Нощния градинар

Джонатан Оксиър

След странната история за слепия принц на просяците Питър Нимбъл, Оксиър ни подарява още една мрачна приказка, този път много напомняща на Флорънс и Джайлс на Джон Хардинг или Примката на призрака на Хенри Джеймс. Класическа викториана, с призраци, злокобни замъци и обеднели благородници с повече тайни, отколкото могат да понесат. Две ирландски хлапета, бягащи от големия глад се озовават в благодатни земи, но не и за тях. С техния реално несъществуващ късмет след бурно пътешествие по море, завършило с изчезването на родителите им, кандидат сирачетата биват ангажирани за прислуга в отдалечено имение с повече от лоша слава. Нещо изпива силите на обитателите му, хранейки се от душите и телата им и може би има общо с огромното мъртво дърво на двора, до което има подозрително количество хълмчета с немъртви обитатели. А странната разказвачка на приказки, които твърде лично се възприемат от всеки, който ги чуе допълва прекрасно картинката на „има нещо гнило в странната пасторална пустош дето не е Дания“.

Малките герои на Оксиър са истинското му съкровище – независимо от годините или историята си, те са адаптивни, креативни и оригинални, преждевременно пораснали, но опазили най-ценното от детството – безкористната доброта и стремежа към справедливост на всяка цена. Влюбвате се в тях от първите им думи, и оставате техни верни и всеопрощаващи приятели дори и в най-тъмните им грешки. Околните никога не са напълно отвращаващи, напротив. И най-големият антагонист, в случая имащ много общо със странното дърво, има своето напълно човешко основание за всяка своя стъпка, и тя е обичайния стремеж към красота и вечност, мечтата на всеки творец. А жертвите са жертви първо на своите сънища и незавършени приказки, и чак след това на суетата или гордостта. Магията е пропита във всяка глътка въздух, и макар че магьосници практически няма, освен един среднощен градинар на живот, усещането за диво и тъмно вълшебство прозира от всеки ред и се крие зад всяка запетая, стряскайки особено силно на многоточията…

Наполовина готически, наполовина тъмно фентъзиен роман, новото отроче на Оксиър е впечатляващо, грабващо вниманието и събуждащо желанието да не спиш, но да разбереш защо, и как, а понякога – и кога. Добрият край е твърде реалистичен, за да е наистина положителен, а лошите не получават заслуженото си напълно, сякаш остават трошички ненаказуема несправедливост, капката гнилост в градина с дъхави плодове, наречена обрат. Мрачно фентъзи с привидна британска елегантност, трудно ще намерите по-добро четиво за елегантните си книжни въжделения, особено ако сумрачната фантазия на ръба на хоръра ви е по вкуса.

Advertisements

Питър Нимбъл и неговите фантастични очи

Джонатан Оксиър

Не се подлъгвайте по корицата – настоящата книжка няма нищо общо с естетиката на Хари Потър, а е по-скоро подчертано ноарно преживяване с тийн привкус, комбинация между сюрреалистичната Алиса, мрачната Пеги Су на Серж Брюсоло и осъвременената версия на Пинокио. В основата на повече от странния сюжет стои едно сляпо момче, с изкълвани от врана още от люлката очи, сираче, подхвърлено в морето, и опитано да бъде удавено с все котката – кърмачка и малките ѝ котенца, които са се грижили за него, когато хората са нямали милост. Но тъй като децата нямат козина, те не потъват така лесно, поне според Оксиър. Доброто котешко семейство няма този късмет. Напълно излишна сцена, която ако сте поне малко чувствителни на тема животни, може да ви откаже от всичко по-нататък. И бихте сгрешили, освен ако наистина имате проблем с насилието – тогава вероятно можете да намерите някое доста по-юзер френдли фентъзи. Това точно е от грубияните в сатенени ризи, и не е точно за всеки.

Нашето момче пораства под крилото на безскрупулен престъпник, който го обучава в очевидно единствения талант на слепеца, а именно – да краде без да привлича недоброжелателно внимание, освен някоя и друга вълна състрадание. Пораства е много общо казано, колкото са пораствали и малките еврейчета в концлагерите, щото за да получи вечерята си е трябвало да се бие за огризки с доста злонравен мастиф или да се измъкне от ракла с десетина ключалки само с помощта на ръцете си, което отнема дни, че и седмици. Вярвам, усещате пропитата с гнусота дикенсова атмосфера, която обаче рязко ще се промени поне към по-шарена вариация с помощта на странен продавач на шапки, държащ в затворен със стотина резета фургон най-голямото съкровище за едно незримо дете, а именно – изкуствени, вълшебни очи. И се отварят вратите към други светове, магични замъци накрай света, изчезнали от картите кралства, пустини, изпълнени с озверели от жажда затворници, дворци, вонящи на разруха и разложение, говорящи маймуни, киберпънк лошковци и разни странни философски съждения, скрити зад неочаквани фонтани от кръв и трупове.

Да, най-учудващото в тази книжка е кръвожадността на повествованието, не-детската му суровост, но и еманация на най-детската жестокост. Осакатявания, разкъсвания, побой, откъснати крайници, набиване връз остри предмети – целият китайски народ може да се възхити на изобретателността в производството на трупове в тази ми ти… приказка? Не, това е най-неподходящия термин, освен ако не говорим за гримова такава. Но сюжетът просто не те пуска, увлича и в най-гротескните си пасажи, привлича вниманието като зловеща катастрофа с безброй парчета жертви. Героите са деца, но от онези прекалено рано порасналите, изгубилите невинността и безгрижието си в опитите да са живи поне още един ден. Възрастните както винаги не улесняват нещата с оцеляването, магията е малко, но за сметка на това има достатъчно хитроумна технология, плюс дракони и много любезна гигантска акула, та не е никак за изпускане. Но само ако си падате по странните истории с много тъмни краски. Иначе ви очаква доста тежка вълна от гъста тъга, а това не е настроението, което да търсите от книга, поне според собствените ми разбирания.