Скитникът между звездите

Джек Лондон

След изключително приятния ми първи сблъсък с различния Лондон в сборника му Алената чума, останах крайно разочарована от нарочвания му за най-читав фантастичен роман Скитникът между звездите. Тук Лондон си е стария Лондон. И никакви звезди няма. Историята на професор убиец в английски затвор от началото на 20 век, сравним само с турски такъв от днешни дни, подлаган на нечовешки и нехуманен от настояща гледна точка терор, каращ ме да забравя за известно време, че човекът наистина е убил друг хуманоид и си заслужава , каквото му се случва. Внушената силна емпатия към затворниците – изроди се заражда на фона на абсолютното очудовищовяване на надзирателите и персонала на затвора, които са много, много по-корави копелета и от Джак Изкормвача. Къде е фантастиката в случая? За съжаление мъченията до колкото знам не са точно измислица, изфентъзирани са само делюзиите на главния герой в опитите му да надживее телесното и някак да просъществува в агресивната среда на средновековни мъчения, докато го обесят. А фантазиите му са свързани с предишни животи като френски аристократ- дуелист, мърляво хлапе от времето на американското преселение в търсене на по-добър живот, викинг в древен Рим по времето на Христос, отшелник на незнаен остров, холандец превърнал се в Корейски принц, и прочие неща, които биха изглеждали сигурно доста приятно на шарен филм, но в книжния си вариант ми напомниха на злополучната за мен Чародейката от Флоренция на Салман Рушди плюс много, ама много зловещо човешко насилие, без какъв и да било свръхестествен елемент, минус поезийността на езика и силата на съдбата  при Рушди. С две думи – това не е моята книга, и засега ще пооставя експериментирането с автори извън основната им литературна линия. Казват, че много философия относно човеконенавистта имало и в Лондон, и в Рушди, но се чувствам доста слабо заинтересована от темата, така че за мен не може да е предимство.

Advertisements

Алената чума

Джек Лондон

За мен Лондон винаги е бил синоним на бесни кучета, влачещи шейни със впиянчени алчни за злато типове, из снежни скучни пейзажи на ледена Аляска. Знам, че е тъпо да имам толкова гигантски предразсъдък срещу един от малкото позволени западни класици в миналото , но пък на мен ми трябва малко да закача на някого алената буква. И разберете учудването ми, когато попаднах на мнение в тема за класически хорър , изказващо странната теза, че Лондон е доста читав смразяващ кръвта хорърист и даже – фентъзист . Харесвам старите автори, които не знаят дори в зачатък на идея какво е интернет, мобилен или гей парад – те никога не пишат наистина досадната ми в по-голямата си част истинска сай-фай фантастика, нито безкрайни епоси, а едно прелестно меланхолично фентъзи за алтернативни светове, в които често толкова силно ми се иска да заживея, че душата ми понякога се чуди дали не е дошла в погрешното измерение. А Лондон се оказа много , много приятна изненада. Книжката е доста малка, но съдържа прилично стряскащ класически неизказан ужас –  е, не чак Лъвкрафт, но пак е приятно. Историите се носят от постапокалиптичен хорър за свят покосен от нещо като зомби инфекциите чума, към страха от необяснимото зло скрито в безумни неназовани джунгли, леко заситнявайки към изключително достоверно звучаща история за съзряването на гениалния зъл учен, призован да унищожи света, и финтирайки към ужасяващ поглед към нехуманния зародиш на човечеството и доста зловещ вариант на Тарзаноподобен мистър Джекил , но този път комбинация от древна душа на людоед и съвременна душа на английски благородник.  Вероятно цялото ми положително усещане от Лондон идва до голяма степен от подчертано ниските ми предварителни очаквания, но бих препоръчала тези разкази на абсолютно всички почитатели на тъмната страна на литературата,  зажаднели за наистина добър източник на тих страх .