Дядо Прас

Тери Пратчет

Пратчет се чете в тежки моменти – когато си болен, когато си тъжен, когато си загубил любим човек, и най-вече – когато си загубил усмивката си. Животът е гадно място, признавам, особено без едничкия ни Пратчет, затова книгите му трябва да се приемат според мен за истинския нов завет на непопулярната анти-религия на щастието. Макар че, един от най-любимите ми преподаватели в университета беше на мнение, че това неща като щастието, тъгата, любовта са си чист хормонален дисбаланс, и ако ги изпитваме, значи не пием правилните хапчета. Е, човекът ни водеше лекции в 7 сутринта, а който е бил в Студентски град знае, че в този час се изсипваш от дискотеката, изумен от свръх способностите на черния си дроб, или се подготвяш за поредния walk of shame от непознато място, но никога, никога не ходиш на лекции. Освен на тези, защото просто си записвахме лафчетата и после се правихме на тогавашния вариант на умни хипстъри. Защото добрият ироничен край е винаги най-добрия край. А най е добре да четеш зимна псевдо-коледна история в горещ ден – усещането за празник е най-силно, когато той липсва. Е, ще го разберете.

Дядо Прас, или тази конкретна година в света на диска дядо Смърт, ще ви донесат каквото сте пожелали, ама наистина пожелали. Но само, ако вярвате в него, защото – знаете – вярата създава боговете, а не обратното. Около Света на диска витаят обаче и външни същества, някои от които с подчертано чиновнически характер, искащи ред и справедливост… и всъщност всички да сме кротки сиви камъни, които помръдват веднъж на милион години. Най-дразнещият логиката елемент във всяко едно измерение се оказва дебелакът с червен костюм и торба с подаръци, който ни посещава веднъж в края на всяка година. Затова какво остава, освен да се наеме един изключително професионален и повреден убиец, с никакви детски спомени, който да подготви изключително сложното отстраняване на дядо Прас от неговата позиция на безусловен разносител на щастие на малките вярващи душички по цял свят. Само че срещу невероятния садист господин Тийтайм се изправя унуката смъртова Сюзън, а този сблъсък е повече от предрешен. Защо още не са си избродирали напомнящи кърпички с надпис „Не се заяждайте с родата на Смърт“, не знам, поне Диблър сам си прерязвам гърлото щеше да е развил доста успешен, и постоянен бизнес, ако не друго.

Та, Пратчет ни въвлича в една почти коледна история, като намесва феята на зъбчетата, таласъмите под леглото, детските страхове, и най-коравата майка на престъпници на света, пред която просто автоматично ще паднете на колянце, и ще наведете глава, изпълнени с омерзение, че съществувате по начин, който не я радва. И, разбира се, магьосниците – хухавели ще се намесят на едро, ще се заиграят с единствения не-вероятен модел на компютър в света си, ще поумуват на тема вяра, и ще се изкъпят там, където никой не трябва да влиза. Което може само да отприщи въображението ви относно щетите, които ще се нанесат на и без това меко казано нестабилния свят, зависещ от няколко слона и една костенурчица.

Една легенда получава своята история и основание, но и смисъл, извратил се по най-хубав начин в нещо носещо радост на алчните детски душици. Смърт се появява в много от сцените, и изкарва най-веселяшкото гробовно ХоХоХо, за което можете да си и помислите и в най-забавните си кошмари-видения. А колкото повече има участие на Смърт, толкова е по-страхотно цялото Пратчет изживяване, което от която и да е гледна точка да го погледнете, е най-върховното читателско удоволствие, което може да си доставите. Забравете успокоителни, болкоуспокояващи, и дори шоколад – Пратчет има всичко за възкресяването на усмивката ви. Изпитано към двадесет пъти, гаранция хелсовска.

Advertisements