Някога бяхме богове

Мартин Петков

По принцип не съм от хората, които можете да намерите на някое литературно четене, събитие, среща с автори или дискусия на тема каква жалка пасмина сме това книжните блогъри – е, и да съм там, ще се покрия усърдно, и ще се усмихвам енигматично, особено ако някой рече да ми спомене името. Но тази книжка ме намери точно на едно такова четене на компания от четирима автори, които оказа се, че са ми или ще ми станат доста скоро любими – Петър Тушков, Владо Полеганов, Мартин Петков и Васил Георгиев. А като видиш една група творци, доброволно съгласили се заедно да ти осигурят кратък достъп до безкрайните си съзнания, със сигурност може да повярваш на правилото с каквито се събереш такива ставаш – тоест умът ви го очакват ви наистина фантастични моменти във всеки един смисъл на думата.

Някога бяхме богове е чудесен малък сборник на много различни разкази, които съвсем общо могат да се нарекат фантастични, но по-скоро са с леки нереалностни моменти, очакващи да ви приклещят на финала с доста неочаквана развръзка на иначе смущаваща, но не винаги съвсем нереална ситуация. Ще пътуваме из дебрите на компютърния ад, търсейки своята битова Евридика; ще намерим изгубено евангелие, или по-скоро внимателно унищожено такова, което ще даде някой и друг логичен отговор на хилядолетни въпроси; и ще ходим редом до ангели-бойци, опитващи се не съвсем да спасят остатъците от бъдещето ни човешко.

И ще се опитаме да не четем дребния шрифт на междугалактическия вид на ЕС, където изравняването на законовите разпоредби придобива доста крайно значение за някои конкретни човешки органи; ще търсим ненаписан разказ, роден в борхесовата реалност на мислите, по-силни от създателите си; и ще чакаме последния изгрев на непознато място с непознати същества, но краят е край под всяко небе. Ще намерим приказна библиотека, съдържаща спомена за човечеството такова, каквото си мечтаем някога да бъде отново; ще посетим място, което го няма, освен ако нямаме нуждата да е там; и ще си поговорим за това как се консумират приказни герои от извънземен характер, когато попаднат в средновековно село от гладни чумави голтаци.

И ще пътуваме в пространството, за да спечелим време; и ще говорим невъзможности, за да намерим правилното решение на загадка, която ми е трудно да дефинирам, и въобще ще странстваме през разни дименционни тунели на идеите, които някога са ни хрумвали на сън, и дори може би наяве, но явно някой друг е уловил, и пресъздал в истории, които можем да обсъждаме на някое следобедно кафе, промърморвайки – това ми е познато отнякъде. Елегатно изградени разкази, дори и в малките си обеми, успяващи да кажат всичко нужно, и да намекнат още малко зад последната дума, достатъчно, за да се усмихнеш сам на себе си, казвайки си Ето, точно така трябва да е. Чудесен пример за четивна и добра литература, която не пропускайте, ако наистина ви се чете нещо замислящо по онзи градивен начин, каращ ни да усещаме света не просто като малко по-разбираемо място, а всъщност като доста по-интересно такова.

Advertisements

Пътуване на юг

Михал Айваз

158838_b

Наричат такива романи многофасетни, мета-романи, романи – матрьошки, романи-спирали, романи-пъзели, усложнени до невъзможност кутии на Шродингер с повече от две възможности за съществувание. Затова и не много хора се унасят в порива си да се зачетат след първите няколко реда, водещи в една прилично голяма заешка дупка, където те чакат толкова странно свързани събития от реалността, че просто терминът реален съвсем губи своя смисъл откъм рационалност или предвидимост. Това не е нова книга, не е мащабно събитие, не е бестселър. Но е безумно лично пътешествие, включващо всичко без единия личен момент – по-скоро ви очакват моментите на нещо, което условно можем да наречем Легион – защото някои сме съставени от много.

Навлизаме в доволно странна история, включваща театър по философска книга, труп в ложата, още един труп в мрежите някъде по турския бряг, и двама непознати, пиещи узо в крайбрежната красота на Кипър. На сцената се появява купчина книги и четящият ги, който разказва отново за книги, но други, сякаш демонстрира с каква плеяда лица разполага, и въпреки това си слага още някакви други, напълно неочаквани и допълнителни маски, колкото да ни намекне, че се заемаме с твърде напрягащо сетивата ни дело.

