Хоризонтите на лудостта

Донко Найденов

cover-donko-front

С българските автори ми е винаги малко трудно да бъда обективна – далеч по-лесно ми е да прощавам някоя и друга стилистична грешка, ако ме запленят с идеи; леките накуцвания в ритъма на думите се преглъщат при наличието на наистина впечатляващи главни герои, а понякога леко неуместното изскачане на финала от гардероба с артистично Бу! се възприема като целеви ефект, когато … е, май това е най-непростимия грях, в който един автор би се провинил под присвития  ми взор. И е нещо, което дълго време смятах за част от личния стил на Донко Найденов, докато не попаднах на поредното шедьовърче от колекция Дракус, доказваща че добрият редактор може да се сравни с истински магьосник, когато работи върху спорни, но несъмнено интересни текстове като тези в Хоризонтите на лудостта.

Признавам, че гледах внимателно за всякакви недостатъци, често клатех глава над някои пасажи, които аз лично бих искала да прочета различни, и се замислях сериозно дали дадена дума не ми е малко в повече, или недостигаща, за да се постигне ефекта на кошмара в ежедневието, който разбива обичайността и налага правилата на абсурда и терминалния край върху дори най-кротките и нормални странични свидетели на света, сдобили се вече със статута на жертви. И който гледа – естествено намира. Много сюжети са напълно предвидими, героите са често само незадоволително, дори и за мащаб на кратък разказ, скицирани, но това в крайна сметка, вярвате или не – няма никакво значение. Увличате се, трескаво прехвърляте страниците, приветствате с уморена, но изпълнена със задоволство усмивка останалите живи на финала, и се чудите какво бихте направили вие в подобна ситуация, започваща в един напълно обикновен ден, бързо превръщащ се в адски кошмар за напреднали хорърфили.

Ще се разходите до къща, използвана като наказателен дом на родната ни мафия; ще се запознаете с един доста жалък, но не по-малко от обичайното опасен вампир, а призраци ще танцуват заключени в собствения си времево – пространствен джоб на болка до края на вечността. Дупки в материята на вселената ще се отварят точно там, където си ги спомняте, макар че още не сте запомнили собствените си спомени; невинни болници  ще се окажат полета за месмерични експерименти, надминаващи всякакъв помен от здрав разум, и ще започнете да внимавате повече със сайтовете за публикуване на лично творчество, защото не знаете кой се крие зад другата страна на екрана. Въобще, запленяващи идеи, прилично кърваво изпълнение и доволни развръзки, изпълнени със страх и надежда едновременно. Гледайте положително на нещата.

До ада и назад

antologia

Според моето широко споделяно мнение българският пазар изпитва огромна нужда от разкази, антологии и всякакви събирачества на кратки форми. Особено , ако нещата са писани от наши си родни гении, и то не нереални теми. Покрай няколкото конкурса, в които добри хора ме поканиха да журирам напоследък, изчетох стотици разкази на начинаещи и не толкова прохождащи фантасти от всякаква  възраст, пол и занимание, и учудващо – нивото е по-скоро добро. Е, да , абсолютно нечетими боклуци от хора без талант , писмена култура или приемливо за стомаха ми вдъхновение не липсват, но има и много, много добри неща.

„До ада и назад“ събират точно някои от най-добрите български разкази на тема, която бих разбрала и оценила – а именно хоръра във всички му разновидности – от социални ужасии, заради които  предпочитам да си стоя вкъщи, отколкото да социализирам с морално деградирали хуманоиди, през апокалиптични нирвани, които карат дори анти-фен на края на света като мен да чете с удоволствие, до класическите истории с чудовища не – от – тук, занимаващи се основно в ежедневието си с кормене, дране и смучене на телесни течности. И всичко бе на изключително добро ниво, с няколко редки изключения естествено, които блестят по-слабо, само защото се съревновават с някои истински свръх-нови. Доказателство за качеството е , че изчетох книгата за 6 часа без прекъсване, освен за разните му там непреодолими физиологични нужди. Което значи че съм змей – четец от една страна, но и че книгата наистина си заслужава, честна хелска.

