Нощно острие

Бранимир Събев

Дойде времето за нова порция тъмни приключения от колекция Дракус, този път с небезизвестния Бранимир Събев, и неговата пета досега книга, с подчертано повишаващо се качество не само на изпълнение, но и на подбор на сюжетите, които не само стържат по границите на съзнанието ни и ужаса, ами ни и отнасят в далечни фантастични измерения, където животът е по-суров от всеки страх, до който можем да се докоснем в личната си реалност.

Ужасът ударно присъства с една кошмарна хелоуинска нощ, в която всеки познат сеещ смърт образ добива своя плът, кости и остри предмети за разкъсване на невинни детски тела. Писъците продължават в компанията на древен гигант, заробващ съзнания и консумиращ тленни останки, за да се върне в света ни, когато слънцето ще се скрие уплашено от настървения глад на един тъмен бог. Опитите ви да избегнете злата съдба ще ви отведат в един кей – проход към океанските реалмии, но не смейте да си изпробвате риболовните способности, защото алчната човешка душа трудно може да задържи човешките органи в неделима цялост, винаги се намира някой демон, който да разглоби пъзела от месо и кръв, щом е разгневен справедливо. Но и след последния си дъх няма да ни оставят намира болката и агонията, те продължават и в отвъдното, където има твърде много телесна чувствителност за нетелесни форми.

И в тленността на живите не е кой знае колко по-добре – навсякъде дебнат кръвожадни машини, злокобни минувачи, гарвани от отвъдното, призраци забравили света и себе си, извънземни подаръци, превръщащи ни в перфектните красиви хищници, и зоопаркове на човешката фантазия, която за секунди се превърща в кошмар със щипка детска невинност. Но в бъдещето може би ще ни е по-добре – вярно, мъничко самотно, без реални хора и реални изживявания, но достатъчно добре симулирано днес, за да повярваш във възможното утре без да съжаляваш за твърде материалното вчера. А по-далеч по времевата линия ни чакат трудни решения и анихилация за по-високи цели, понякога звучащи доста човешки дребнави, но хей, победителите не ги съдят, нали.

Колекция от истории за размисъл, за забавление, за треперене под завивката и среднощно търсене на някой гръб, в който да се опреш, просейки защита или просто надявайки се, че чудовищата ще имат с какво да се занимават, докато тичаш като изоглавен навън, само мъничко отлагайки неизбежния край. За почитателите на мрака, хоръра, фантастиката или просто добрите вълнуващи истории – Нощно острие, което между другото е едноименният разказ за една наистина поетична гор справедливост с кървящ туист на финала, е подарък за обичащите страховитите разкази и неочакваните обрати, потънали в недоброволно дадени човешки течности в терминални количества. Ужасът е жив и сеещ смут, та подгответе се  поне задочно за някой от милиардите възможни краища, съпроводени с писъци, безсилие и много, много страх, които ни очакват в твърде рехавата ни откъм сигурност реалност. Поне да не се изненадаме, ако и да не можем да избегнем демонските нокти в сърцето си, куката в стомаха или тихия звук на откъсваща се от раменете ни глава – все пак ще ни остане малко време за страхотна последна фраза, нали.

 

Заветът на викинга

Георги Връбчев

Странен проект – две мънички книжки, едната на български, другата на английски, свитък първи от многообещаваща епика, носеща елементи на Конан и Викингите, и то в най-добрия смисъл и стилистика на жанра приключенско фентъзи. Размерът уж не предвещава нещо значимо, но открехва вратата към замръзналия свят на очевидно доста потенциално епичния герой Ерик, дава начало на легенда, на авантюра в ледовете на севера, където детството е отказано за всички потомци на истинските герои. Очакват ви едно добро количество битки, измяна, смърт, погребални ритуали насред злонравната природа, сред която се изковават характери и унищожават души, защото на силата кога ѝ е била нужна душевност. Внимание, това е само началото на епос – наречете го разказ, новела, прикуъл – изберете сами какви ще са вашите първи стъпки на едно ново и несъмнено вдъхновяващо пътешествие, което би накарало дори бащицата на героичните фантастики да се чувства горд от завета си.

