Еманципирана магия

Тери Пратчет

3031_max

Първият ми сблъсък с Пратчет, така лишаващ ме от заразната вълна на пратчетовски хилеж, пратчетовско насълзяване на очите от хилеж, и пратчетовско търкаляне по земята от хилеж за много, много години, бе точно с историята на малката Еск и баба Вихронрав, пунтиращи по леко агресивен, но някак приятен начин великолепието на Землеморията и първите идеи за магически университети, летящи жезли – метли, и съзряващи в маг – светлина пъпчиви дребосъци, озарени някак от есенцията на живота, вселената и всичко останало. Вече мога да оценя огромния хумор и топлота на автор, обожаващ своите герои, при който дори лъвкрафтовските чудовища се разпадат с удар по пищялките от деветгодишно момиченце, а световете са играчките в ума на математиците с агресивно акне и неизличима астма.

Това е книгата в която се и ражда така да се каже баба Вихронрав, непреведена като такава във версията , която четох, но е ясно че няма какво друго да е Уедъруекс – изключителната еманация на свръхактивните баби – еманципантки, знаещи малко, но винаги най-важното, разбиращи живота едностранно, ни разбира се от правилната страна, и винаги правещи добро, независимо от начина по който твърдят , че го постигат. Историята се завърта около малката Еск, случайно надарена с магия щото е осмия син  … ъъъъ, дъщеря на осмия син на май друг осми син, което във всички фентъзи реалмии си е гаранция за магьосничество. Ама по нейното време единственото място, където могат да oвладеят магиите, си е като строг джентълменски клуб, в който дамите перат, готвят или забавляват за малко, но не са и равни въпреки качествата си, така че малката маговещица има сериозен проблем, който трябва да разреши преди да е унищожила света по невнимание. А този си проблем същата споделя и с един дребен пъпчивец, който между синуса и косинуса някак си научава уравнението на сътворението. Което носи само още много, много, много проблеми, естествено.

Великолепен хумор, чудесна история, активно действие, пиперливи намеци и уникални смешки и подмятания – Пратчет ще, не можеш да го откажеш, веднъж опитал. Пристрастяващо. Силно препоръчвам да се следва линията на книгите в Читанката, която мисля съвпада с датите на издаване, а не различните карти за „правилно“ четене на пратчетовския свят – магията му е във великолепното разнообразие, което никога не доскучава, идва винаги на правилните дози и дава поредното миниатюрно парченце познание, което увеличава многократно удоволствието от следващото заглавие, ако и отделните книжки да не споделят точно в момента общи герои или не продължават някоя и друга позабравена нишка на развитие, оставена естествено абсолютно нарочно невинно висяща нейде. Да четеш Пратчет по умния начин , е като да разбереш смисъла на щастието или поне на усмивката, което желая силно на себе си и на всички останали фенове. И хайде надолу в заешката дупка, макар че с Дядо Тери никога не знаеш какво точно ще те чака там долу , но със сигурност ще е по-забавно от всичко познато досега.

Advertisements