Дълга поляна

Нели Цветкова

Едно от най-красивите фентъзи приключения от роден автор най-сетне намери своето продължение. Още преди години Изворът откри пред мен една различна, но и неочаквано близка вселена на душите, които се прераждат и непрекъснато грешат, опитвайки се да постигнат своя най-съвършен баланс, водещ ги до истинското единение и звездите. Мога да сравня историята само с 2150 ad – философска фантазия, препоръчана ми от един от най-прекрасните, слънчеви и вълнуващи в противоречивостта си хора, с които ме срещна живота, а именно вече покойния Роро Кавалджиев. Като в своя далечен задокеански братовчед, и тук вечната нужда от единение с половинката душа, мотаеща се някъде по света, е централен сюжет. Само че обогатен с условието, че нашето друго аз може не просто да е на различно от нашето място, но и в друго време. Защото уроците на живота са непредвидими, пък и винаги ни намират неподготвени.

В новата история основите на света са подкопани заради две разбити сърца, които вместо да повярват във взаимната си любов, избират да опитат да върнат времето назад в онези моменти, когато са били щастливи със неслучилите се или загубени партньори. Но който живее в миналото, няма бъдеще. Простичко клише, тук придобило своя мистичен блясък, и съборило една велика империя, която като нищо можеше и да е нашата. Да, има го патриотичният мотив, който аз силно недолюбвам във всяка история, но тук се преглъща по-лесно заради красивата идея за настоящия ни живот като част от нещо далеч по-голямо, като отделна мисия, ниво от една значително по-мащабна и красива игра, за която не ни е дадено да знаем, тъй като най-хубавото е в базата на душите, а не в тясното пространство на телата. Илюзия, но толкова примамлива.

Нека ви разкажа малко повече за изворната реалмия. Там някъде, нагоре и встрани, стои финият свят, в който живеят истински важните души. Може би са вид извънземни, може би просто истинските прото-хора, но те са ние, и то по много пъти през цялата човешка цивилизация, а вероятно и някакво време преди нея. Между тях цари и любов, и омраза, и съмнения, и ярост, и тъга. Събират се и се разделят в различни моменти от историята и времето, за да могат да се опознаят по онзи детайлен начин, по който някои хора понякога успяват да опознаят собствените си души за малкото им отредено количество живот. Но, да, един живот рядко стига за две половинки душа да се познаят и обикнат по съвършения начин на идеалното цяло. Затова пред тях е цялото време и пространство, за щастие само на една планета, и само количеството грешни решения и взаимно причинена болка правят красивия финал далечен. Но не и невъзможен, особено за тези, които могат да чакат. Трудно е във всеки свят, така е.

В първата книга от поредицата душите се опознаваха на фона на Византия и Османското робство, тук наред със съвременните моменти, се потопяваме във времената на Велики Болгар и в битието на днешните ни далечни братовчеди татарите, където може би не всеки е забравил корените си. Сюжетните линии се преплитат в екзотичен гоблен от уж случайности, но предопределени от съвсем друга времева клопка, държаща в себе си онези, които не могат да си простят. Но не е никак трудно да се проследят и разберат, веднъж схващайки алгоритъма на душите, и усещайки взаимната им нужда да са близко един до друг. Но да си близо не значи да си щастлив. Изключително деликатната философия на прераждането се промъква между редовете, опитвайки си да ни нашепне да не вредим на себе си и на другите, да не искаме, а да даваме, и простичко да обичаме, без да заробваме. Невероятни съвети, но понякога твърде трудни за следване. Все пак – невероятно пречистващи за четене. Ако някъде има термин фентъзи за душата – това е то, във всеки един смисъл на думата.