Най-добрите са : естествено Лазаровски и неговите социални апокалипсиси, които ме накараха да почувствам една сродна душа между думите, която не се страхува от трите тона мрак, дето я заливат през порите, Роджър Дох ( или както му се произнася името ) с неговите Старици – най-гротескния , абсурдистки, сюрреалистичен кошмар, който ми е гарантирано да сънувам още тази нощ, кратките творчески страхотии на Иван Атанасов, участващ с цели 5, и то страшно добри разказа за творци-убийци, зомбита с чувство за хумор, марципанени човекоядци и не точно оцеляващи в страшни игри полу-хора, както и еротоманско-извратеняшките истории на Иво Казар, който попада в топ 10 списъка ми на хора, с които не бих пила кафенце след мръкване – толкова тъмно и ужасяващо пише, че е просто вербална катастрофа, която няма как да се насилиш да не четеш и да не оцениш подобаващо. Особено приятно впечатление ми направи и Коста Сивов с неговия разказ за хищници и плячка, които си разменят местата – много добре структуриран, дори и да не е свръх оригинален, достави ми истинско удоволствие на читател, който познава и по-старите му работи. И разбира се не мога да не спомена с особено добро и Бранимир Събев и неговото Необичайно предложение – социален, с леки комични елементи, но и може би с най-много фентъзи уклон текст в сборника, изключителен завършек на цялата книга.

Бих искала да спомена всеки разказ с по нещо, въпреки, че може би това ще отприщи вратите адови над бедната ми главица, но ще се опитам да задържа еуфорийната ми доброта, нападнала ме посред нощ. Единствената дама в колекцията е Венета Въжарова с нейната Вещица – усетих малко стил а-ла Лукяненко на моменти, но все пак има още доста да се поработи да се стигне нивото на руския гений, и въпреки това доста добре се е получило, макар че бих предпочела малко повече флаш-бекове за историята от предишните животи и любовта на ангела и вещицата, за да мога да усетя малко повече героите. Спасимир Тренчев участва с Дама Пика – един от малкото положително завършващи разкази, с добра история в историята, но може би малко ми липсваше гранд-финала. Валентин Сунгарски и неговата Коледа е може би текста, който най-малко разбрах, но по-скоро това се дължи на тежките сай-фай елементи, които аз не консумирам активно, обаче ако бях фен със сигурност щеше и да ми допадне трактовката за извънземния Дядо Коледа. Ивайло Иванов и неговите Тайни на гората пък показват красивото лице на норвежката чума – изключително оригинална идея, но пък защо така слашърски изпълнено, очаквах повече мистицизъм, минали истории, смисъл на действията с тежест през вековете. Но  така си е все пак достойно модерно. Като говорим за слашъри тук е момента да отбележим Ужас в Уилбъри на Георги Пехливанов ,  Анин на Алскесандър Перентидис и В очакване на Георги Пехливанов – макар че кръвта и реалния ужас в първия бяха доста поспестени, а във втория – малко прекалено агресирани, а в третия извънземният да имаше нужда от малко повече характер, все пак на почитателите на масовите убийства ще се хареса. Подобни като въздействие са и Бебето , което не плачеше на Мартин Дамянов – нова трактовка на Екзорсиста, но в сънищата и без въртенето на глави. За сънищата и често събуждането в паралелни реалности говорят Някъде другаде на Валентин Десков, Пробуден в мрак на Благой Иванов и Съдбата ни преследва на Ерджан Бакир , чието послание е ясно – ако се събудите в свят, който не ви напомня по нещо на нашия, просто се гръмнете, тъй като или ще бъдете разкъсани, или ще полудеете окончателно, или просто Дявола ще ви дойде на гости. Всичко друго ще е много по-лошо от обикновеното гръмване, вярвайте на авторите. Доста добри и стряскащи трактовки за, надявам се, невъзможностите на паралелните вселени. Надявам се, честно. Интересни са и разказите ситуирани в български градчета, където старите фолклорни мотиви от песните като лами и проклятия придобиват доста космически ужас в нещата на Александър Драганов и Донко Найденов. Най-жестоки са обаче социалните разкази за ужаса от бездушието и лудостта на нормалните хора, като еротичната асфикция в думи на Симеон Трифонов или домашната изродщина, преяла с реализъм на Петьо Ангелов или модерната бърза литература за обречените меланхолици на Циничния елф. Вампирските истории не липсват – имаме шотландските отчаяни кръвопийци на Марин Трошанов и анонимните вампирски лордове с писателски таланти на Александър Перентидис – много приятни за четене текстове, носещи ужаса от насилственото кръвопускане по коренно различни пътища. За десерт оставяме Божидар Грозданов и неговия а-ла Матрицата текст, който е задължителен за всички дълбоко вярващи в конспирацията на по-високо ниво.

Дано да видим скоро и други антологии – на фантасти, фентъзисти или ърбън модернисти с фантазиен уклон – ако подборът е толкова добър, няма как да съжалявате и за секунда за избора си да прочетете български автор. И за тези , които плюят корицата – това е най-плашещото изображение в библиотеката ми, и нарочно няма да си го оставя до главата да преспи – чета и крия в най-тъмния шкаф – не знаех, че дори многоцветието на дъгата може да е толкова смущаващо. За неразбралите идеята на картинката – обърнете книгата наобратно – чудовищата спят в умовете ни… А аз сега как да заспя?