Последните българи

Делиян Маринов

cover-web

Това е една доста по-различна книга от обичайно харесваните от мен – няма много приказност, освен един-едничък змей; чудовища не излизат от ада, разкъсвайки невинни щедропазвени девойки по пътя си, и никой не размахва мечове, и не летят глави и вътрешности във весел карантиен дъжд. Тук злото са самите хора, новото време, тоталната липса на емпатия и прогресивното изменение на личността под влияние на все по-трудно контролираната технологична отчужденост. И от редовете на тази малка книжка се изливат тъй пълноводни реки от болка и горчивина, че даже кървавите водопади на Баркър смирено църцорят встрани. Защото хората сме и си оставаме най-големите чудовища в мрака.

Селата са мизансцен за какви ли не извращения и престъпления от глад, алчност или простичка низост. Няма дявол да нашепва в ухото, нито демон, ситнящ по ъглите на затегната пентаграма – злото е вътре в децата, в родителите, в братята и сестрите, в така пазеното за поколенията имане и имущество, за които или на никой не му пука, или им пука на погрешните хора с обичаен мургав цвят на кожата и без всякакви скрупули или възпитана способност за съчувствие. Криминалните хроники на стотици, вероятно хиляди насилени, ограбени и убити остатъци на последните трохи селска чест, без каквато и да е ирония в думите ми, оживяват, или по-скоро – умират по страниците на летописа на едно бездействие, оставило миналото да гние в мъки тихо и кротко, докато настоящето упорито гледа встрани. И горчи, бе хора, горчи… но не променя, истината си е там, и вчера е била, и утре – но желанието ни за промяна просто го няма, и не се появява.

Истории истински, злободневни, жестоки в обикновеността си, ровещи в стари рани, грижливо отлагани отмъщения, нови грехове и пълна безпардонност към чуждите нужди и болка. Всички вземаме без да дадем, и… това е. Да се трогваме отдавна сме се отучили, знаем че пътят е само напред, и плащаме цената за скъпото пътуване със забрава. По пустите улици дреме едно цяло отминало време, преклонило тъжно глава пред новите си събратя, които тепърва ще унищожават материята по правилата единствено на спазената посока – напред, напред, и само напред, без поглед към оставените стъпки в пясъка. Призраците на последните българи чакат в останките от техния жизнен смисъл, и могат само да ни огорчат. Но да ни променят, или събудят, или превърнат в добрите бели хора от приказките – едва ли. Прочетете тези истории и поне признайте, че реалността съществува точно толкова грозна около нас, колкото не може да ви разкаже и най-отвратителната история на ужаса. И сами решете – хората дървета ли сме, или глухарчета…

Advertisements

Пътуване през спомени

Делиян Маринов

182549_b188709z

Винаги се радвам на всеки нов глас в българското фентъзи, особено на онези, които не се отнасят в удобното лоно на вампирските ърбънчета, а създават новаторски и оригинални текстове , омесващи жанрове или работещи в класическите постулати на фентъзийността. Делиян е именно един от тези млади творци, чиято работа се отличава с наистина различни от обичайните идеи и гледни точки, които си заслужават вниманието на феновете. И въпреки характерните за младостта грешки при изпълнението или разни дребнавости от моя страна относно някоя и друга излишна или липсваща думичка на място, си заслужава да бъде четен от истинските почитатели на приказните светове.

Пътуването… е мрачна история през очите на един от лошите не-живи – нали се сещате, обичайните ръмжащи вариации на зомбита, които белите и добрите посичат с хиляди на удар, щото хубавото побеждавало грозното , разбираш ли. Тук обаче навлизаме в сивите линии на личността ,и намираме логичните обяснения за разкапването на характера в  отчаян свят без надежда, обективна доброта или смисъл да се правят правилни неща. Говорим за подчертано дарк фентъзи, с много мъжкарство, битки и насилие от всякакъв вид, включително изнасилвания, насичания и обичайните берсекерски нешица. Може би има влияние от Абъркромби, може би малко и от Кук, но дори и подчертано зловеща, фабулата увлича и кървавата катастрофа се разстила ритмично пред очите на читателя, галейки спящия касапин-уона би у всеки.

Сега, Делиян е млад автор, и си прави своите млади грешки. Текстът очевидно е писан с много любов, но и някак набързо – вероятно под влиянието на мигновено вдъхновение и огромно желание да се споделят страхотните идеи с публиката. Но понякога дори и най-гениалните идеи имат нужда от технически съпорт – било то от опитен редактор или умели бета читатели, или от някой въобще, който разбира или поне му пука за детайлите . Нещата, които дразнят са по-скоро дребни, тормозещи най-вече принципно заядливи същества като мен, които почти изчезват във втората част, за която знам, че е минала доста по-сериозна и мислена редакция – моите читателски благодарности за което.

Има си от време на време неравности на темпото, изпадания встрани на ритъма, някоя и друга думичка не на място, но историята си остава водещата и заслужаващата си всяка страничка време, която ще отделите. Нямаме логорейни припадъци, тромави диалози или не дай си Боже – дърпане на плитки или гладене на поли – това не е никак в стила на Делиян. Той залага на силната динамичност, задъханост и битки  до края, без да пресолява манджата от екшън и драма. Ще дам шанс и на останалите части от поредицата, както и самия автор по принцип, защото потенциала , който има е огромен, наистина забележителен, и намирам нещо много интелигентно – симпатично в изказа му, което допада страшно бързо, така че мога само да се надявам , че с годините и опита Делиян ще заеме челните места на родните класации, както си и заслужава. Само мога да му препоръчам повече редакции и работа по всяка дума, важно си е за такива киселици като мен. 🙂