 

По крилете на гарвана

 

Кой не е чувал за По, кой не е шептял в мрака Нивга веч, и не се е ослушвал за едно издайническо сърце, туптящо някъде наоколо в ритъм с личната ни вина. Кой не е тръпнал в пътешествието на Артър Гордън Пим, кой не се е оглеждал за Алената смърт, кой не е поглеждал към случайна черна котка с лека нотка на ужас, заради една причина повече от обичайното суеверие. По е тъмния лорд на меланхолията, красивите думи на отчаянието, тихия ужас на меко пристъпващата неизбежна смърт. И не е чудно, че намери своя трибют и на родна почва, където в този малък и изящен сборник са побрани цяла плеяда мрачни звездици не-надежда, като капки кръв от смутено сърце, позволило тъгата да се превърне в негов най-близък приятел.

Списание Дракус ни поднася новата си колекция образци на наистина добра макабрена литература от родните ни магици на словото, някои зловещи, други сурово напипващи най-болезнени душевни нерви, а трети – просто красиви в болката от ненавременната загуба на нечия топлина. Следовници на делото на великия маркиз дьо Сад ще отворят нова вселена на ужаса в историята на А. В. Торът; нездравословното любопитство ще ни отведе в прегръдките на вездесъщия гарван на Александър Цонков; ще даряваме спасение на спящите наяве с Анна Гюрова; ще поемем бремето на отминала цивилизация с Аспарух Илиев; и ще си побъбрим с обитателите на едно красиво гробище при Бранимир Събев.

Изборът между лоялност и любов е направен фатално при Валентин Попов; ще посетим домa на именита смърт, поканени от Денис Метев; един симпатичен и прилежен градинар ще ни посвети в тайните на душевната ботаника с Елена Павлова; и ще пометем всички физични закони с живия кораб на Иван Величков. В тунелите се крият винаги страховете ни, ще ни напомни Коста Сивов; езерните обитатели ще разкажат за древното си минало от историята на Красимира Стоева; една мъртва любима ще ни шепти мислите си от отвъд с Милен Димитров; а изкуството ще придобие съвсем различно измерение, щом намеси се едно отхвърлено сърце, така поне твърди Милен Колев.

Дъхът на съществуванието може би отново ще ни убегне, както ще ви разкаже Мирослав Петров; лауданиумът ще взема своите доброволни жертви при Нели Цветкова; бившите любими ще намерят своето префинено в жестокостта си отмъщение със Сибин Майналовски; прелестта на страстния вихър, докоснал с устни смъртта ще ни завладее със Симеон Трифонов; а твърде много гробове ще чакат своето неосъществимо възмездие при Слави Ганев. За десерт истинските атлантиди ще покажат своите рационални и съвсем остри зъбки при Стефан Георгиев; любовта буквално ще се изсмее в лицето на смъртта насред мрака на Стефан Стефанов; и после пак същата онази любов ще ѝ даде на онази с косата колкото искаш подаръци при Тео Буковски; един комар ще стане виновник за твърде шумен делник при Иван Атанасов, и за финал Явор Цанев ще ни отведе на сюрреалистично пътешествие по средата на бълнуването и реалността, с край, който сами разберете.

Малки перли здрач с тиха мелодия на разбиващи се в лунния блясък сърца на изгубени любими; оживели кошмари, разравящи внимателно бучиците пръст, топло прегърнали останки на нечий бивш носител на живот; приключения отвъд ръба на възможното и срещи точно в сърцето на болезнената със своята неумолима острота реалност. Дали усещате лъч надежда? Не, защото По разтваря себе си за великата господарка на малките часове – онази тиха фея Меланхолия, пръскаща вълшебството на погубената радост и забравения смях върху белия лист на нечия освободена фантазия. Да, няма по-бледа кожа, по-ярки очи и огнени устни от любимата на По, изпиваща живота и душата Меланхолия, дали сте я срещали напоследък, за да разкажете? Някой друг вече го е направил, и ако светлината на деня е все още вашият личен съветник – по-добре прочетете за мрака във другите. За да я познаете следващия път. Или нивга вече.

