Титаник – звездният кораб

Дъглас Адамс, Тери Джоунс

2427_200

Ако някой себеуважаващ се читател на фентъзи и фантастика все още не се е запознал с магна опуса на Дъглас Адамс за Пътеводителя на всичките поизгубени галактически стопаджии – веднага да метнете една пухкава хавлия на рамо и да тичате през глава да си поправяте почти непростимата грешка. За всички останали – помните ли великолепния меланхолично – суициден мърморко с роботско сърце Марвин? Сега си представете цял гигантофилски кораб натоварен до пръсване само с вариации на Марвиновци, кой от кой с по-лош характер, сякаш подбирани сред най-големите нелюбезни бюрократични мрънкала в галактиката по извънредно детайлен междувселенски каталог. Да, точно толкова добро е. Въпреки , че Адамс тук е само инспиратор на събитията и вдъхновител на откачения Тери Джоунс, аз лично не можах да намеря каквато и да било стилистична разлика от обичайните му дъгласовски приключения на ръба на дивия крясък, останал нечут в среда на абсурдно пропусклив вакуум.

Казват, че Джоунс е писал книжката напълно гол, и някак си съм склонна да му вярвам – толкова леко и безсрамно написано е, с щипещо английско, и все пак напълно първосигнално разбираемо чувство за хумор, а сцените се редят като в наистина добре обмислен до последна сцена скеч на Монти Пайтън ( за тези , които не знаят – това е група актьори, несвенящи да се подиграят със съмнителна доброжелателност на всичко свято, забранено за коментар или просто табу, и направили едни от най-смущаващите филми на едно чисто етично и политически некоректно ниво, които изключително срамотно те карат да се кискаш в шепа и да гледаш с широко отворени очи сякаш невероятно впечатляваща катастрофа, която не можеш да изповядаш в неделя на който трябва) .

Имаме една извънземна цивилизация, намираща се в далеч по-централно място от нас във вселенски мащаб ( за справка – ние сме някъде къмто подмишницата на космоса ) , разрешила проблемите си с трафика преди да премине към ниво на разумно общество и измислила имитиращи оръжия, които запълват желанието на хуманоидните индивиди откъм локви кръв и откъснати крайници, но всъщност не причиняващи почти никакви други щети. Сред тях, разбира се, се натрисат една групичка безскрупулни земляни, които освен да пищят , тичат в кръг и пребиват откачените роботи с всичко под ръка, се хързулват из тъмни дупки, свалят умни бомби и се онождат с инопланетяните съвсем неморално. И откриват колко близки са бюрократичните системи и дребните мошеничества във всеки един ъгъл на мирозданието, а откъм материал се пести по майсторски нагло и в най-мащабния проект на всички времена. Въобще забавлението на моята книга 200 за тази година е гарантирано и за най-кривите читатели, чиято негласна кралица съм аз, естествено 🙂

Advertisements

Пътеводител на галактическия стопаджия

Дъглас Адамс

Книга, която  промени разбиранията ми за начина, по който трябва да се пише. Пътеводител за начина, по който трябва да се мисли. Творчески. И без задръжките на здравия разум.
Хуморът и концепциите на ръба на абсурдността ме впечатлиха до буквална степен на творческо безумие и ме направиха невероятно отдаден фен с неприкрито обожание към Адамс.
Което по-късно ме накара да мразя и едноименния филм, в който единственото интересно нещо беше Марвин, и то само заради невероятно отегчения секси глас на Алън Рикман.
Иска ми се да имах и аз толкова идеи, които да останат така живи и новаторски, дори след 5-тата част.
Да можеше Адамс да поживее малко повече, за да я завърши…
И все пак остави след себе си още много великолепни творения – Дългият следобеден чай на душата, Дърк Джентли, Сьомгата на съмнението. Изрази идеи за поне няколко живота напред и поне няколко таланта повече, отколкото е полезно за едно човешко същество.
Великото на тази книга е нейната неподражаемост.  Доказано е милиарди пъти чрез безбройните бездарни опити на стотици почитатели, имитатори или просто така наречените wanna-be писатели, търсещи бързата слава и така сладкото логическо сравнение с техните идоли. Но те не знаят една много проста истина.
Величието идва от стила, защото стилът ражда класици, а идеите раждат бестселъри. При  Адамс и  пътеводителя  имаме и двете. Има ли нещо по-велико от това.