болезнена нощ. Повече за Железен карнавал не искам да споделям. Не е чак Виан, от който ме побиват все още тръпки, каквото и да говорят колегите четци, но пък остава тъмно горчива утайка в ума ми, която не бих казала, че ми харесва.

Advertisements