Сбъдващия мечти

Адриан Лазаровски

sb

Като се замисля май ще се окаже, че огромна част от страховете ми са плод на фантазията на Адриан – да речем няма сила на земята, която може да ме накара да се доближа до езерата в Дружба, и съм винаги повече от изряден пътник в градски транспорт, като нощното возене в него е забранено във всеки един възможен случай, особено ако минава покрай разни паркови местности.

Когато започнах да създавам някакво подобие на блог преди около десетина години (да, наистина много отдавна), Адриан бе един от първите български автори, на които попаднах и с които говорих лично по силата на мейла, и който до такава степен ме накара да си глътна граматиката, уж – непукизма и самочувствието с тъмнината на думите си, че при всеки контакт с него просто треперех като пухкаво зайченце пред заколение дори зад уютното си местенце на компютъра, а самата мисъл, че мога да срещна този господар на мрака на живо ми подкосяваше краката не точно в хубавия смисъл на думата. След години разбрах, че всъщност създателят на най-зловещите вселени и единственият възможен за мен истински преводач на демона-император Лъвкрафт, е бил много читав и симпатичен човек, толкова далеч от злокобните си книжни отрочета, но вече беше късно. Адриан беше заминал твърде далеч. И мога само да се надявам, че там някъде го е чакала достойнa партньорка, с която да се справят с нещата, дебнещи в кървавата трева на другия свят.

Всеки един от разказите му има апокрифния статус на градска легенда. Безумие човешко и чудовищно, слуз, пипала и зъби, и хора – зверове, дали обладани от нечестивото, или от собствените си низки страст, мъст или просто болка. Ярки картини на физическо, душевно и сексуално насилие, липса на спасител в края, мънички трошици надежда, често потъващи в океанските вълни под съпровода на непреводими думи, пеещи химните на най-старите богове. Абсурдно е колко много кръв може да произведе едно тяло, когато бива детайлно разпарчетасано от хитроумни прокрустови ложета или от обикновени нокти на събудило се зло. Потресаващо е колко подробно може да бъде описано насилието, сякаш обмисляно хиляди нощи, за онези, които са ни наранили в най-лошия възможен момент. Въздействащо, разтреперващо и плашещо до мозъка на костите е всичко, излязло под перото му, създавайки призраци в шкафа с безапелационната лекота на едно То отпреди сума ти десетилетия.

Адриан бе и си остава безспорен крал на ужаса сред българските автори, ненадминат завинаги поне в моята лична класация за думосъздатели, които могат да ме накарат да пищя пронизително написвайки дори едно Здравей. Ще пазя спомена за тези писъци така ревниво, като спомена за първата непохватна детска целувка или първият ми изгрев над морската шир след нощ на плажа. Защото понякога и мракът може да живее в обитание на светлина, и падналите ангели имат също крила, а и малко повече характер от възвисилите се. Което някак повече ми допада…

 

Последните българи

Делиян Маринов

cover-web

Това е една доста по-различна книга от обичайно харесваните от мен – няма много приказност, освен един-едничък змей; чудовища не излизат от ада, разкъсвайки невинни щедропазвени девойки по пътя си, и никой не размахва мечове, и не летят глави и вътрешности във весел карантиен дъжд. Тук злото са самите хора, новото време, тоталната липса на емпатия и прогресивното изменение на личността под влияние на все по-трудно контролираната технологична отчужденост. И от редовете на тази малка книжка се изливат тъй пълноводни реки от болка и горчивина, че даже кървавите водопади на Баркър смирено църцорят встрани. Защото хората сме и си оставаме най-големите чудовища в мрака.

