Диамантената колесница

Борис Акунин

123271z

Почти сме на финала на активната фандоризация, макар че може би се усеща лека умора в Акунин, който вече чувствително преексплоатира образа на красивия си вариант на Поаро, посребряващ с времето, прекарано в спасяване на света от позиция в сенките.

Същевременно начало и край на една епохална история, всичко започва както обикновено, даже малко по-комерсиално отколкото ми се иска – мистериозни злодеи, внимателно запланувани терористични актове, целящи както всички знаем неминуемото падение на Романови, и купчина нинджи. Или само един, но той има повече общо с Фандорин , отколкото ни се иска. Но това разбираме едва в последните редове. Преди тях имаме първата книга на настоящето на Ераст, пропито от вече станалите обичайни хитроумни приключения, почти на ръба да попадне в лапите на поредното мерзко чудовище, но разбира се винаги измъкващ се от гарантирания провал с уморена усмивка,  и една мистична азиатска втора част, където се запознаваме за първи път с Маса, откриваме цялостното влияние на Изтока върху тъжния Ераст, и получаваме немалко уроци по философия, чест и дори малко по любов. Твърде обяснително и завръзващо разни разпилени краища на закривили се в действието си предишни истории. Въобще подготовка за финал на едно невероятно пътешествие, което макар и да не вижда края си, подсказва с чертите на монголоидното си лице какво още можем да очакваме от смрачаващото се бъдеще на зимата на живота на един гениален ум. Или поне за края на една изпълнена с горещи емоции младост, подчинена на разума и логиката,  до където не може да стигне бурята на огнената руска кръв.

Труповете са повече от обикновено, и на приятели, и на врагове, но на фона на началото на една епоха, какво значение имат жертвите, щом изграждат толкова вдъхновен характер. Страстта във вените на ледения Ераст е все още жива, преди да загине на клада, създадена за негово успокоение и помъдряване, тъй като хора като Фандорин израстват във смъртта, но не и в живота. Времето дава своя дан за създаването на свръх човешкото или по-скоро истинското човешко същество на станалия вече класически детектив на руската литература, и извън него великолепието му сякаш ще потъмнее на блясъка на изгарящото съвременно слънце, освен може би в неговия изгрев, макар че се съмнявам дали не е твърде късно за това в днешния ден. Един задължителен крайъгълен камък за търсачите на всяка подробност от битието на ултра развитата мисъл, носена от една прекрасна глава с посребрени слепоочия и напомадени мустачки, които вълнуват поне женската читателска част с интелигентна прегръдка и софистицирана целувка по ръката. И три нунджако във въздуха. Забавно е.

Advertisements