Черно мляко

Елиф Шафак

cherno-mliako

Не мога да определя по колко много паралела тази книга би трябвало да ме отврати до степен да я отмествам от пътя си с голяма дървена пръчка – работите по теми като майчинството, Изтока, женската простотия, депресията и биографични оплаквания на очевидно успели хора, ме отчайват от литературата като категория забавление. Но точно тук идва и основната причина въобще да имам Шафак в библиотеката си, без да считам , че съм се върнала към тъмните векове от четящата ми история, в която крия прилежно Букай, Коелю и Среднощни любовни романи. Черно мляко е изповед на една писателка, феминистка, интелигент, ако и да е все пак стандартна кифла, била и интровертна такава, имаща невероятния шанс да работи това, което обича, и все пак да гледа алчно другия бряг на женския свят, осеян с пелени, безсънни нощи и нов смисъл за живот. Разпъването между двата свята на работата , която обичаш и децата, които се предполага, че ще обичаш повече от себе си, е достатъчно стара тема за всяка жена с повече от една амбиция, невключваща силикон, албум в Пайнера и сандалки от мола. За мен е по-скоро потенциално интересна, като история споделена от екземпляр принадлежащ на подобен на моя психо-биологичен вид, а не някакво откровение свише за търсещите пътя на кръстопътя на изборите.

Главната героиня на Шафак, самата тя , е от типа на не-самите, придаващи форми, история и власт на личните си гласове, наречени малки Палечки, в действителност тълпа откровено дразнещи патки, себични и вторачили се в една точка на битието, било то кариера на всяка цена, идеален дом, свръх сексуалност, абсолютен феминизъм, тотално душевно спокойствие или творчество до смърт.  Смея да кажа, че собствените ми вътрешни разноликости са далеч по-приятно уравновесени и симпатични феи, доста по-обичащи себе си и мен от тези на турската писателка, за която се мъча да пиша що годе-положително, въпреки напиращата ксенофобска киселина откъм тесногръдата ми част. Изтокът за мен е потискаща територия, място на осакатени умове, подчинени на остарели морални и етични форми, дърпащи съзнанието и развитието с мощен замах назад, винаги и само много назад. Атавистичният страх от онази неясна заплаха от милиони безмозъчни миниъни , лесно контролируеми заради липсата си на способност за мечти и бунт извън дребното недоволство на глада, промити съзнания и насилствено задържан интелект на подходящо ниво, ме обхваща трепетливо при всеки турски сериал, съдържащ разплути тетки, които слухтят по вратите и клюкарстват за младите, казвайки, че еди- какво си не бива така и още по-лошото – „какво ще кажат хорат“а, или чудовищното – „ще се посрамим“.

Културата на дребния срам е най-плашещото ме нещо на света, наред с по-стандартните ми ужасии като зомбита и неясни звуци в тъмна нощ, характерни за обичайните почитатели на фантастичния жанр. Елиф се измъква донякъде от оковите на собствената си кръв, и може би успява в борбата със себе си и депресията, което си е люта битка, аз ли не знам, като се радвам, че хормоналните увреждания не са я засегнали и покрай личните си сюрреалистични драми, вкарва и истински ценното в Черно мляко – десетки примери и истории от живота на непознати и безкрайно познати ми авторки и техните лични войни със света, възпитанието, ограниченията на средата и неограничеността на умовете си. Урсула ле Гуин, Айн Ранд, Зелда Фицджералд, София Толстоя, Анаис Нин, сестрите Бронте, Джейн Остин, Жорж Санд, Джордж Елиът, Дж К Роулинг – само част от тълпата творци на книжни деца, някои престрашили се да опитат и създаването на човешки такива, еднакво провалили се и успели някак в задачата на произволен принцип, други тотално отказали се и счели за достатъчно поколение това на собствените им книги. Разбити семейства, драми, скандали, самотни смърти – творческата искра създава доста тъжни богини, неспособни да се справят с реалностите, които не са създали сами. Шафак говори с гласовете на десетки създателки на вселени , прелистващи огорчено страниците на живота си изпълнен с посредствеността, от която са бягали чрез всеки създадени изпод пръстите им ред. Споделена диагноза на смисления живот, изпълнен с пост мортем съжаления. Сълзите са между редовете.