Селата са мизансцен за какви ли не извращения и престъпления от глад, алчност или простичка низост. Няма дявол да нашепва в ухото, нито демон, ситнящ по ъглите на затегната пентаграма – злото е вътре в децата, в родителите, в братята и сестрите, в така пазеното за поколенията имане и имущество, за които или на никой не му пука, или им пука на погрешните хора с обичаен мургав цвят на кожата и без всякакви скрупули или възпитана способност за съчувствие. Криминалните хроники на стотици, вероятно хиляди насилени, ограбени и убити остатъци на последните трохи селска чест, без каквато и да е ирония в думите ми, оживяват, или по-скоро – умират по страниците на летописа на едно бездействие, оставило миналото да гние в мъки тихо и кротко, докато настоящето упорито гледа встрани. И горчи, бе хора, горчи… но не променя, истината си е там, и вчера е била, и утре – но желанието ни за промяна просто го няма, и не се появява.

Истории истински, злободневни, жестоки в обикновеността си, ровещи в стари рани, грижливо отлагани отмъщения, нови грехове и пълна безпардонност към чуждите нужди и болка. Всички вземаме без да дадем, и… това е. Да се трогваме отдавна сме се отучили, знаем че пътят е само напред, и плащаме цената за скъпото пътуване със забрава. По пустите улици дреме едно цяло отминало време, преклонило тъжно глава пред новите си събратя, които тепърва ще унищожават материята по правилата единствено на спазената посока – напред, напред, и само напред, без поглед към оставените стъпки в пясъка. Призраците на последните българи чакат в останките от техния жизнен смисъл, и могат само да ни огорчат. Но да ни променят, или събудят, или превърнат в добрите бели хора от приказките – едва ли. Прочетете тези истории и поне признайте, че реалността съществува точно толкова грозна около нас, колкото не може да ви разкаже и най-отвратителната история на ужаса. И сами решете – хората дървета ли сме, или глухарчета…

Приказки между два свята

Георги Панайотов

10413367_1058173880888488_5392307794907389909_n

Може би съм го познавала – учили сме еднаква специалност, в един и същ университет, и горе-долу в един времеви период. Поне сме се разминавали, дори може и да сме си кимнали, или просто срамежливо усмихнали в някой коридор. Но не сме познали, че сме от една порода – от онези, мечтателите в ноарното, фентъзийните бленуващи за неосъществени възможности и философите на неразумното. И е вече толкова късно да опознаеш близката душа, когато същата е отлетяла в онези земи, където мечтите се сбъдват. Но остава един пост мортем подарък, докосване от отвъд, тъкмо навреме да прегърне тръгналите някак своеволно сълзи на съжаление пред невъзможностите.

Приказки между два свята е елегия за живота и смъртта, и сделката, която сключваме с който и да е от боговете на съществуванието. Не можеш да не се замислиш дали нещо в нас не предчувства точния брой на оставащите прашинки в часовника на пратчетовия душесъбирател. Разказите са по-скоро миниатюри, размисли и разговори с нещо отвътре и нещо отвъд, комуникиращи на ниво, осезаемо само в ъгълчетата на самотното подсъзнание.  Меланхолични и замечтано реещи се над повърхността, устремили поглед към висините, дълбините, целия безкрай на живота, след който има само вечност. С лека усмивка и малка горчива бучка в гърлото проследяваме истории за призраци, дяволи, вълшебни места и създания отвъд реалното, извървявайки всяка крачка по пътеката на сбогуването със света натежали и едновременно лекокрило полетели от красотата на съзиданието, намерило своя временен съсъд за сътворяване на смисъл.

И пак се вглеждам в снимката на задната корица, и си задавам онези най-тежки думи, някога измислени на който и да е език – Ами ако само, някак си, можеше да … Подарък за душата е тази малка книжка, парещ мехлем и утешаваща глътка хладен въздух, идващ от сърце, туптящо някъде невъзможно във всемира. Ако само, някак си, можеше да…

