Войната на цветята

Тад Уилямс

voinata

Ако и вие познавате Тад само от онази иначе много хубава, ако беше орязана с поне една трета в логореята си поредица за Спомен, печал и трън, виждайки хич не малкото, крещящо оранжево томче на издателство Ера, ще усетите лек гъдел в ръката да пуснете тухличката и незабавно да се отдалечите от два дена загубено в небитието време за четене. И ще съжалявате. Загледайте се първо в корицата, нищо че е със цвят на тъжна охра, и не ме интересува дали това е оригинала – някои неща трябва да се подобряват, не всичко го разбират идеално братята хамериканци. Ако ви напомня на малко по-разбираема картина на Бош – няма да се далеч от истината. Както казва Нийл Геймън – не се заблуждавайте, световете на книгите са истински. А този малко повече от останалите. И обитателите му хич не ни харесват.

Ако Оберон и Титания са всъщност истински, макар и нещо като мъртви крале на света на вълшебните същества; ако технологиите са постижими с енергийната помощ не на изчерпаеми природни ресурси, ами на… хм, пак изчерпаеми човешки такива; ако управляващите на онова зад воала на днес са изключително прецизни в жестокостта си садисти, в чийто речник думата човещина е символ на доста елементарна профанщина и нагла простотия. Тогава дали бихте искали да останете под странните ванилови небеса на обитание, напомнящо на нашето по всичко лошо, миксирайки индустриална революция, войнствено викторианство и смущаваща готика? Ами ако нямате точно избор, и както си седите мирно и кротко в хола, отнякъде изскочи изключително по-секси и много по-праснат в устата вариант на Менче – Звънче , а по петите ѝ я следва разкапващо се зомби-гул-аморфно чудовище, което поне на пръв поглед много иска да ви направи на мокър клуб-сандвич – сещате се, черва, мозък, черва? Е, 700 страници не са много, за да се опише това приключение.

Главният ни герой Тео Вилмос е талантлив музикант, но горе-долу дотук спират качествата му. Леко е безгръбначен, трудно обичан от отишлото си семейство, напусналата го съпруга и отказалата се от услугите му група. Първите стотина страници едва не ме отказаха с мрънкането и влаченето по корем наоколо на нашия тъжен неудачник, така че скипвайте пасажите, в които усещате леката влага от сополиви сълзи. Но след това ви чака задушаващ въртоп от сложни политически интриги между домовете на цветните лордове – наследници на великите Оберон и Титания, които са нагли, студенокръвни и чудовищни по размера на низостите, на които са способни, като всички благородници по принцип, и като за капак са елфоподобно красиви до невъзможност копеленца. Мда, не върви правилото за вътрешната красота тук въобще.

Обществото на цветния свят е разнообразно тип генетична вакханалия и усложнено не просто като междувидови особености, исторически проблемации, ами и чисто времево-пространствени изкривявания, които правят сега, тук, и евентуално някога доста разтегливи понятия. Горкичкият ни Тео се озовава в средата на амбициите на няколко властни семейства, най-вече поради подозрение, че е вероятно единствения от много години човек, дръзнал по някакви неведоми пътища да се добере до подстъпите на земята на чудесата с неясни намерения. С времето ролята на нещастното ни протагонистче се усложнява даже още извън нормално приемливото за средно садистичен автор, важността му натежава, но запазва своята функция на липсващото парче от пъзела, ако не и на една от главните фигури в него. И горе-долу бива прецакан по стотина начина на всяка страница, но това са му белите кахъри, строго погледнато от финалната гледна точка на мега гъстата ситуационна каша, от която нашето момче  що-годе се измъква сравнително сух и щастлив. Труповете не приятели не се броят.

Приключението в земята на цветята мога да сравня само с една от най-любимите ми и препрочитани стотици пъти поредици – Маджипурските хроники. Макар че тук няма да видим монументални във фантастичността си събития и места, все пак има град, който би спечелил уважението и на Чайна Миевил; гражданска война, дето ще развълнува всеки почитател на сагрегационната борба на цветнокожите, а метрото в тази малко странно определима откъм технически прогрес страна би впечатлила някой и друг почитател на Глуховски. Въобще Войната е доста добро четиво, което филмирано ще бъде умерено приятен блокбъстър, особено като добавите Джони Деп в някоя роля, вероятно на предводител на местните индианци, влизащи в неравностоен, но изцяло еманация на смелостта, бой срещу хибридни дракони, деца на майката Тъма. Да, има и такива моменти, които просто не си сигурен от къде точно са дошли. Но разпиляните кошмари са винаги толкова достоверни, че започваш да се чудиш – ами ако…

