Пламтящото съдилище

Джон Диксън Кар

4958.max

Мистерията на затворената стая е онзи поджанр на криминалетата, който вдъхновява най-силно малките сиви клетчици да поработят малко извънредно извън обичайните им задължения около поддържането на що-годе нормален живот. Особено ако в историята се намеси един тих повей на неестествени сили, търсещи слабите звена на реалността, за да се набъркат в делата човешки и донесат достатъчно хаос, за да преобърнат фатално не един живот. Какво ще кажете за древни вещици – отровителки, котешки амулет на Баст, армия от живи покойници и черни магии, вдъхновени от Сабат и древните богове, плюс един непрекъснато изчезващ труп, оставил след себе си значително наследство? Да, заслужава си всеки ред.

Пламтящото съдилище е специална организация за борба с тъмните магьосници – отровители, тъй като отровата се е смятала винаги за много женско, и естествено сексистко заради това – страхливо и нагло престъпление, заслужаващо далеч по-сурова присъда от обикновеното човекоубийство, под формата на сложна комбинация от самостоятелно затриващи наказания, като отсичане на главата, изгаряне и побиване на кол едновременно, да речем. Но нищо от тези изтезания не дава достатъчно дълъг резултат, тъй като едни и същи злокобни физиономии се появяват и във френския двор, и в италианските коптори, и в германските бюргерски домове, вадеща от съндъците си една и съща чудовищна магия с много арсен и беладона. И ето, че в едно  имение в американската провинция, населена с потомци на стари европейски родове, патриархът на семейството умира в мъки сам, в затворена стая с предполагаеми призрачни изходи, привидно само в компанията на една стара котка, споделила съдбата и отровата на господаря си.

Подозренията плъзват по-буйно от чумави плъхове, и всички на пръв поглед са не просто виновни, а изключително мотивирани и зловещи във вината си, покрита с лек филм от мистика и недоизказани страхове, че всъщност говорим не просто за сравнително хитроумно убийство заради наследство, а за древен орден на немъртви вълшебници, ходещи мъртви и тайни проходи в самата тъкан на материята. Един ръкопис от доста извратен последовател на Поаро, опитващ се да изследва злата човешка природа от прекалено близо; една поразителна прилика със снимки от преди стотици години, и възмутително подозрително поведение на всички замесени в една малка стая, всеки с алиби и мотив едновременно, плюс кълба от тъмнина в миналото им – и коктейлът от безумие и нелогичност е готов.

До последната страница няма да сте сигурни дали четете криминален или призрачен хорър роман, даже до последния ред, след който ще сте още по-малко сигурни – самозаблуждение, душевна травма, или нереалното те гледа с огнени очи от прашния ъгъл на тавана? Всичко получава достойното си обяснение и логическа последователност, но сянката на съмнението не се вдига на финалната сцена на разкритието – даже става някак по-плътна, лепкава и душна върху знаещите от къде да не отвръщат поглед. Красива прокоба владее едно лукаво местопрестъпление… или само отваря вратите към едно нашествие от неживи слуги на рогатите богове на мрака? Въпрос на гледна точка и трошица вяра.

Advertisements