В противоречиво повествование научаваме за създателя на философския театър, по съвместителство и вече отдавна изстинал кадавър. Дисектираме душа, стремяща се към всичко красиво и творческо, но обсебена от милиардите възможности за претворяване на всяка искра живот наоколо до степен, че се отказва от всичко в полза на пълната липса на какъвто и да е творчески мотив в битието си и се отдава на спасилата го от безумния шум на толкова упоритите възможности празнота. Докато един ден не успява да се справи с образите, прелитащи под прозорците му, и нашият герой създава книга, в която въпреки опитите му да няма главен герой, се озовава без да иска насред толкова объркана история с безброй лица, че сме просто обречени да го следваме без ариаднева нишка в лабиринт от вероятности, които нищо чудно да се случват и сега.

В измислен град някъде по италианското крайбрежие един преподавател търси изкупление в празнотата, но намира една странна и непълноценно споделена любов. Всъщност, не е една. Но в основата на тази история е как се ражда и развива една масова истерия по привидна фикция като древна раса, населявала преди измислено време, по измислен начин и с измислена етично-морална система малкото градче. Как се създава една илюзия, как се подхранва, докъде се достига в лудостта на масовото желание за смислени корени и връзка със земята. По средата на този абсурдизъм обаче се спъваме в друг – една странна картина в бароков стил и водолаз, вадещ книга, създадена от огъната тел.

И се пренасяме в джунглите на някоя несъществуваща бананова република, с малки тирани, концлагери, местни битки на дребно, силно мистично настроено население, и един изгубен син, от който има един-единствен, напълно погрешно разбран завет под формата на стотици метри огънати в странни думи тел. И влизаме в поредната, но не и последна книга, която ни отнася в алтернативно бъдеще, населено с роботи за забавление и забравили силите си демони, красиви отегчени наследници с безкрайни възможности и тъжни творци, търсещи вдъхновение на странни места. Намесват се ловци на глави, нарко дилъри, мексикански местни величия, картини, бягства, и изгубени спомени. След което се завръщаме назад по спиралата, търсейки отговора на нечий въпрос, който сме изпуснали, докато сме се оглеждали за отдавна изгубената земя под краката ни.

Връщаме се в началото, за да разберем, че книгата на основния не-жив в историята, се е превърнала в нещо далеч по-сложно и от най-фантастичната ни представа за самостоятелен разум. Авторът ѝ до такава степен е искал да вложи в една-единствена творба всички възможности, породени от нея, че от простичката история се раждат музика, картини, комикси, филми, теории, есета и псевдо научни открития, допълващи малката вселена в ръцете ни. Ситуацията излиза извън контрол, отдадеността на нищото, чакащо някак нещо да се случи, неусетно прелива в абсурдното преследване на всичко, минавайки пътища, по които човешки крак дори и на ум е опасно да стъпи дори и за секунда.

Усилията не винаги водят до заветната цел, разочарованието от хвърлените в безумен труд лични жертви, които не винаги се увенчават с лелеяният награден фонд, могат да обсебят не по-зле от който и да е позитивен копнеж съзнанието. Защото хората не получават това, което заслужават, или това, за което са се борили, а само онова, което някой друг реши да им даде, или сами решат да си вземат въпреки всичко, готови да платят поисканата им в последствие цена, каквато и да се окаже тя. За единия миг, или за едната вечност – понякога границите се събират твърде неуместно.

Пътуването на юг е свидетел на смъртта на една човешка вселена, като историята се превръща в почти криминално разследване със въображаеми артефакти като трошици вълшебен прах, отнасящи ни до брега на парче от действителността, където животът добива солидност и смисъл отново, до следващото споделяне и игра на случайността – разтворила се книга, дочута фраза, музикален фрагмент, които отново ни връщат в нескончаемото преследване на есенцията на съзиданието. В многоличностното откриваме съкровеното, в чуждото – своето, в другия – себе си. Проследяваме с пръст плетеницата от събития, довели ни в края на началото на нещо, което много прилича на живот. Къде е юг, освен там, където сърцето ни води, защото то си иска своето, и не признава разстояния, логика или наличието на пулс дори. По-ясен Павич, по-смислен Браун, по-близък като душевност Борхес. Или нещо друго. Айваз.

Интервю с издателство Ерго

Продължаваме серията интервюта с издатели, с едно малко, но много симпатично и особено, съвсем по вкуса ми, издателство, на което обещавам ще обръщам много повече внимание за в бъдеще – а именно:
Ерго