Сюжетът се изгражда с прецизното темпо на далеч по-голяма история, която признавам аз лично възнамерявам да проследя докъдето стигне. Образите наминават за кратко, изградени с класическата хиперболизация на силата и достойнството, или силата и низостта – защото силата е задължителен елемент за всеки в тази вселена, и ако очаквате достоверните за днешните младежи мрънкотене, съмнения и тръшкане с вечното Защо аз на уста – няма да намерите и помен от подобия. За причините поредицата свитъци да излиза в тази си форма – двуезична и двукнижна, не съм запозната, но самият факт, че е част от изданията на Гаяна, за мен е достатъчна атестация за нещо винаги заслужаващо си четенето, подбрано от най-обещаващите родни автори на фантазмените стилове. Та след като сме отворили врата, ще чакат да се отворят и прозорци, и въобще да нахлуя в легендата за Ерик, където да слушам приказките за неговото въздигане сред геройския пантеон на Валхала, каквото още от сега гарантирам, че ще се случи на коравото хлапе, можещо да вижда между тъканта на реалността. Едно добро начало, което ще следя внимателно, и призовавам читателите с авантюристичен дух да направят същото, защото тук има нещо специално конанистко, а си ме знаете какъв отчаян конан-фен съм.

 

Дълга поляна

Нели Цветкова

Едно от най-красивите фентъзи приключения от роден автор най-сетне намери своето продължение. Още преди години Изворът откри пред мен една различна, но и неочаквано близка вселена на душите, които се прераждат и непрекъснато грешат, опитвайки се да постигнат своя най-съвършен баланс, водещ ги до истинското единение и звездите. Мога да сравня историята само с 2150 ad – философска фантазия, препоръчана ми от един от най-прекрасните, слънчеви и вълнуващи в противоречивостта си хора, с които ме срещна живота, а именно вече покойния Роро Кавалджиев. Като в своя далечен задокеански братовчед, и тук вечната нужда от единение с половинката душа, мотаеща се някъде по света, е централен сюжет. Само че обогатен с условието, че нашето друго аз може не просто да е на различно от нашето място, но и в друго време. Защото уроците на живота са непредвидими, пък и винаги ни намират неподготвени.

В новата история основите на света са подкопани заради две разбити сърца, които вместо да повярват във взаимната си любов, избират да опитат да върнат времето назад в онези моменти, когато са били щастливи със неслучилите се или загубени партньори. Но който живее в миналото, няма бъдеще. Простичко клише, тук придобило своя мистичен блясък, и съборило една велика империя, която като нищо можеше и да е нашата. Да, има го патриотичният мотив, който аз силно недолюбвам във всяка история, но тук се преглъща по-лесно заради красивата идея за настоящия ни живот като част от нещо далеч по-голямо, като отделна мисия, ниво от една значително по-мащабна и красива игра, за която не ни е дадено да знаем, тъй като най-хубавото е в базата на душите, а не в тясното пространство на телата. Илюзия, но толкова примамлива.

Нека ви разкажа малко повече за изворната реалмия. Там някъде, нагоре и встрани, стои финият свят, в който живеят истински важните души. Може би са вид извънземни, може би просто истинските прото-хора, но те са ние, и то по много пъти през цялата човешка цивилизация, а вероятно и някакво време преди нея. Между тях цари и любов, и омраза, и съмнения, и ярост, и тъга. Събират се и се разделят в различни моменти от историята и времето, за да могат да се опознаят по онзи детайлен начин, по който някои хора понякога успяват да опознаят собствените си души за малкото им отредено количество живот. Но, да, един живот рядко стига за две половинки душа да се познаят и обикнат по съвършения начин на идеалното цяло. Затова пред тях е цялото време и пространство, за щастие само на една планета, и само количеството грешни решения и взаимно причинена болка правят красивия финал далечен. Но не и невъзможен, особено за тези, които могат да чакат. Трудно е във всеки свят, така е.

