Нощният цирк

Ерин Моргънстърн

Една бурна нощ насред нищото се появяват странни циркови палатки. Е, все още никой не знае, че са циркови, защото са обагрени в странен монохром, така неподходящ за място на веселие и безгрижен смях. Скоро става ясно, че това не е истински цирк с все уморените клоуни, полумъртвите животни и алкохолизираните акробати, дето наистина си поставят живота на карта за няколко цента. Това е арена на магьосници, вкопчени в един дуел на живот и смърт от съвсем малки, без дори да осъзнават силата си или наличието на всемогъщ противник, насъсквани от древни същества, надживели ограниченията на живота, етиката и дори човешкото. Обаче сякаш без да иска, тази планирана да бъде повече от кървава и съвсем по всички правила епична битка на хаоса, се превръща в една от най-романтичните любовни истории, способни да прекосят границите на пространството, времето и плътта. Но не без болка.

Пред очите ви започва увертюра на безумно красив танц, всяка омайна стъпка от който, създава нова палатка от цирка, пълна със сънища и мечти. Зад живия декор се крият и истински хора, но къде свършва границата на омагьосаното и започват териториите на реалността, е трудно да се определи дори и от участниците в представлението, камо ли от зрителите на вселенската игра на фантазии. Дали кукловодите са паднали ангели, малки богове или демони от древността, отегчени от хилядолетията безсмъртие – сивата безмислост и прозрачното обвинение не са по-силни от собствените си създания, особено когато се намеси вечно неконтролируемият фактор любов. Защото сърцето си иска своето, независимо дали на масата са поставени вярност, могъщество, обещание или дълг, и животът на богоравните понякога твърде напомня в тегобите си на нас, обикновените мъгъли на действителността.

Сюжетът се развива бавно, постепенно се разкрива като магическа музикална кутия, завъртаща шеметно своите приказни фигурки по скрита траектория, заложена от някой божествено надарен часовникар. Не всичко е ясно, но не е системно объркващо; езикът няма за цел да смути читателя, а да го омагьоса в своя въртоп от думи в сегашно време, каращо те да виждаш, чуваш, усещаш наравно с героите. Цветове се завихрят, текстури променят своя вид, реалността се изкривява в прелестните форми на невъзможността, а повече от една любов се ражда и умира на фона на една жива картина от магия и чиста есенция съществувание.

Ако си търсите едно завладяващо книжно преживяване, което ви предизвиква хем да го четете бавно и внимателно, като отпиване от странен еликсир на вкуса и топлите усещания на уюта, хем да не можете да затворите очи, без да узнаете кой ще спечели битката на сили, извън всякакво измерение в разбираеми стойности, то Нощният цирк е една оживяла симфония от емоции, прелестен гоблен от идеи и хванати случайно във въздуха пеперудени вълшебства, който просто ще намери местенце във вашите сърца, там някъде между историята за Пепеляшка и първият момент, в който сте повярвали в невероятното. Защото за магията на думите винаги  ъгълче в душата се запазва.

Advertisements

Джеймс и гигантската праскова

Роалд Дал

За мен винаги Роалд Дал е бил малко твърде особен писател, че да бъде с лека ръка наречен детски или любим на толкова много поколения, както обичат да се изразяват масово разбираемо, но поразително неточно, по разни предавания, сайтове и каквато там друга масова медия, запазила сантиментър място за култура, си изберете. Смъртта твърде леко стъпва из писанията Далови, и с някак твърде ведра усмивка отнема с голямата коса както лошите на финала, така и добрите, обичайно съвсем в началото. Първи падат принципно родителите, защото явно интересни детски образи могат да са само сираците, и то по възможност кръглите, попаднали при крайно зли роднини или съвсем непознати хора, и познали висини във страданието, за да си заслужат трошиците магически прах в живота си. Което си е малко спорна сделка.

И тук правилото за бум-бам-няма тати-няма мама влиза в сила, и милото хлапе Джеймс става пожизнен роб на двете си лели, гротескно съвпадащи почти по всяка описателна точка с поизгнила хелоунска тиква и поразмъкната сламена метла. И те са зли, о, колко са зли, и понякога си пеят. Или поне римуват. Въобще в тази книжка пеенето е на по-голяма почит дори от хобитската епопея. Отнякъде обаче се появява странен непознат с дъх на полузабравен в хладилника труп, и предлага малки живи магически хапченца, ама този път без ясна цветова категоризация и без врещене в лицето „Ти си избрания“. Не, тук няма да спасяваме света, а само едно малко тъжно момченце. И спасителката, ама не в ръжта, ще е една гигантска праскова, която ще го оттърве от всички излишни роднини, и ще го събере с приятели, които са пълноценни вредители, гадове и практически гигантски насекоми, от мисълта за които всяко нормално дете ще се напикава с десетилетия.

Но нашето малко страдалче Джеймс е готово да приеме всяка подадена ръка…лапа…хитинов крайник…каквото там имат калинките, и така се почва одисея в морето, в небето, до насред широко скроения Ню Йорк, където и огромен плод, от който тече непозната лепкава субстанция, ще има своя шанс за американска мечта. Включително и дебелишките паразитни форми на живот, очевидна рода на Спайдърмен, Антмен, Роучмен и всякакъв Насекомомен, живеещи из него, също получават своя шанс за добър брак, хубава работа и къща в предградията. Ако питате къде е смисъла – няма такъв. Има песни. И е някак забавно, дори като пропускаш всичко в мерена реч. След Вещиците дори една гигантска праскова за масово унищожение не може да ме впечатли, и толкова.