Загадката на Мари Роже

Едгар Алън По

По не е само тъмна поезия на лунна светлина, гарвани, осмиващи живота, и тъга по загубените и нивга непритежавани любими. Ако очаквате обичайните пълчища отмъстителни черни котки, щракащи челюсти на железни вдовици и махала от нищото, спускащи се в тъмнината – ето ви нещо различно, което можете да четете, дори да не се идентифицирате, освен може би понякога в банята, като душевен гот, от онези с дебелата черна линия на клепачите и бретона в очите. Криминални разкази, повече Дойл, отколкото По, детайлни, анализиращи до степен на дребнавост, логични до непоносимост, сравнима само с теоретизиране на физични закони от Шелдън Купър в ранна утрин след добър запой. Но все пак са и мрачни, жестоки истории, човеконенавистни, човекообидни, човекоомразни. По.

Загадката на Мари Роже е малка компилация от три истории, които ще се харесат на онези читатели, които обичат реалистичните обяснения на видимо необясними ситуации. Едно огромно съкровище, за което единствената улика е малко бръмбарче и парче полу разложена хартия, ще се намери чрез сложна система от декриптиране и дедукция, на която не един и двама вълшебници на паролите ще повдигнат учудено вежди, че човешкият мозък може да мисли далеч по-ефективно от която и да е машина. Труп в комина и друг с почти отделена глава на кротки женици ще отведе един несъзнателно гениален в проследяването на причинно-следствени връзки нарочен за детектив човечец до намирането на странен отговор за източника на невиждано по размерите на жестокостта си убийство. А само лек оглед на трупа на красавицата на квартала, поругана, разложена и измъчвана до смърт, ще доведе до разкритието на цяла престъпна схема от бандити, като наизлезли от някоя от специалните книжки на Сад, които поради липса на хартия и мастило е изписвал с личните си вегански продукти по стените на килията си.

Може би По ще ви се види малко сух в разсъжденията си по време на привидно безкрайните си анализи, направени сякаш от разумна машина, а не от грешащ принципно емоционален индивид от страстен френски произход. Може би пък ще решите, че ненужно брутална е смъртта, макар че какво значение има какъв е характера на края, щом е за последно. По е различен, суров, безкомпромисен, и задоволяващ най-тъмните дебри на човешкото, където са се скрили клетките на първите прадеди, при които правилото е било общо взето изяж или бъди изяден. С малко размисъл от страна на студената гениалност виновните ще бъдат намерени. Ще ми се понякога да не виждахме лицата на убийците, да си мислим, че не са хора, никакъв вид нормални, ходещи, говорещи, имали детство човеци. А тези, които ги намират дали не са и те един вид други чудовища… По ще ви накара да се позамислите.

 

Advertisements

Артър Гордън Пим

Едгар Алън По

61

Единственият завършен роман на мрачния гений от мрака с гарван на рамото се оказва достоен за напомняща на детска поредица от вечни приключенски романи в България. Бих казала много странно решение. По-скоро бих поставила текста в графа уиърд класик хорър, отколкото в почти детско приключение. Не бих препоръчала с леко сърце история , поднасяща толкова хладно дистанцирано канибализъм, разложение, масово унищожение , болести и лудост, в комбинация с почти поетичната меланхоличност на оцеляващия на всяка цена, безличен, прокълнат от живота господин Пим, и суховатата му словоохотливост на досадни морски теми, превръщаща пътешествието из непознатото в безкрайно скучен наръчник по мореплаване и морска флора и фауна. Напълно отговарящо на отварящата завръзка в историята, намекваща за колаборация между неособено достоверен, но безусловен поетичен гений , и изтерзан и полудял от пътешествия в ледената морска пустош скромен пътешественик, на който по никакъв начин не можеш да съчувстваш или въобще да почувстваш дори като малко близък до естествената си натура.

Образован, отегчен младеж, се впуска в луди безразсъдни пътешествия по морските вълни, и усеща всички ужасии на водните пътешествия – от бунт до чудовища през човекоядци-туземци и нещо безкрайно необяснимо на края. До колкото знам самия Жул Верн е написал нещо като трибют-продължение на историята, започваща от необяснимия финал, и завързваща някои разплетени и неясни факти от романа на По, като къде отива кучето Тигър и дали въобще го е имало някога, или всичко е било кошмар на един дехидратиран и преял с човешко месце организъм. По си е По, не разочарова никога, само учудва и смущава, и то не малко. Има ли възраст най-подходяща за такива текстове? Не, просто настроение – мизантропично, социопатично и отегчено от сивото. В тъмната гама удоволствието е най-силно.

Класически разкази на ужаса

Въщност нито Едгар Алън По, нито Артър Конан Дойл, нито който и да е друг с три именца успя да ми създаде онова всепроникващо чувство на ужас, запазена марка на Лъвкрафт. Въпреки това си има класически истории, които е добре да прочетеш. Дори и само , за да знаеш откъде са тръгнали стотиците производители на трилъри, съспенси, ужаси, екшъни и прочие. По-скоро да в името на класиката и доброто образование.