В първата книга от поредицата душите се опознаваха на фона на Византия и Османското робство, тук наред със съвременните моменти, се потопяваме във времената на Велики Болгар и в битието на днешните ни далечни братовчеди татарите, където може би не всеки е забравил корените си. Сюжетните линии се преплитат в екзотичен гоблен от уж случайности, но предопределени от съвсем друга времева клопка, държаща в себе си онези, които не могат да си простят. Но не е никак трудно да се проследят и разберат, веднъж схващайки алгоритъма на душите, и усещайки взаимната им нужда да са близко един до друг. Но да си близо не значи да си щастлив. Изключително деликатната философия на прераждането се промъква между редовете, опитвайки си да ни нашепне да не вредим на себе си и на другите, да не искаме, а да даваме, и простичко да обичаме, без да заробваме. Невероятни съвети, но понякога твърде трудни за следване. Все пак – невероятно пречистващи за четене. Ако някъде има термин фентъзи за душата – това е то, във всеки един смисъл на думата.

 

По крилете на гарвана

 

Кой не е чувал за По, кой не е шептял в мрака Нивга веч, и не се е ослушвал за едно издайническо сърце, туптящо някъде наоколо в ритъм с личната ни вина. Кой не е тръпнал в пътешествието на Артър Гордън Пим, кой не се е оглеждал за Алената смърт, кой не е поглеждал към случайна черна котка с лека нотка на ужас, заради една причина повече от обичайното суеверие. По е тъмния лорд на меланхолията, красивите думи на отчаянието, тихия ужас на меко пристъпващата неизбежна смърт. И не е чудно, че намери своя трибют и на родна почва, където в този малък и изящен сборник са побрани цяла плеяда мрачни звездици не-надежда, като капки кръв от смутено сърце, позволило тъгата да се превърне в негов най-близък приятел.

Списание Дракус ни поднася новата си колекция образци на наистина добра макабрена литература от родните ни магици на словото, някои зловещи, други сурово напипващи най-болезнени душевни нерви, а трети – просто красиви в болката от ненавременната загуба на нечия топлина. Следовници на делото на великия маркиз дьо Сад ще отворят нова вселена на ужаса в историята на А. В. Торът; нездравословното любопитство ще ни отведе в прегръдките на вездесъщия гарван на Александър Цонков; ще даряваме спасение на спящите наяве с Анна Гюрова; ще поемем бремето на отминала цивилизация с Аспарух Илиев; и ще си побъбрим с обитателите на едно красиво гробище при Бранимир Събев.

Изборът между лоялност и любов е направен фатално при Валентин Попов; ще посетим домa на именита смърт, поканени от Денис Метев; един симпатичен и прилежен градинар ще ни посвети в тайните на душевната ботаника с Елена Павлова; и ще пометем всички физични закони с живия кораб на Иван Величков. В тунелите се крият винаги страховете ни, ще ни напомни Коста Сивов; езерните обитатели ще разкажат за древното си минало от историята на Красимира Стоева; една мъртва любима ще ни шепти мислите си от отвъд с Милен Димитров; а изкуството ще придобие съвсем различно измерение, щом намеси се едно отхвърлено сърце, така поне твърди Милен Колев.

Дъхът на съществуванието може би отново ще ни убегне, както ще ви разкаже Мирослав Петров; лауданиумът ще взема своите доброволни жертви при Нели Цветкова; бившите любими ще намерят своето префинено в жестокостта си отмъщение със Сибин Майналовски; прелестта на страстния вихър, докоснал с устни смъртта ще ни завладее със Симеон Трифонов; а твърде много гробове ще чакат своето неосъществимо възмездие при Слави Ганев. За десерт истинските атлантиди ще покажат своите рационални и съвсем остри зъбки при Стефан Георгиев; любовта буквално ще се изсмее в лицето на смъртта насред мрака на Стефан Стефанов; и после пак същата онази любов ще ѝ даде на онази с косата колкото искаш подаръци при Тео Буковски; един комар ще стане виновник за твърде шумен делник при Иван Атанасов, и за финал Явор Цанев ще ни отведе на сюрреалистично пътешествие по средата на бълнуването и реалността, с край, който сами разберете.

