Пеги Су и Призраците – Синьото куче и Сънят на демона

Серж Брюсоло

Това да дадеш на концептуален гений на хоръра като Брюсоло, изпитващ нездрав интерес към канибализма и оригиналните начини за обезкостяване на човешката физика, да прави детска книжка, която реално да е предназначена за деца,  е като да видиш урода Джейсън с трион и да си мислиш, че се е запътил да си понацепи дърва за зимата.  Пеги Су е поредица абсолютно нечетима за нормална детска аудитория, освен ако същата не принадлежи към новата вълна от бейби-готове или просто ви се иска да погледате как маса дечица обилно и уханно напояват креватчетата си в продължение на години , и правят не един и двама психоаналитици да запринадлежат към топ 100 на най-заможните хора във световен мащаб , и то в оптимално кратки срокове.

Би трябвало да има някакъв допустим максимум за трупове в детски книги – примерно нечия майка, любимото куче, може и някой прародител,  така, за драматичен ефект. В Пеги Су мъртъвците са плътен фон, усмихващи се на дебели канари и опитващи се да се съзтезават за приза най-изобретателна смърт. Светът на Брюсоло е подчинен на боговете ни, но не красавците с мълнии и летящи сандали, а някакви криви аморфни желета с много зло чувство за хумор , които за наш лош късмет са и на всичкото отгоре твърде отегчени и решени да изтрият с гумичка поредната си играчка , а именно нас – горките скучни хорица. Нашият спасител и едно-едничко упование е – познахте – дребно хлапенце с огромни лупи и прогресираща слепота, чието основно оръжие е … зрението. Не сме ли прецакани, мхъм? Пеги Су е достатъчно умен образ, за да си пази задника и да жалее нещастно по заобикалящия го хаос, без да може да направи нещо повече от това да погледне кисело настрани и да прогори леко шлиферчето на некое от божествата. И толкова. Брюсоло все пак се смилява и поставя някакви условности в този свят, подчинени на огромното ни предимство пред господарите, а именно че последните са толкова заскучали за забавления, че даже не се опитват кой знае колко агресивно да ни подпухат как си трябва, а по-скоро се занимават да полагат усилия да се поразвлекат с нашите жалки опити за отпор на неоспоримото.

А опити и коварни планове с подчертано оригинален привкус доволно има. В Синьото куче злите прозрачни създават микро свят с леки Кинг-ски мотиви, в който животните са с оруелска мотивация,  и застават едно еволюционно стъпало над човешкия вид, като си връщат за всички пухкави палта, панирани пилешки хапки и гладки кожени канапета, до които сме имали удоволствието като временно управляваща раса да се доберем и експлоатираме активно живите епидермални клетки на другите подвидове, едва отделени от кръвта им. Текстът е пропит с толкова мрачен хумор, че е повече от нужно да се внимава да не си представяме живо в съзнанието си нито една картина достатъчно образно, иначе са ни гарантирани часовете безсъние, редуващи се с повече от кървави кошмари. В Сънят на демона имаме повече фентъзийни елементи, като преминаване в паралелни светове с невъобразими раси и физични правила, като обаче лошите невидими прецакват няколко свята наведнъж и заплашват доста цивилизации да бъдат превърнати в буквално купчинки жив прах. Ужасиите и убийствата, без да бъдат детайлно описани, са толкова майсторски маркирани в текста, че оставят доста издрани следи в подсъзнанието, готово да квичи кърваво и  многочасово на сън. Най-големите чудовища са както винаги хората, а оръжията на невидимите срещу нас са собствените ни слабости като склонността към тъга, лакомията и вечното бленуване на друг живот. Хитро, да?

И все пак, в крайна сметка, въпреки всичко, това са детски книги и преко сили Брюсоло им слага по един почти щастлив финал, когато главните герои кротко погребат труповете на другарчетата си , и пак се връщат при скапаните си семейства, които е много, ама наистина много по-добре да ги няма точно в този момент, поглеждайки  някъде отвъд залеза в очакване на поредната извратена игра на създателите ни. За съжаление на българския пазар Брюсоло е трудно откриваем, а от Пеги Су бял свят са видели само първите две книжки от доста обемиста пореца в тринадесет засега части. Френските автори имат ужасния навик на всичкото отгоре да не бъдат издавани на английски, което прави пътуването ми в света на отчаянието на Серж повече от невъзможно към момента. Имам вече такъв разочароващ опит с Тара на Софи Одуен-Мамиконян , издавана на парче от Фют преди години, като и те наред с издателите на Пеги Су – Факел, също поспряха след втората книга. А има толкова европейски програми, които плачат някой да ги грабне и да наиздава истински хубави книги от анти-американски герои. А да не говорим колко плодовит автор е Брюсоло и колко експерименти в света на тъмнината е постигнал досега, на които се плашат радостно толкова много нации, но не и ние. Ех…