Съжаленията на мис Остин / Мис Остин Съжалява

На този филм може да попаднете само случайно, докато прецъквате каналите между музикални бози и сериалите. Дават го по някоя разновидност от историческите псевдо-образователни канали, които в края на деня се оказват единственото смислено нещо, което ви е облъчило през малкия ( или не толкова малкия, в зависимост от финансите ) екран. Разказва видно от заглавието за зрялата мис Джейн Остин, и за дните и след почти сладникаво-романтичния период описан в друг остиниански трибют като Да се превърнеш в Джейн с онази бузанката от Дяволът носи Прада, дето ми е адашка в някакъв смисъл. Но в зрелостта няма ни сладост, ни обич, ни романтика.

Изповед на една самотна стара мома, която ако беше в днешни дни щеше да нарича себе си отдадена на работата си кариеристка или просто жена направила избора си да не е конвенционален инкубатор за бъдещи поколения, а творец. Едно време нещата са били доста по-прости – женена си – добре, не си женена – не си добре. И толкова, без обяснения, поводи, причини – просто не си добре. Джейн Остин пише само шепа, но може би едни от най-значимите жанрово и стилистично романи, красивите прабаби в дантели на съвременния кисел чик-флик, една епитафия на собственото си време , изпълнено с надежди и чисти емоционални пориви, които днес не можем да отличим през  замазаните си от похот и пренасищане човешки клепки. Но щастливите хора не могат да пишат добре. И облагодетелствана от способността си да създава хора и вселени дори и само със силата на думите, Джейн губи всяка една, дори и малка причина да изпита нещо близко до нормалното човешко щастие. Не, че не го търси, но е обречена да не го намира или да закъснява ужасно за всеки повод свързан с изход от булеварда на меланхолията. Не стига никога до спасителната добра светлина, а угасва над листа , изпълнен с нейните книжни деца. И потъва в собствените си съжаления и неудовлетвореност, така характерни за всички усещащи се, че тяхното присъствие тук и сега съвсем , съвсем не е правилно.

Ода за самотата, депресията и празнотата в опит за търсене на любовта. Такива филми може да се гледат само по веднъж. След това ми трябват по 5 минути максимум от която и да е част от тях, за да усетя как ми пари под лъжичката , а слънчевият ми сплит започва странен свивателен танц под зоркия поглед на мозъка ми, припяващ тихичко „Съжалявам, че не съм тогава и до теб. Че съм тук, че съм аз, че те нямам. Че искам, но не мога, че заслужавам, а не ми се полага, че дишам, а трябва да летя“. Четете между редовете на големите семейни сбирки, бални танци и тръшкане със страници дали онзи обича или не някоя от н-на брой сестрите във всяка Остин книга, и ще усетите тънката верига от неосъществени бъдещета, излели се между пръстите, изписващи думите с паче перо нейде из красивата неопетнена Англия на миналото, като извор на възможности и алтернативи , задушени преди първия си дъх. Можете да кажете само Съжалявам, и да обърнете поглед към по на място открилите се автори, чиито елегии няма да натъжат онази част от вас, която помни и предишните времена преди да отворите очите си за днес.

Advertisements

Гордост и предразсъдъци и зомбита

Джейн Остин, Сет Греъм Смит

Разкошна книга! Ха, смаяхте ли се? Очаквано. За това книжле досега едно положително ревю не съм прочела и ми е безкрайно ясно какво не ви харесва, о вие нормални читатели. Просто това не е книга за много читави хора. Трябва да сте литературен изрод като мен, който на 12 се е потопил в първите марни вълнички на феминистичния романтизъм Остин – Бронте, изпитва ужас и съответно огромна защитна агресия към зомбита след една сцена от Зората на мъртвите мисля, където малкото момиченце отхапа мозъците на любящите си родители, очевидно гледана на още по-неподходяща възраст, и има изключително влечение към кик-ас мацки във викториански корсети и нунджаку. Ако не сте от моя тип, тая книга освен да ви подпира масата на терасата за друго няма да я ползвате, уверявам ви. Представям си неоромантичните про-викториански читатели как облещват неспокойно очи на изключително ритмично вплетените в повествованието сцени на обезглавяване на зомбита, нинджи и всякаква гмеж, сподирени от меки морни погледи между мистър Дарси и Лизи Бенет. О , свещен ужас напада меките души потопени в остроумните Остинови диалози, разкриващи и покриващи толкова романтика, погледи, въздишки и всякаква друга розова пикоч, прекъсвани оттук-оттам от някое зомби , опитващо се да погризка мозъчния карфиол на г-жа Бенет или майор Уикли. Ах, свежестта на красивите природни английски картини на непрестанен дъжд и вакли полета,  по които безславно припкат стада от немъртви, но не и негладни изроди. О, прекрасната мис Джейн нанасяща седемте удара на срама върху нежната си кожа с катаната на учителя Лиу от Шаолин… Прекрасната мис Мери тренираща в семейното доджо нови техники за обесване на противника на все още топлите черва от току що разпорения му корем… Нежна идилия… Не, сериозно, не може да сте добре , ако ви харесва подобно чудо. Въпреки потреса от горните редове, Гордост и зомбита си е уникален експеримент, а аз странните книжни опити ги тача много високо. Ако си позволите за момент да приемете, че Остиновите предразсъдъци никога не са били написани, и че зомбитата са само във филмите на треторазрядни режисьори, които Скротума изключително качествено и справедливо покрива с критикарските си нежни храчки, тази книга би могла, с много самоубеждение, позитивизъм и поне две-три водки да ви хареса. Само не се вглеждайте много много в оформлението – очевидно Вакон са бързали доста с изданието , та из книжлето ведро танцуват поне няколко размера шрифт, богато се експериментира с отстояния,  а граматическите и техническите грешки се сипят пестеливо, но пък постоянно, ей така за разкош на дребнави кифли като мен. Въпреки всичкото това – книгата си е „космически яка“ и бе моя почетен номер 100, прочетен в последните мигове на поредното ми десетилетие. ЧРД Ана Хелс!