Руническа светлина

Джоан Харис

172339_b

За съжаление сладникавата проза на Джоан Харис така и не намери гостоприемно място в читателското ми сърце през последните десетина години. Рунически знаци – първата част от нордическата ѝ епопея, беше обаче нещо различно – мрачно, обречено, оригинално като сетинг, със силна малка героиня, толкова лесна за идентифициране с интровертния и непреклонен характер на твърде рано порасналото дете в мен, а и с едно доста приятно черно чувство за хумор, което всяко добро дарк фентъзи трябва да има. Затова и очакванията ми към Руническата светлина бяха доста завишени – и, разбира се, разочарованието не закъсня.

Рагнарьок е минал без особени последствия за света вече три години. Боговете живеят като окаяни селяни и се дърлят по теми като цената на порцелана, жътвата и времето. Малката ни протагонистка Мади расте и по тийнейджърски става прекомерно чувствителна млада дама, на която предстои леко сърцераздирателна среща с отдавна изгубената ѝ сестра Маги, която е доста наивна и тесногръда спъната глупачка от Края на света, което не пречи да надуе корема от най-лошия избор на партньор, обсебен на всичкото отгоре от доста неприятен стар бог, демон или каквото там се води Мимир мъдрия. Локи си има семейни проблеми с бивши жени и неособено мъртви деца; Тор, очовеченият му чук и освинената му жена са също втора линия на фамилни недоразумения, а хаотичните връзки на противоречащи си биологични видове и плодовете от техните изродски отношения не пропускат да поскачат, лазят, пълзят и съскат наоколо.

Хубава лудница, към която се прибавят ордите на Хел и Съня, и всичко става на доста прилично визуално мазало. А, тъй като няма абсолютно никакво значение за имитацията на удоволствие от четенето на точно тази книга – да си знаете – вдигат Асгард накрая и всички са щастливи, лошите са сега-засега мъртви, и се оставя вратичка за продължение, което аз лично ще пропусна. Защото е тъжно един прекрасен малък образ да бъде окепазен до нещо скучно и предвидимо, с който само родата му може да се сравнява по отегчителност. Има някой и друг добър комичен момент, като вълци говорещи на съвременен сленг или гарвани мърморещи на суров шотландски в оригинал, които не пропускат да се сбият или натъпчат с всичко за ядене наоколо, докато чакат да блеснат в ролята си на достойни сайдкикове. Боговете в ролята им на хора са ми винаги били протяжна картинка, и меко казано разочароваща. Хайде моля човешката простотия да си остане само нашо си нещо, не е нужно по-висшите видове да са толкова смотани, колкото и предполагаемите им подопечни. Но, да, леко е за четене, кинематографично, и що-годе добро YA фентъзи. Ако Джоан Харис е вашата любима писачка – ами, браво на вас, ще си имате приятно лятно четиво.

Advertisements

Рунически знаци

Джоан Харис

Да, да, знам, че казах, че тази авторка май за нищо не става, но по някаква причина, било то временна невменяемост или размекнат от жегата мозък, съм си купила и тази книга. И – изненада, оказа се много прилично четиво. Интересното е, че четох разни мнения колко клиширана и скучна е, но като се има предвид, че мненията идваха от сайта на мамите, не се учудих особено , когато попаднах на доста прилична трактовка на скандинавската митология, с доволно силен уклон към young adult аудиторията, и в крайна сметка си се оказа съвсем четивно фентъзи със силна малка главна героиня, и сиви образи на размиващо се добро със зло божествено присъствие. Забавна, интересна, съвсем недразнещо предвидима , и въпреки това интригуваща история, поставена в мрачна и гротескно абсурдна на моменти обстановка, а-ла сънищата на сюрреалистичен художник със сериозни лични проблеми и поне една нездравословна зависимост към химически субстанции, осветлявана на моменти с крайно болезнената светлина на желанието „даваме всичко дано нищо лошо да не се случи“. За книгата – твърдо да, за авторката – не откривам никоя друга нейна книга със сюжет, който дори малко би ме впечатлил, та засега за нея – не.