Дневникът на Пенелопа

Костас Варналис

4880.max

Пътят ми до тази книжка е плод на все по-разширяващите се проекти, насърчаващи четенето без пари, като плажните библиотеки, разменните ъгли за книги по парковете и събитията по софийските улици в рамките на разни фестивали. Най-новото в тази все по-радваща ме с активността си поредица идеи , отдадени на книгите, са отворените библиотечки в Дъ Мол, където първоначално заредените до пръсване на амбалажа книги на килограм от Оринджа , бяха разграбени за дни от очевидно зажаднели книжно слово шопингуващи. По времето , когато аз се добрах, бяха останали само книги донесени от съвестни читатели, изровени дълбоко от прашните библиотеки на мама и тате, или кашоните по спирките, според зависи. Аз оставих една торба сравнително нови книги (съвсем буквално разбирайте торба), карайки охраната да ме мисли за съвсем слъчасала или прехарчила кифла, но това са рисковете на книгоманщината – за всеки повод мога да извадя средно голям кашон с тухли четворки в книжна форма, и да заобяснявам разпалено как трябва да се чете точно днес и точно сега от всичко по много. Добре , че не го правя често, иначе ще ми разлепят снимката като особено опасен книгоман на свобода. Но да се върнем към книжката на Варналис. Тя ме чакаше самотна, мъничка, свряна в едно ъгълче непотърсена, а и без изгледи да бъде взета от нестройната тълпа мол-ски хлапета, която бръмчеше наоколо. Въпреки , че ми е почти наборче, Дневникът се оказа в перфектно състояние и просто ме покани да прочета още една алтернативна история по Омировите песнички. И ако си мислех, че Гемел малко твърде свободно е подхванал Илиадата в неговата Троя, то тук бе покъртителна гаврата на Варналис със според мен по-добрата омирова епопея – Одисеята.

Пенелопа не е кротка мила женица, чакаща десетина плюс години с угрижен взор към хоризонта своя прелюбим Одисей. Напротив, тя е садистична кучка и шаврантия, онождаща всите и петдесет женихи, в съзтезание с домашната прислуга, за да може да избере най-подходящия, който уж да спаси любимата Итака, а по-скоро да опази претъпканите със съкровища зимници. Тя е диктатор и сурова амазонка, но няма нито любовта на народа си, нито уважението на героичните приятели на мъжа си, още по-малко някакво разбирателство от семейството си. Преданията лъжат, Одисей никога не се завръща, Итака е управлявана от по погрешка превърнато от Цирцея прасе в човек, а любовниците на най-вярната съпруга могат да се мерят по бройка и разновидност с тези на мъжа и, макар че нейните твърде бързо ги застига смъртта. А Елена е дебела разпасана лелка, която отвлича сладкия Парис и го насилва денем и нощем. Всъщност е забавно. Може даже да се приеме като феминистичен текст за крайностите , до които една истинска жена трябва да стигне, за да се справи с живота, но не може да се скрие стиснатостта, жестокостта, пресметливостта и мързела на тази Пенелопа зад колкото си искате патетика. Всъщност Пенелопчето си е стандартен политик в демократично – олигархична структура – сещате се , като онази срещу която напоследък е супер модерно да се протестира. И цялата книга е надъхана с политическа критика и окарикатуряване на историята, в опит тип Казвам ти дъще, сещай се снахо , да се промени непроменимата природа на хората, които властта и благосъстоянието неизменно развалят като чума – скоросмъртница. Та общо взето или ще възприемете книгата като политически памфлет, или като пиперлива добре написана история .  И в двата загуба или разочарование няма, само не се опитвайте да гледате по средата, че ще ви стане малко мило обидно за детските години, в които сте се очаровали от съчетания като Розовопръстата Зора. А, чакайте, май съм само аз от тия . Значи – четете свободно, забавно е.