Писма от Дядо Коледа

Дж Р Р Толкин

pismaotdqdokoleda3

Най-красивият празник, най-топлият празник, най-семейният празник. Коледа. Не за всички, не от сърце, не винаги. Но някога, понякога, този ден е бил тъй вълшебен, смислен и да, пълен с подаръци, но и с обич, и уют, и онази атмосфера, която в днешно време по-скоро може само да се изиграе във филм. Децата са сядали още от лятото да пишат своите писма до дядо Коледа, не просто изпълнени със списък желания, а описващи тях, и деня им, и добрините, които са сторили, или поне, ех, опитали са се да сторят. Поне така е било с децата на гранд мастера на фентъзи жанра Толкин. В продължение на повече от 20 години Дядо Коледа прави немислимото – пише обратно на своите малки почитатели, разказвайки им за своя живот, естествено изпълнен с приключения, смях и битки, сякаш вдъхновили онази епичната в Шлемово усое. А когато коледния дух и Толкин се съюзят не очаквайте нещо по-малко от легендарност.

Книжката в ръцете ви е истинско произведение на изкуството с белоснежната си луксозна хартия, твърдите корици и пълноцветните илюстрации от самия Толкин, разказващи както за забавните моменти от живота на Северния полюс, така и споделящи ни фантастичните писма и пликове, украсявани очевидно със седмици с цялата обич на гениален човек с творческия потенциал на божество, искащ да зарадва децата си с това, което може най-добре – да думосъздава и то по удивително красив начин. Някои писма са дълги и разказват истински фантасмагорични и комични епики в миниатюрен размер, запознавайки ни с Полярния мечок, гоблините, елфите, снежните деца, пингвините, тюлените и кой ли още не, пристигнал за големия коледен купон, траещ в далечните зимни земи по цяла година. Други са някак смущаващо къси, тревожно питащи ни какво ли се е случило тази година, че няма време за шеги и закачки. Но винаги има много любов, дори и в едно изречение повече, отколкото в цяло томче лирика на някои псевдо поети.

В крайна сметка обаче децата порастват, забравят да сложат чорапчетата си, не пишат вече писма, вярата малко по малко се топи. За това помага и една война, която изпразва складовете на Дядо Коледа, убива куриерите му и мести неговите най-верни клиенти далеч от топлите им домове с коледни камини. И всички свършва в един момент, въглените в нощния огън догарят, коминът е пуст, по покрива не се чува трополене на копита. Но, както пише в едно от последните си писма, той не забравя за нас, дори и ние да забравим за него. След последната страница изведнъж осъзнаваме защо няма повече, и как едно така желано порастване е убило вероятно последната действаща магия в света ни…

И сълзите неусетно ни задавят, а думите „аз все още вярвам в теб, Дядо Коледа“ някак сами излизат от отдавна съзрялото дете, скрило се умело дълбоко в нас. Магията може би е все още жива, и поне една книга успява да разгори мъничкото пламъче на надеждата в абсолютната щедрост и топлота дори за няколко часа време. А може и за повече. Стига само да вярваме, може и тайно, може и само насаме, но кажете си поне тази Коледа тихичко под мустак „Аз вярвам в теб“, и кой знае, може би чудесата да са все още възможни за сърцата, способни поне да мечтаят за доброта. Най-топлата книга за сезона, за годината, за тази част от живота ви. Препрочитането ѝ лекува и най-големите песимисти, или поне им подарява по една искрена усмивка. А това не е никак малко, никак малко, повярвайте ми. 

Властелинът на пръстените

Дж Р Р Толкин

lord-of-the-rings-trilogy

Както разбрах преди време – да пишеш за Толкин по начин, различен от ултимативно фенския, не се приема никак добре от страна на почти оркските орди почитатели не просто на жанра фентъзи, ами на толкинианското фентъзи. Е, нали си ме знаете, че твърде малко ми пука за който и да е хейтър , който изтривам с песен на уста, и тук ще бъда порядъчно искрена, но забележете – не и негативна. Защото ВНП си заслужава статуса на основен крайъгълен камък в целия фентъзиен жанр, и това дори аз не мога да отрека.

