Камбаните на ада

Джон Конъли

Конъли винаги създава един особен вид стряскащи приказки, в които докато се засмееш  – и осъмнеш с брадва в гърба. Черно чувство за хумор, интелигентен почерк и абсолютна лекота и четимост на текста – запазени характеристики на правилния Кинг на хоръра. Прекрасният превод ми е ясно, че помага много на историята, която се вие между реалността и безхаберието към адовите селения и вечната обреченост на бившите човешки души. А пътят на Самюел и сладкото му дакелче е далеч от розов, и след масовото изтребление в Портите, предизвикано от банда проврели се демони през процепа, отворен от Големия андронен к. , сега сменят пейзажа с този на адските живо-червени небеса и костения пясък на отвъдното.

Може би своего рода преклонение пред Дантевото инферно да е пътешествието им през не особено кръглите безбрежни области на пъкъла, които даже не са декорирани напълно поради сполетялото отчаяние, изсипало се ненадейно върху нещастните роги и глиги на главния адов декоратор, но стилът едновременно се колебае и твърдо крачи в коловоза  между привидно нямащите нищо общо твърд разкостващ хорър и поучителна история за подрастващи с пубертетни неволи. Тук за щастие няма сладникавост, няма тръшкания или ахкания пред снимката на любимия. Има оцеляване на ръба на разума в среда, където всеки камък планира да те изяде, най-добрите ти приятели са закоравели престъпници, които биха ограбили ( и са го правили ) спящите си баби още в количката, а по петите ти е еманацията на злото, нещо средно между Джейсън и Ктхулу, само че в рокля на цветя. Второстепенните герои са просто уникални, а главните  вършат разумн неща, само когато не се интересуват от професионално израстване в адската бюрокрация или не стенат в тиха депресия. Труповете са фон, мъченията са интериорни решения, а изходът на цялата ситуация е по-невъзможен от мисия на Фродо минус гей-приятелчетата му от великия Джаксънов епос. А между ужаса и нервните усмивки, Конъли намъква под формата на бележки под линия поне два – три учебника по химия, история и физика, акцентиращ най-вече на темата Как са се пречукали от недоглеждане великите умове. Всяко дете, дори и най-индиговото ( едно време им казвахме просто тъпи келеши , сега са специални и нуждаещи се от внимание, мхъм ) лесно би могло да поеме малко наука, докато мозъкът му брои пипалата на поредното хелрейзърско изчадие или се чуди в коя точно огнена геена ще му се пържат порасналите меки части , след като приключи с отзоваването си от реалността.

Въобще Конъли в приказните му настроения е повече от задължителен за четене от възрастни с акъла си и деца, които не претендират за цветни аури, рокличка от мола и екстеншъни. Един вид това е автор за правилните читатели – малко цинични, малко тъмни, но винаги мислещи и трезво готови да вземат нещо тежко и да отпратят с усмивка главата на което и да е зомби, дявол или аморфна маса с апетити към плътта им, някъде към личното небитие на изчадията. Надявам се скоро на още Бозуелски размишления и Самюелски опити за спасение на жалкия ни свят от поредния Апокалипсис. Добре, че враговете са толкова тъпоумни, колкото и жертвите ,  иначе играта щеше да е загубена още на първата х-бозомна частичка от съзиданието. Баланс, предполагам.

