Диаболични повести и разкази

Владимир Полянов

4882.max

Диаболичното не винаги идва в образа на уродлив демон, протягащ грабливи нокти към душата на почти невинния го призоваващ, особено в смисъла, влаган от едно романтично – меланхолично движение на диаболистите от началото на миналия век. Ако се чудите какво точно тогава ще е диаболичното, щом дявол или демон не участват – ще ви насоча да погледнете към всеизвестната Кралят в жълто, където най-голямото зло в крайна сметка се оказва недоизказаното и влудяващото в неописуемостта си, каращото здравият разум да къса нишки и отношения с реалността, докато мислите се разсипват на прах, понесен някъде към великата Каркоса.

Е, може би нашите местни страхове не живеят точно в Каркоса, но и българите от онова междувоенно време си имат своите забранени екзотични места, били те Бразилия или Сицилия, или легендарната Америка, където убежище търсят всички повредени от живота души. Дали предците ни отпреди век са били толкова духовно свръх чувствителни или по-скоро духовно немощни, че изпитанията на съществуванието ги е карало да се дистанцират от образа в огледалото, картината или от отражението в нечии мъртви очи, създавайки двойници, способни на повече мерзости и кървища дори от прекрасния Дориан Грей, няма как да узнаем със сигурност. Но според тях врагът е винаги в теб, и те гледа от всяка отражателна повърхност, клатейки глава с изкривени от поквара очи, карайки те да мразиш и преследваш собственото си, нихилистично аз. А осъзнаването на нещата се случва обикновено на финала, най-често в прегръдките на еднозначната по силата си смърт.

Като говорим за смърт –  тя присъства твърдо тук, макар и не говореща на капс, или колекционираща часовници – души. Безмилостна, но не и непобедима; мамеща, приканваща към покой и безразличие; онази лелеяна тишина, която всеки ум, нападнат от хиляди гласове със спорна телесност, би оценил повече от високо. Понякога приятел, често изпитание, но най-вече – избавление на вечно суицидно мърморещото сърце, разбивано дори веднъж, и пак неспособно в своята изящна меланхоличност да се покрие с нова броня от безразличие и страх. Едно време сякаш са правели всичко някак по-болезнено красиво – и живота, и смъртта, и любовта, и лудостта, и извирало е чиста поезия дори от порите на вътрешните демони. Дали все пак ние, модерните, силните и безразличните, бихме могли да издържим душевно в ония времена дори и ден…