Приключенията на Найден Намерения

nayden-namerenia

Страхът има много измерения, не всички от които идват в лицето на иноземни  плешивци с бодлички по главата, маскирани дангалаци с резачки, или остаряващи грозно чичаци с твърде остър маникюр. Ужасът може да и си е чисто роден, със змейови крила, халска отрова, огнени езици и сиви сенки, дебнещи из усойни места и злокобни поселища на самодиви.  Но е много трудно да се разкаже една страшна приказка, без да зазвучи твърде архаично, или някак досадно скучно за младежите, за които седенето край каменно огнище на полусрутена къщурка на село, и слушането на гъгнивия глас на древен роднина, разказващ къде спомени, къде стари измислици, във всеки случай е далеч по-скучно от автоматичното скролване на фийда във фейсбук. Така де, иди обясни скрол, фийд или дори само фейсбук на старите хора – и те ще те засипят с една торба остарели термини и думи, за които само си почти сигурен, че присъстват в Под игото – доказано единствената прочетена поне донякъде книга за всеки български ученик.

А Доктора отново успява след Витек Диман да ни пренесе в онези земи тъй омайни и магични, та ни е трудно да възприемем факта, че вървим реално по тях и в днешно време, и го прави така увлекателно, че да заинтересува сериозно дори и най-технологично обсебения хлапак. И има защо. Нашенският юнак – далечен братовчед на Конан по сила и на Шерлок по ум, е син на царица – змеица и разбойник от тип Робин Худ, и освен че е впечатляващо силен, не може да свири на какъвто и да е музикален инструмент, но не спира да опитва, ами може и да разрешава всякакви загадки къде с бърз ум и навързване на факти, къде с два пестника и мънички крилца с остри стави. И ще си използва всичките специални умения, защото го очакват тълпи от красиви вещици, призраци на вградени хубавици, влюбени несвестници, демонски слуги, върколаци, змейове, хали и каква ли не магична гмеж, дето му има не просто зъб, ами цяло чене заради нечистата му кръв.

Обаче, не бойте се – като истински герой Найден ще ги натръшка всичките зли в прахта, и все пак ще запази поне една срамежлива усмивка за всяка минаваща наблизо красавица. Но няма да се размине без рани – кои физически, и то такива, че да пратят в отвъдното всеки обикновен човечец, кои психически, дето могат да завлекат бедните душевно в голямото блато на отчаянието и самосъжалението за вечността. Но нашето момче си е нашето момче – човешки или вълшебни гадове, всеки ще вземе по един галон юнашка кръв, но ще плати с живота си. И точно това е еманацията на истински добрия приключенски роман – впечатляващ главен герой, внушителни противници, битки на ръба на възможностите и на двете страни, и все пак вдъхновяващ финал, много по-вълнуващ от което и да Европейско, Световно или Междугалактическо първенство.

Ако търсите добро етно фентъзи, което ще ви накара да се радвате вътрешно с правилната доза патриотизъм, че в кръвта ви може и да има някоя самодивска, змейова или халска молекула, или ще ви помогне да сънувате епики за предполагаемите си пра-пра-дядовци – мустакати юнаци, и пра-пра-пра баби – ваклооки хубавици, от които всички сме се пръкнали едни такива смели и убави, нали – то Найден Намерения е историята ви за преди сън в тежък период, за началото на работния ден, докато сте в метрото, за моментите, когато ви пуснат Вежди Рашидов, Джорджано и черната Златка едно след друго в новините. Защото понякога си трябва нещо наистина добро, за да се измъкнете от сивотата на ежедневието и да убиете желанието си да се втурнете през глава към Терминал 2, а това четиво върши идеална работа за ежедневно ремотивиране.

 

Писъци

1

Брутално. Абсолютно брутално. Отсичащо ти краката, ръцете, главата брутално. Газещо, мачкащо, кормещо брутално. Казах ли, че е брутално?