Advertisements

Портите

Джон Конъли

Върви ми на нетипичен Конъли, на онзи Конъли , който се събужда посред нощ и се чуди как да плаши всички млади подрастващи толкова качествено и грамотно, колкото го прави и с горките им родители. Портите е идеалния детски хорър роман, една много по-добра версия на Добри поличби, без скучноватия на моменти сблъсък на иначе гениалните умове на Пратчет и Геймън. Историята е стандартна – демони искат да ни завладеят, съдбата се решава от две-три хлапета плюс някой и друг по-ненадежден откъм злост демон, всичко е почти ок накрая. И резултатът е страшно смешна история, с някои от най-забавните хрумвания за демони разкъсващи някак весело горките хорица от стандартното несъществуващо на картите градче, гарнирано с порядъчна доза гнилоч, разложение и мръсотия, успяващи някак да подскачат с напълно приподвигнато настроение посред разбира се хелоуинската нощ на разрушения на крака, пипала, крилца или варовикови кости. Почти всички възрастни , след като си отпушат ушите от насъбралата се с годините възрастова ушна кал, напълно непропусклива за не особено реалистични идеи, започват да действат доволно агресивно и смислено в комбина с наистина забравилите за страховете си многознайковски настроени дечурлига. Светът е спасен ,разбира се, но покрай свежово поднасяне на ужаса и безгрижното вмятане на броя на жертвите от демоничното нашествие, научаваме и някои доста забавни факти на ръба на достоверността, даващи съвсем ясна идея за един от вариантите на отговаряне на безкрайните детски въпроси – а именно – с огромна фантазия и мисълта , че може и в крайна сметка да е вярно това, което го бръщолевим. Абсолютно да за книжката, и за нестандартния Конъли. За стандартния не съм дорасла още.

Книга за изгубените неща и други нощни приказки

Джон Конъли

Не бива да се прави така!
Не бива една книга да се пише като за малки деца и по средата да разкостят с буквализъм, пред който Ханибал Лектър тихичко ще скимти засрамено в ъгъла, главния, и забележете, положителен герой. Е, поне един от главните. Правя пълна алюзия с Лабиринтът на фавна – филм, който все не мога да се насиля да гледам, но книгата е пълен абсурд. Стилът, с който е написана , или преведена, все тая, е по детски недодялан, предполагащ тучни полета с цветенца, весели момиченца с кошнички цветя и весел край, а не развратна Червена шапчица страдаща от откровена зоофилия и нимфомания, биваща изядена от собствените си овълчени деца. Не предполага и 100 килограмова Снежанка и планиращи нейната смърт джуджета. Просто не ми се мисли като стигна до Спящата красавица за какво зомби ще стане дума.
Тук няма добър край. Има смърт на килограм. Всички умират с прецизността и изтънчеността на сериен убиец  – харпии, тролове, дървари, вълци, деца, малки пухкави животни – всички под ножа, в казана, със стрела във врата или брадва в корема. Смърт чрез разчленяване е толкова често срещан приказен похват, че просто ми се пригади. А тръгнах да я чета след иначе веселия коментар – “ Там има един рицар на име Роланд, и той е гей „. Ако четете и посещавате местата, които аз съм избрала за свои информационни и форумни източници ще знаете , че това е равносилно на особено извратено светотатство. А изведнъж така неочаквано взеха да се посичат и измират всички, че стоях с твърде широко зяпнала уста твърде много време. Все пак, съгласете се , че изречение започващо в настроението на примерно “ Ти-ри-ли-ли, и отидох аз в гората за цветенца..“, не може да завърши в стил  „… и посякох косматите му ръце, които продължаваха да се огъват в предсмъртна агония, дори когато кръвта му се попи в земята и в устите на доскорошните му приятели“ . Просто за такива работи си трябва предупреждение, намек, нещичко поне. А не, тирилили, бум, тряс, хръц, тирилилила. Сик енд туистед.
Отдавна не съм се изненадвала така брутално от книга. Сякаш Конъли е имал идеята да пише детска , но все пак поучителна психологически средно смилаема книга, а се е получил десетия Хелрейзър, за бога. Очаквам извращения от Баркър – на него в това му е чара, да е безумно зловещ, очаквам тих течен ужас от Лъвкрафт – студът на твърде огромното познание струи от всяка негова дума,  но Конъли за мен е като Кинг – когато иска пише ужасии, когато не – пише Очите на дракона. Ама тук не е така. Това е невероятна литературна гавра с всички приказни истории, написана по толкова кошмарно наивистично- садистичен начин, както може да мисли само едно дете.
Мисля, че имам нов неизчерпаем източник на страх.

Само да упомена за хората без чувство за хумор, че Конъли ми харесва като автор, и то страшно много, щото явно не си личи 🙂