Малки перли здрач с тиха мелодия на разбиващи се в лунния блясък сърца на изгубени любими; оживели кошмари, разравящи внимателно бучиците пръст, топло прегърнали останки на нечий бивш носител на живот; приключения отвъд ръба на възможното и срещи точно в сърцето на болезнената със своята неумолима острота реалност. Дали усещате лъч надежда? Не, защото По разтваря себе си за великата господарка на малките часове – онази тиха фея Меланхолия, пръскаща вълшебството на погубената радост и забравения смях върху белия лист на нечия освободена фантазия. Да, няма по-бледа кожа, по-ярки очи и огнени устни от любимата на По, изпиваща живота и душата Меланхолия, дали сте я срещали напоследък, за да разкажете? Някой друг вече го е направил, и ако светлината на деня е все още вашият личен съветник – по-добре прочетете за мрака във другите. За да я познаете следващия път. Или нивга вече.

Сбъдващия мечти

Адриан Лазаровски

sb

Като се замисля май ще се окаже, че огромна част от страховете ми са плод на фантазията на Адриан – да речем няма сила на земята, която може да ме накара да се доближа до езерата в Дружба, и съм винаги повече от изряден пътник в градски транспорт, като нощното возене в него е забранено във всеки един възможен случай, особено ако минава покрай разни паркови местности.

Когато започнах да създавам някакво подобие на блог преди около десетина години (да, наистина много отдавна), Адриан бе един от първите български автори, на които попаднах и с които говорих лично по силата на мейла, и който до такава степен ме накара да си глътна граматиката, уж – непукизма и самочувствието с тъмнината на думите си, че при всеки контакт с него просто треперех като пухкаво зайченце пред заколение дори зад уютното си местенце на компютъра, а самата мисъл, че мога да срещна този господар на мрака на живо ми подкосяваше краката не точно в хубавия смисъл на думата. След години разбрах, че всъщност създателят на най-зловещите вселени и единственият възможен за мен истински преводач на демона-император Лъвкрафт, е бил много читав и симпатичен човек, толкова далеч от злокобните си книжни отрочета, но вече беше късно. Адриан беше заминал твърде далеч. И мога само да се надявам, че там някъде го е чакала достойнa партньорка, с която да се справят с нещата, дебнещи в кървавата трева на другия свят.

Всеки един от разказите му има апокрифния статус на градска легенда. Безумие човешко и чудовищно, слуз, пипала и зъби, и хора – зверове, дали обладани от нечестивото, или от собствените си низки страст, мъст или просто болка. Ярки картини на физическо, душевно и сексуално насилие, липса на спасител в края, мънички трошици надежда, често потъващи в океанските вълни под съпровода на непреводими думи, пеещи химните на най-старите богове. Абсурдно е колко много кръв може да произведе едно тяло, когато бива детайлно разпарчетасано от хитроумни прокрустови ложета или от обикновени нокти на събудило се зло. Потресаващо е колко подробно може да бъде описано насилието, сякаш обмисляно хиляди нощи, за онези, които са ни наранили в най-лошия възможен момент. Въздействащо, разтреперващо и плашещо до мозъка на костите е всичко, излязло под перото му, създавайки призраци в шкафа с безапелационната лекота на едно То отпреди сума ти десетилетия.

Адриан бе и си остава безспорен крал на ужаса сред българските автори, ненадминат завинаги поне в моята лична класация за думосъздатели, които могат да ме накарат да пищя пронизително написвайки дори едно Здравей. Ще пазя спомена за тези писъци така ревниво, като спомена за първата непохватна детска целувка или първият ми изгрев над морската шир след нощ на плажа. Защото понякога и мракът може да живее в обитание на светлина, и падналите ангели имат също крила, а и малко повече характер от възвисилите се. Което някак повече ми допада…

 

Последните българи

Делиян Маринов

cover-web

Това е една доста по-различна книга от обичайно харесваните от мен – няма много приказност, освен един-едничък змей; чудовища не излизат от ада, разкъсвайки невинни щедропазвени девойки по пътя си, и никой не размахва мечове, и не летят глави и вътрешности във весел карантиен дъжд. Тук злото са самите хора, новото време, тоталната липса на емпатия и прогресивното изменение на личността под влияние на все по-трудно контролираната технологична отчужденост. И от редовете на тази малка книжка се изливат тъй пълноводни реки от болка и горчивина, че даже кървавите водопади на Баркър смирено църцорят встрани. Защото хората сме и си оставаме най-големите чудовища в мрака.