Историята ви е позната – наскоро даже пуснаха трилогията на Питър Джаксън , но между кинематографичния вариант и хартиения такъв с носят съвсем различни духове, печелещи и отблъскващи коренно противоположни типове фенщина. И все пак, Джаксън не се е подиграл неразумно с писанието толкиново, а е предложил своя по-драматичен, зрелищен и политически коректен прочит на леко поостарял , но в смисъл покрит с благородна патина подчертано стилов текст, в който женските образи са само маркирани, лошите са троли, орки и негри от юга, и се споменава, макар и бегло, образа на чист, ходещ по бялата земя бог в лицето на Том Бомбадил. Все неща, които тесногръдите американци няма да преглътнат и след милион години. Затова  в масовата холивудска продукция някои спорни образи са изтрити, жените вземат нещата в свои ръце – Girl power и прочие, а хомо елементът в отношенията на Фродо и Сам се появява като подарък за всички шарени младежи по света.

Но  за добро или зло е да се изменят каквито и да било части от историята, и то точно тази История? Мислете за Толкин и Джаксън като за съперничащи си разказвачи на знаменит епос – всеки си има своя забележителен начин , свое виждане кое е интересно и редно да се каже , и кое не , и най-вече – и двамата разказват на коренно различни публики своите истории за времето отпреди което и да е друго, в което магията и смелостта са били живи и жизнени, и е било напълно възможно едно малко човече да се откаже от всички амбиции, включително и от тази да живее, за да погуби единственото важно за него, в името на общото благо. А това е много по-невъзможно от всичките елфи, джуджета и енти в едно като концепция, замислете се.

Първата книга започва като героично приключение, изпълнено с песни , приятелство и весели сценки, напомняща силно на – все още държа на мнението си – напълно детската Билбо Бегинс. Но с напредване на времето едноличната саможертва прераства в нов жанр преводим свободно като високо или дори възвишено фентъзи, включваща съдбата на хиляди хора, в крепости пълни с отминала слава и горчива тъга по изменящия се към лошо свят. Идват епичните битки, магически дуели, безумни същества, смърт и загуба на приятели и раздяла със всичко познато и любимо. И нещата придобиват своя мрачно – вълшебен , поетично – красив и драматично – познат облик, спечелил сърцата на милиони в последните към шестдесетина години.

И все пак това ли е идеалното фентъзи на всички времена? Съвсем не. И не знам кое ми попречи да го възприема като такова. Не са само песничките под път и над път, или старостилието на израза, което всъщност си е чист бонус, или твърде героичната идеалност на добрите другарчета. Проблемът ми е основно с некадърността на лошите, а аз съм от онези читатели, които обичайно са от отбор Зла черешка : и Саурон и Саруман седяха през цялото време на гюме, чакащи някой да дойде да ги набие по дупетата, че са били лошави, орките бяха твърде заети да се избиват едни други, вместо да се стегнат и да позавладеят територии с груба и непоколибима сила, а назгулите прелитаха като оскубани пилета насам – натам, цвърчейки безмислено, уж всяващи страх. Твърде невзрачни лоши, твърде. Най-големите зли ще се окажат Ам Гъл и Змийския език, а те в своята същност са си разочаровани от живота хорица. Значи ли това, че винаги трябва да очакваме най-лошото от собствените си приятели и съветници, а не от външните конкуренти за власт под слънцето? Ако е така, може би Толкин е по-велик , отколкото повечето от почитателите му даже предполагат.

Та така, Толкин е майстор, но не и ненадминат. ВНП е прекрасно фентъзи, но не и най-доброто на белия свят, а и в подземния също. Магията на думите я има, и все пак – не е нито помитаща, нито преобръщаща животи, нито променяща съзнания. Освен, ако това не е първото ви фентъзи. Тогава … мога само да предполагам за ефекта от есенцията на фентъзийността в концентрирана форма върху непредубедения мозък. Дайте тази книга на своите деца в момента, в който биха могли да издържат тежестта на тухличката върху коленете си, и предполагам , че ще станат малко по-добри от очакваното хора, като преминат отвъд границата на чистото детство. Поне се надявам да е така.