Черният град

Борис Акунин

174438_b

Убиха Фандорин! Ераст е мъртъв! По-красивият руски Холмс си го отнася в главата от приятел насред грозната действителност на полу-азиатски Баку!

А, не, чакайте, не е възможно. Акунин пише цял цикъл от книги за наследниците Фандорини, които ако не са от него – то кой претендира за бащинство на бъдещите гениални следователи на матушка Русия? Но все пак всички сме чували и за паралелни вселени, и за неверни жени и психосоматична прилика на копелдачетата с техните официални бащици. Пък и казал ли е някой коя е истинската майка на децата Фандорини…

Знам, объркано е писанието ми, но разберете – убиха Фандорин, миличкия ми Ераст. Почти затриха и Маса, и всичко отиде толкова бързо по дяволите за две страници време, а тъкмо щяхме да предотвратим първата световна. Ах, ако можеше, беше, щеше… Последният роман за принца на разследващите приключения, детективът – джентълмен Ераст Фандорин е едно гениално сбогуване с руския Джеймс Бонд. И е невъзможно за възприемане. Вярно, все някога щеше да стане, нормално е, очаквано, все пак опасностите са нещо ежедневно за синеокия рис на криминалистиката. Но, пак някак боли, сякаш ти разказват за кончината на приятел, когото не виждаш много често, но всяка среща е била свързана с поредната нощ на дълги истории и приказки за далечни земи, красиви жени и немислими престъпления, които в името на човечеството настояват да бъдат разкрити. И изведнъж – гръмнаха Фандорин в красивата мутра. Е, как да не се изплачеш сърцето.

Великолепен приключенски роман, с много свежо чувство за хумор, екзотика и напрежение, което не може да се сравнява по смисленост с който и да лесносмилаем хамерикански трилър от масовкатa, дето сега ще се продават като топли банички покрай мързеловото въртене на грил по родните и неродните плажове околовръст. Героите са ти като лични приятели, които разказват на по чаша огнена водка поредното безумие случило се на руския вариант на Слънчака от началото на миналия век. Трупове валят, беззаконието е естествен начин на живот и въобще тук известният късмет Фандорински има много повече работа от обикновено. Има и драма, и предателства (ах,какви!), и сълзи, и кършене на ръце, и любов, и отчаяние пред неумолимия ход на световните събития, които толкова непростимо леко отиват в посока на масова сеч.

А всичко можеше да се реши толкова лесно с няколко топли думи от белокосия чаровник с видима възраст наполовина на истинската му, постигната със съвършен баланс между външен и вътрешен свят. Ех, ех, глупави болшевики, маншевики и анархисти, ако знаехте само под какво буре барут си завирате малките шашки динамит. А дали наследниците ви са научили, или ни чакат поредните безумия с източен адрес? Ще ми се да не го видя в моя жизнен път. И, моля ви – съживете ми Фандорин, без него светът е твърде много сив.

Целият свят е театър

Борис Акунин

161268_b

Фандорин – прекрасният, хладнокръвният, умът – машина с чувства – практически несъществуващи – е влюбен! И то на достопочтената възраст от 55, и то в актриса, която може да му е дъщеря. Скандал, невъзможно, абсурд! Все едно да видиш Холмс с айсберг във вените да тича след невръстно девойче – просто такива неща не се допускат от литературните им бащици, щото имидж и прочие. Но руснаците си вършат работата по малко по-различен начин, и затова заничателният ни Фандорин е обречен да точи лиги и да дави малките си сиви клетчици в нездравословно упойващи дози допаминово щастие. Повтарям – скандал, невъзможно, абсурд!

Като се поуспокои човек малко след идея толкова безумна, като да речем сър Елтън Джон да се вземе с Кралица Елизабет, идва и истински страшната част на историята – трупове се изливат зад затворени врати, в хотелски стаи, гримьорни и ресторанти, натровени, обезобразени, нарязани по най-бандитски начин. А Ераст се черви смутено в ъгъла, докато ревнува от своя японски побратим, защото същият може да докосва по стечение на обстоятелствата неговата позакъсняла любима. Руснаците отново ни учат как всъщност се организира една стройна престъпна групичка, как се вадят пари от новите технологии и страстта към мелодраматични забавления на масите, но и как се обича главозамаяно и на ръба на разума. Който е гледал Сибирският бръснар – знае какво е това руснак от началото на миналия век да обича, и да слага в малкото си джобче по измерение на страстите всичките префърцунени франчоля и препотени италианци, дето се броят за господари на любовните работи. Ами, не са.

Трогателно, и някак неудобно воайорско на моменти идва да четем за сърцето на Фандорин, където ледовете отстъпват на тропическата буря на закъснелите страсти по руски, които дори азиатското образование в сдържано страдание не могат да облекчат. Една екзотична пиеса служи вместо обяснение в любов, но за по-малко новата прима на руския театър няма и да обърне внимание на белокосия, но все пак ужасно младолик чаровник, отлично познаващ неща като болка, нещастие и самота, но имащ толкова малко представа от споделеност, нужда от другия и мечта за утрешния днес с някого освен със себе си. А всъщност единственият му проблем е, че не може да повярва във възможността да бъде истински щастлив, ех. Кървавата криминална история здраво хваща в обятията си мелодраматичния романс, и обърква, и успокоява, и развълнува по онзи начин, който могат да предизвикат наистина големите любовни истории. Не съм сигурна дали такъв Фандорин ми харесва, но да го отдадем на есента в живота му, където всеки слънчев лъч струва повече от дните горчиво изпепеляване на младото лято. Пък и му е позволена малка почивка преди отново да подеме войната срещу световната несправедливост. Така де, дори и Бонд си почива понякога.