Трилогия за Бартимеус

Джонатан Страуд

Приятна фентъзи трилогия за подрастващи младежи, с викториански магьосници, древни джинове и намеци за детска любов. На пръв поглед. На първо ниво.

На второ тези шарени книжки крият една по-дълбока идея, втъкана от автора по начин, който има някакви психологически шансове да се отпечата в ума на подрастващите. Системата от магическо правителство на привилегированите ( отражение на която и да е рандъм политическа система с претенции ), дължаща своята власт само и единствено на насилствени връзки с джинове и демони от друг свят ( ясна аналогия на престъпния свят ), дружно мачкащи и експлоатиращи обикновените ( разбирай – всички ние ), въвличащи ги в безсмислени войни за ресурси и данъци, плюс наслагване на ясната идея за безизходна меланхолия и натрапчива липса на други варианти. И в тази съвсем „нормална“ система съвсем естествено се развиват ренегати – физически и морално устойчиви и неподвластни на магията / властта / , които се борят да променят нещата уж за добро. Утопична успешна анархия в най-чиста форма.  Цялата поредица е изградена на преплитането на три основни морално казусни истории – една за деградирането и възраждането на момчето Натаниел, който разбира се е доста талантлив , но крайно неприятен като характер млад магьосник, втора за устойчивата обикновена Кити и нейният път през болката, отчуждението и разочарованието към мечтата за нова система, и трета – за хилядолетния забавен джин Бартимеус, минаващ през катарзиса на вековете робство и омраза към поробителите си чрез предателство на собствения му вид поради нелогично възникнало приятелство към собствените му господари. Доста натоварващо и мрачно като сетинг , с дълбоки намеци за реалността извън страниците, и странно  напомнящо  в тъмнината си на света на Лира и компаса.

Или може да се възприеме просто като лека, приятна историйка със заядливи чудовища, зли магове и смели хлапета – зависи колко се вглеждате през нивата.

И не вярвайте на другите ревюта, където казват каква кифла е Кити – това е един доста нестабилен и отчаян образ, но в никакъв случай няма нищо кифленско в него. А Натаниъл е в повечето време досадно неприятен, по онзи начин , който се получава като се даде на средностатистически неособен с нищо човечец определено количество власт и сила. Поучителен образ, но освен в края на последната книга, не дава каквито и да е признаци на симпатия. Но любовта променя, дори и никога да не бъде наречена с името си. Поне в книгите.