 

Advertisements

Диамантен меч, дървен меч

Ник Перумов

ERAI-LNR-0012 ERAI-LNR-0011

Перумов е от онези автори, за които веднъж като им е излязло лошо име, щото видиш ли посегнали на земите толкинистки с алчен поглед и нагла ръчица, после независимо колко добри неща пишат – иноезичната фен база е срещу тях, и поредиците им увисват във въздуха след първата книга, поне преводните такива. За мое огромно съжаление руският ми спря на ниво „медведи гамми“, или както там им казваха на гумените мечета по не толкова злокобните руски телевизии едно време преди Путин – тоест отпреди хиляда години плюс-минус; та не мога да прочета и една страница художествен текст без да се уморя неистово като след опит да се разбереш по човешки със сръбски митничар, запънал се върху проблема дали двадесетте идентични чифта бельо в куфара ми за двудневно пътуване са опит за незаконна търговия, или просто здравословна обсесивна компулсия на тема лична хигиена (за интересуващите се – второто).

А Перумов всъщност е изключително добър автор, от старата приключенска школа, несвенящ се да пречука някой и друг герой, но не с модерната скорост на окапване на главни герои по трима на глава. Изключително трудно е да се опише с думи една истински добра битка с мечове или магия – винаги нещата излизат малко сухичко, по-добре е да се изиграе, нарисува, симулира с някое гениално софтуерче, но да се предаде цялата механика, цветове и напрежение само в няколко изречения си е чисто майсторство. И чичо Ник – вярвате или не – е истински майстор точно в тия тънкости на писаното слово, а Теллалов е свършил не по-малката майстория да го преведе по такъв начин, че да не се усетя и за секунда, че чета преводен текст – което си е чистата атестация за наистина добрия преводач.

Сюжетът е хем оригинален, хем достоен да се нарече класически, епичен и приключенски едновременно, събиращ съдбата на целия свят в действията на шепа странни образи, чиито действия не можете да предвидите, не можете да се опрете на някоя позната митология или очаквания, и въобще оглеждането на всички страни в многофасетния расов конфликт на мечовете ще ви остави с по-скоро смесени чувства дали гледате през очите на добрите, или защитавате насилниците на една разрушена природна хегемония.

Историята може и да ви е позната – в света на джуджетата, елфите, орките и туата де данан – наречени тук горските дану, се наместват хората – странници отвъд познатите земи, които с цената на живота – собствения си и този на всички свои братя, сестри, родители, приятели и прочие, и обхванати от отчаянието на онзи, загубил практически всичко, смазват съпротивата на не-хората – физическа, емоционална и етична, с яростта на подивели варвари. Както винаги хомо грубиянисът успява да надделее в битката с и без това разединените нечовешки твари, и поставя началото на моно-човешкото царуване и магьосническите гилдии. Само че в този свят магията има твърде много източници и практикуващи, и прекомерна бройка древни богове клечат из храстите, жадни за отмъщение заради избитите им разнорасови деца, така че за хората проблемите никога не свършват. А два меча – дървено-родния на дану, и диамантено-открития на джуджетата – могат да изравнят везните и разрешат конфликта за първото място на стълбичката на хранителната верига на всемогъщите хищници.

И се започва една странна надпревара с времето, с козокраките братовчеди на вогонските строители на междуизмерни магистрали, и с тъпотата човешка, и гордостта повсеместна. Всеки е срещу всеки, кръв и черва летят във въздуха, изскубнати я с магия, я с доброто старо желязо, и накрая пак оставаме със зяпнала уста заради изключително смазващия финал, оставящ ни да се оглеждаме като глухи зайци в шумка, питащи се това точно откъде – накъде дойде, и най-вече – ще се върне ли.

Книгите са напълно годни за четене самостоятелно, но оставят една особена дразнеща буболечка, караща те да искаш да разбереш още, и още за този повече от откачен свят, както обикновено ми се случва като чета нещо руско. Винаги има много недоизказано, и прекомерно хвърлено във въздуха като заря пред аборигени. Или просто братушките си падат по мега-супер-гранд та-дааааам финалите, като единствени възможни да откъснат нечий мозък от водков ступор. Така да ми харесват не-англоговорящите фентъзита, че направо е плашещо колко езика трябва да науча за краткия си живот. Или да се моля някой толкоз луд фен като мен, но с повечко възможности, да ги издаде на български. Може би все пак за второто има повечко желаещи, а, нали… някой, там… ей?