Докато смъртта ни раздели

Джон Диксън Кар

Още една от брилянтните истории на Кар с доктор Фел – британският бехемот на криминалните разследвания, който е жива, тежкоподвижна версия на Поаро и Холмс в едно – и физически,  и интелектуално, но с малко по-особено чувство за справедливост и милост, влизаща в разрез с обичайните постулати на правосъдието и криминалистиката. Точно така обаче става любимец на читателите и съвременниците си, с непогрешимостта и готовността си даде присъда по-адекватно от всеки съд или жури в света. Или поне да даде възможност да виновните сами да решат изхода на живота си, защото това бесилото, съгласете се, е доста неприятна история. А от един момент нататък, щом се разтворят завесите от дим и огледала над местопрестъплението, остават само човешките съдби – осакатени, окървавени и обичайно несправедливо съсипани. Възмездието си има своите начини да удари, и доктор Фел в най-добрия случай полага елегантни усилия да му помогне по право.

Всичко започва невинно и леко провинциално – на градинско увеселение най-голямата атракция е мистериозен гадател, който обаче привидно се отличава от събратята си врачки по това, че всъщност наистина познава и прави доста смислени предположения за бъдещето и миналото. Толкова смислени, че отнася един куршум в гърдите, уж случайно изстрелян от млада красавица, на която май ѝ е казал нещо нелицеприятно. В помощ на девойката в беда се притичва снажния ѝ годеник, по случайност създател на пиеси с основен сюжет заплетени престъпления, което го е превърнало в половин детектив и сто процентов параноик на тема злото у хората. Почти заминалия си гадател му споделя на ушенце, че хубавата му женичка е всъщност черна вдовица с вкус към специфична отрова, и тъй като всъщност се оказва, че същият е известен криминалист от столицата, нямаме причини да не повярваме. Особено след като гадателят-полицай умира от онази любима отрова на предполагаемата кралица на бавното и болезнено умъртвяване. И ако си мислите, че случаят явно е решен, то знайте че всичко едва започва.

Кар взема едно напълно ясно престъпление с повече от ясна жертва и логично ясен извършител, и го превръща в постоянен фарс на обратите, където всеки е обвиняем, невинен, и после пак виновен, понякога по едно и също време. След пристигането на доктор Фел става малко обидно за читателя, че е бил толкова тъп да повярва на очите си, и предизвиква онова желание да прочете всеки изминал ред още по два пъти, да си начертае диаграма, диорама и всякаква рама, та да може да хване очевидно очеизбождащата ситуация, дето криминалистът – бехемот я надушва буквално от входната врата. Ще си смените мнението за уж явното около десетина пъти, ще се объркате, ще се улисате и ще се плескате по челото на кръгъл час, че онези малки податки така сте ги пренебрегнали. Класическа мистерия за затворена стая, макар че щом в прозореца има дупка от куршум, стаята вече не е съвсем затворена, поне тъй се опитва да ви намекне доктор Фел, но едва ли ще се сетите навреме. Прекрасно забавление за сивите клетчици и почитателите на Кристи и Дойл.

Advertisements

Мистерията на лудия шапкар

Джон Диксън Кар

За почитателите на криминалните истории с викториански привкус, твърде много обвиняеми и шепа умни хора с остър като бръснач ум, и още по-адекватен и адаптивен морал, какъвто само Холмс би проявил, разпределяйки белите и черните точки на виновните според човешката, а не законовата справедливост. В Лондон вършее странен престъпник – крадец на шапки. От елегантни цилиндри до спортни кепета през адвокатски перуки – никой не е пожален, и макар да няма кръв и реална материална облага, целокупното британско джентълменство трепери по ъглите от ужас да не би да им измъкнат символа на обществено положение точно, когато заемат онази великолепна стойка, тъй приятно изглеждаща за тази млада дама на ъгъла, която по случайност е и изключително добра партия с няколко хиляди лири годишен доход. Но в крайна сметка най-лошото се случва, и ето ти на – имаме труп на джентълмен, захвърлен на стълбите на великолепния Тауър с огромен цилиндър на глава и опропастени планове за вечерта.