Всички знакови хорър филми, които са ви стрували безкрайно много безсънни нощи, някое и друго лекичко изспускане в гащите и приглушен писък при среща с нощното ви отражение в някое огледало – целият човешки ужас смачкан, пасиран, дестилиран и бутилиран под формата на малка книжка, уж почти безобидна, но способна да изплаши не на шега всеки неразумен пътник в градския транспорт, който се опитва да чете през рамото ви. Едно на ръка, че книгата се чете отзад напред, и корицата е обърната на обратно – гаранция, че хората около вас ще ви гледат не просто като неграмотен нещастник, а като много кукав, обожествяващ демона на болката и насилието, неграмотен нещастник, с предполагаеми рога, копита и разцепен език. Самите текстове в огромната си част пръскат толкова черна аура около вас, че ще усетите бързо как по-чувствителните малки деца и бременни отстъпват на няколко крачки в диаметър от парчето Ктхулу магия в ръцете ви. Е, добре де, не е чак толкова видимо чудовищна ситуацията, но гарантирам, че въздухът някак закипява с малко повече от обикновеното електричество при разтваряне на страниците на Писъци.

Най-добрите хорърофили на родната ни писателска сцена са се обединили в тъмното свято дело да ви изкарат акъла, ангелите, демоните, или каквото там ви трепери под сурдинка, тресящо се от атавистичен ужас пред всичко с повече зъби от необходимото. Никой и нищо не е безопасно: и най-симпатичният съсед се оказва клиент на великия Хостел на Тарантино; кротките служители на държавни учреждения са честичко чудовища (това винаги съм го подозирала), отглеждащи си древни извънземни в мазето, а амбициозните журналистки прекрачват толкова лесно границата между участник и наблюдател на събитията, че ти присяда за много дълго. Очакват ви един много кръвожаден бойлер, пред който и великият Хелрейзър смутено ще си мачка бодличките; Ноевият ковчег, криещ твърде неудобната истина за истинския ни произход, и едно телевизионно предаване, което най-накрая постига справедливост чрез ново свръх ниво на интерактивност от страна на не особено невинния зрител…

Вярвате или не – по гръбнака ми още тичат зловещи ледени буболечки с много остри крачета само при спомена за малка шепа от злокобните сюжети на Писъци. Модерен боец срещу изроди в човешка кожа; панаирджии, току що слезли от хълмовете, които те гледат с очи; пипалото на Ктхулу, разцепващо тъничката преграда между действителността и вечността на болката; Смъртта, дебнеща гениалните умове зад стената на съня; демонът на изкушението, с когото сделката е винаги твърде измамна; дядо Коледа, наказващ всички крапи писатели на мейнстрийм шитня; Чумният бог, вършеещ из цялото Време като истинския господар на човечеството; сянката на злото, покваряваща жертвите си с безкрайни богатства; индианските отмъстителни духове на жертвите на злите бели нашественици; огледалото на истинската душа, и господин Джоунс, за който просто трябва да прочетете – всички те, и любимите им жертви и приятели, ме чакат по ъглите на дома ми, карайки ме да планирам инсталиране на повече лампи и от необходимото да изпържа вол само на светлината им за минути.

Знам, че често го чувате от мен, когато става въпрос за български автори и изданията на колекция Дракус – но това е просто шедьовър на хорър литературата, който ако нямате в библиотеката си, не ми се хвалете, че разбирате каквото и да е от книгите на страха, макабреното и прочистващото чревната флора през няколко отверстия наведнъж под безапелационното влияние на рафинирания твърд ужас. Преживяване, което ще ви накара да се разплачете от умиление пред сивия си скучен живот, в който Боко и компания са най-лошото, което може да ви се случи. Защото злото дебне всеки, който дори за малко отвърне очи от сигурността и здравословната подозрителност към околните, и не си държи поне една малка брадвичка или телескопична електрошокова палка под възглавката, за да разгонва разни пипалесто – многоочести кошмари, живеещи в праха под леглото. Не, не е лошо да си параноичен, особено когато другият вариант на съществуванието ви ще се изчерпи с кратичкото определение „храна“. Хората на Писъците го знаят най-добре, послушайте ги.