Селата са мизансцен за какви ли не извращения и престъпления от глад, алчност или простичка низост. Няма дявол да нашепва в ухото, нито демон, ситнящ по ъглите на затегната пентаграма – злото е вътре в децата, в родителите, в братята и сестрите, в така пазеното за поколенията имане и имущество, за които или на никой не му пука, или им пука на погрешните хора с обичаен мургав цвят на кожата и без всякакви скрупули или възпитана способност за съчувствие. Криминалните хроники на стотици, вероятно хиляди насилени, ограбени и убити остатъци на последните трохи селска чест, без каквато и да е ирония в думите ми, оживяват, или по-скоро – умират по страниците на летописа на едно бездействие, оставило миналото да гние в мъки тихо и кротко, докато настоящето упорито гледа встрани. И горчи, бе хора, горчи… но не променя, истината си е там, и вчера е била, и утре – но желанието ни за промяна просто го няма, и не се появява.

Истории истински, злободневни, жестоки в обикновеността си, ровещи в стари рани, грижливо отлагани отмъщения, нови грехове и пълна безпардонност към чуждите нужди и болка. Всички вземаме без да дадем, и… това е. Да се трогваме отдавна сме се отучили, знаем че пътят е само напред, и плащаме цената за скъпото пътуване със забрава. По пустите улици дреме едно цяло отминало време, преклонило тъжно глава пред новите си събратя, които тепърва ще унищожават материята по правилата единствено на спазената посока – напред, напред, и само напред, без поглед към оставените стъпки в пясъка. Призраците на последните българи чакат в останките от техния жизнен смисъл, и могат само да ни огорчат. Но да ни променят, или събудят, или превърнат в добрите бели хора от приказките – едва ли. Прочетете тези истории и поне признайте, че реалността съществува точно толкова грозна около нас, колкото не може да ви разкаже и най-отвратителната история на ужаса. И сами решете – хората дървета ли сме, или глухарчета…

Приказки между два свята

Георги Панайотов

10413367_1058173880888488_5392307794907389909_n

Може би съм го познавала – учили сме еднаква специалност, в един и същ университет, и горе-долу в един времеви период. Поне сме се разминавали, дори може и да сме си кимнали, или просто срамежливо усмихнали в някой коридор. Но не сме познали, че сме от една порода – от онези, мечтателите в ноарното, фентъзийните бленуващи за неосъществени възможности и философите на неразумното. И е вече толкова късно да опознаеш близката душа, когато същата е отлетяла в онези земи, където мечтите се сбъдват. Но остава един пост мортем подарък, докосване от отвъд, тъкмо навреме да прегърне тръгналите някак своеволно сълзи на съжаление пред невъзможностите.

Приказки между два свята е елегия за живота и смъртта, и сделката, която сключваме с който и да е от боговете на съществуванието. Не можеш да не се замислиш дали нещо в нас не предчувства точния брой на оставащите прашинки в часовника на пратчетовия душесъбирател. Разказите са по-скоро миниатюри, размисли и разговори с нещо отвътре и нещо отвъд, комуникиращи на ниво, осезаемо само в ъгълчетата на самотното подсъзнание.  Меланхолични и замечтано реещи се над повърхността, устремили поглед към висините, дълбините, целия безкрай на живота, след който има само вечност. С лека усмивка и малка горчива бучка в гърлото проследяваме истории за призраци, дяволи, вълшебни места и създания отвъд реалното, извървявайки всяка крачка по пътеката на сбогуването със света натежали и едновременно лекокрило полетели от красотата на съзиданието, намерило своя временен съсъд за сътворяване на смисъл.

И пак се вглеждам в снимката на задната корица, и си задавам онези най-тежки думи, някога измислени на който и да е език – Ами ако само, някак си, можеше да … Подарък за душата е тази малка книжка, парещ мехлем и утешаваща глътка хладен въздух, идващ от сърце, туптящо някъде невъзможно във всемира. Ако само, някак си, можеше да…