Полицаите както винаги са почти напълно излишни и прибързващи в изводите си, търсейки тъмни субекти от не-британски произход или най-много някой  друг ревнив съпруг или съперник за дуел по изгрев. Добре че на сцената излиза доктор Гидиън Фел, един доста благ вариант на Холмс и Уотсън едновременно, който прозира мотиви и съшити с бели конци истории, и успява да отсее виновните между красиви млади жени, странни напети матрони, екзотични смугли богаташи, развейпрахови дендита и възрастни благородници с особена страст по По. Покрай убийството се завъртат и първия ръкопис на Едгар Алън и вероятно първия криминален разказ в литературната история, две подозрителни фигурки, в които може да съхранява какво ли не, както и една френска стрела, долетяла по силата на колекционирането преди да бъдат открити магнитите за хладилник. Само с шепа недостатъчни доказателства и нужното побутване в тази или друга посока, доктор Фел успява само с цената на още един труп да разкрие тъжно престъпление, чиито виновници няма да ви отвратят, а ще събудят доста противоречиви чувства, също както у доктор Фел…

Джон Диксън Кар ви предлага изящни криминални истории за дедукция, противоречия и брилянтна брит етична логика. Не е Артър Конан Дойл, но е доста добра алтернатива за жадните за класическа кримка читатели. Пробвайте 🙂

Пламтящото съдилище

Джон Диксън Кар

4958.max

Мистерията на затворената стая е онзи поджанр на криминалетата, който вдъхновява най-силно малките сиви клетчици да поработят малко извънредно извън обичайните им задължения около поддържането на що-годе нормален живот. Особено ако в историята се намеси един тих повей на неестествени сили, търсещи слабите звена на реалността, за да се набъркат в делата човешки и донесат достатъчно хаос, за да преобърнат фатално не един живот. Какво ще кажете за древни вещици – отровителки, котешки амулет на Баст, армия от живи покойници и черни магии, вдъхновени от Сабат и древните богове, плюс един непрекъснато изчезващ труп, оставил след себе си значително наследство? Да, заслужава си всеки ред.

Пламтящото съдилище е специална организация за борба с тъмните магьосници – отровители, тъй като отровата се е смятала винаги за много женско, и естествено сексистко заради това – страхливо и нагло престъпление, заслужаващо далеч по-сурова присъда от обикновеното човекоубийство, под формата на сложна комбинация от самостоятелно затриващи наказания, като отсичане на главата, изгаряне и побиване на кол едновременно, да речем. Но нищо от тези изтезания не дава достатъчно дълъг резултат, тъй като едни и същи злокобни физиономии се появяват и във френския двор, и в италианските коптори, и в германските бюргерски домове, вадеща от съндъците си една и съща чудовищна магия с много арсен и беладона. И ето, че в едно  имение в американската провинция, населена с потомци на стари европейски родове, патриархът на семейството умира в мъки сам, в затворена стая с предполагаеми призрачни изходи, привидно само в компанията на една стара котка, споделила съдбата и отровата на господаря си.

Подозренията плъзват по-буйно от чумави плъхове, и всички на пръв поглед са не просто виновни, а изключително мотивирани и зловещи във вината си, покрита с лек филм от мистика и недоизказани страхове, че всъщност говорим не просто за сравнително хитроумно убийство заради наследство, а за древен орден на немъртви вълшебници, ходещи мъртви и тайни проходи в самата тъкан на материята. Един ръкопис от доста извратен последовател на Поаро, опитващ се да изследва злата човешка природа от прекалено близо; една поразителна прилика със снимки от преди стотици години, и възмутително подозрително поведение на всички замесени в една малка стая, всеки с алиби и мотив едновременно, плюс кълба от тъмнина в миналото им – и коктейлът от безумие и нелогичност е готов.

До последната страница няма да сте сигурни дали четете криминален или призрачен хорър роман, даже до последния ред, след който ще сте още по-малко сигурни – самозаблуждение, душевна травма, или нереалното те гледа с огнени очи от прашния ъгъл на тавана? Всичко получава достойното си обяснение и логическа последователност, но сянката на съмнението не се вдига на финалната сцена на разкритието – даже става някак по-плътна, лепкава и душна върху знаещите от къде да не отвръщат поглед. Красива прокоба владее едно лукаво местопрестъпление… или само отваря вратите към едно нашествие от неживи слуги на рогатите богове на мрака? Въпрос на гледна точка и трошица вяра.